- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 89
- 32
Валентин Хаджийски
<p><strong>Морето от ликуващи хора по площадите на Симферопол, Севастопол и Москва потвърди впечатлението ми от Сочи, че виждаме народ в голям духовен подем, отново повярвал в себе си. Толкова щастливи руски лица никога не съм виждал освен на масовките от съветската кинокласика – може би след полета на Гагарин Русия за последен път е била такава. Критиците на Путин, сред които по принцип се числя и аз, още не могат или не искат да разберат, че с импровизираната си операция „Крим“ той се записа в графата на победителите.</strong></p>
<p> </p>
<p>А както често забравяме, <strong>победителите не ги съдят (victores non judicant). </strong></p>
<p>Путин влезе в историята с едно не само геополитически оправдано при създалите се обстоятелства, но както виждаме, и изключително популярно, народно дело, подкрепено от над 80% от хората на полуострова с право на глас, от повече от половината и от <em>цялото</em> му население, и от неруското му население, одобрено от над 90% от гражданите на Федерацията – и 89% от по-либералните от средното за страната московчани, а рейтингът му е двойно по-висок от този на Обама у дома. Той получи право на нов меден месец с властта, която – за добро и за зло – няма кой сериозно да му оспори в близко време, най-малко успешно демонизираната от него „пета колона“. Няма по-силен фактор за мобилизация на руското общество, по-мощен стимул да разгърне целия си забележителен потенциал, от чуждата заплаха. </p>
<p>Путин постави опонентите си пред свършен факт. Докато „изолацията“ му е само пожелателно мислене на някои западни политици, което в САЩ и другите западни страни мнозинството не споделя, присъединяването на Крим към Русия е необратимо, колапсът на киевското ръководство – неизбежен. ЕС и САЩ не само нямат желание да воюват за Киев и да му предложат нов „план Маршал“, но имат сериозни проблеми да му предоставят и скромна помощ: Украйна не е интересна за тях сама по себе си, а те и не са в състояние да отделят много. Това е наистина голямо унижение за политиците от ЕС и САЩ, които лично се ангажираха с подкрепа за преврата. </p>
<p>Остава реалностите да се облекат в общоприемлива дипломатическа форма при запазване достойнството на страните. Правилната стратегия на ЕС и САЩ, след като се успокоят вълненията, е </p>
<p><strong>If you can’t beat them, join them (не можеш ли да ги биеш, съюзи се с тях). </strong></p>
<p>Изглежда ми неизбежно свикването на международна конференция с участието на Русия, ЕС и САЩ за урегулиране на украинския проблем с нова конституция, с федерализация, военен неутралитет, балансирано сближаване и с ЕС, и с Русия, с ново демократично ръководство, което да разследва престъпленията на пучистите.</p>
<p>Опонентите на Путин в Украйна предстои да си спомнят и друга стара мъдрост,</p>
<p><strong>„Горко на победените“ (Vae victis).</strong></p>
<p>За мене новината на седмицата беше, че киевското правителство на Яценюк отлага подписването на договора за асоцииране с ЕС (и снема от дневен ред членството на Украйна в НАТО) със същите мотиви, с които Янукович и Азаров отказаха през ноември – съсипва се украинската промишленост, особено в Югоизтока, не се осигурява достъп на украински стоки до пазарите на ЕС. Може би Яценюк, който е по професия икономист, за пръв път се е запознал с документите по случая. Всички прогнози на икономисти предвиждат през първите няколко години намаляване на БВП с 1–3% при асоцииране с ЕС срещу ръст от 3-9% при влизане в Митническия съюз. Неразбираемо е за какво беше тогава целият зор да се сваля Янукович заради ЕС? Когато не знаеш къде отиваш, стигаш на съвсем друго място. Това е изключително унижение и за Брюксел, който, както разбираме, вече не може да остане същият. </p>
<p>Докато една война за Украйна беше и остава напълно немислима, </p>
<p><strong>мнозина още вярват, че ни предстои нова студена война</strong>, </p>
<p>защото Западът не може да преглътне руската намеса – или унижението си – в Крим. Най-убедително тази теза бе формулирана от Дмитрий Тренин във „Форин Полиси“: директорът на московския „Карнеги Център“ признава свършения факт на присъединяването, според него – с прецизно планирана отнапред тайна военна операция – и връщането на Русия като активен политически играч в Европа.</p>
<p>Но според Тренин от това следва рязко влошаване на отношенията САЩ – Русия и спадане на взаимното им доверие до нула. Макар да не очаква ново масирано военно противопоставяне в Европа, локални войни чрез „проксита“ в други части на света и прекратяване на търговските връзки между ЕС и Русия, той смята, че Вашингтон ще засилва натиска си върху Москва, ще реанимира плана за членство на Грузия в НАТО, ще действа за членство и на Швеция и Финландия, ще укрепва противоракетната отбрана в Полша и Румъния, без вече да се оправдава с иранската заплаха, ще разположи повече войски в Източна Европа и т.н., а също и с оттеглянето на американските интереси ще бъде турен край на московския фондов пазар. </p>
<p>Тренин е много сериозен автор, но моето разбиране е тъкмо обратното: </p>
<p><strong>Крим не е начало на нова студена война, а ариергардно сражение на досегашната. </strong></p>
<p>Студената война става все по-невъзможна – и поради липсата на обективно антагонистично противоречие между Запада и Русия, сравнимо с това между САЩ и СССР, и поради недостига на съзнание за правота и воля за конфронтация у самия Запад, чиито общества са с процес на остър завой наляво, и което ще намери израз и във външната политика. </p>
<p>Българските русофили сравниха кримския референдум с нашето Съединение от 1885 г. и имат основание, но според мене </p>
<p><strong>по-точен е паралелът с обединението на Германия.</strong></p>
<p>Както падането на Берлинската стена сложи край на студената война в Западна Европа и на статуса на Германия като победена страна, така кримският референдум даде началото на края на студената война в Източна Европа – на асиметрията след разпада на СССР, дето бившите социалистически страни бяха третирани като победени – непълноправни членове на новия международен ред:</p>
<p><strong>в Крим Източна Европа навърши пълнолетие. </strong></p>
<p>Защото старата студена война не свърши в 1991 г., както смята Тренин и както всички наивно се надявахме. Западната олигархия изтълкува превратно отказа на Източна Европа да поддържа държавния си социализъм чрез режим на политическа несвобода и тръгна да й налага шоково „шаячната правда“ на пазарния фундаментализъм и политическата му надстройка. Това реално бе нов етап на студената война, а не неин край. По отношение на Русия студената война – стремежът да се обкръжи и изолира военнополитически – продължава по инерция, с прекъсвания, и до днес. </p>
<p>Високомерието на западната олигархия не бе „цивилизационно“, както погрешно мисли – след С. Хънтингтън – и Иван Петрински, а „класово“: високомерието на богатия към бедния, на горния един процент към останалите 99. То еднакво и по отношение на демократизиращите се страни от източна Европа, и на развиващите се страни от Третия свят, и на 99-те процента в самите западни общества. Човешката цивилизация е една, различни са културите; „класовите“ ценности са общочовешки, макар често да са маскирани под културни привидности. </p>
<p><strong>Наличието на СССР бе най-важният външен фактор в следвоенна Западна Европа за появата на обществото на благоденствието, </strong></p>
<p>с многомилионна средна класа и фактически с ликвидирането на „пролетариата“ („обуржоазяването“ му) – дотогавашната движеща сила на социалистическата революция. Най-важният вътрешен фактор за това, все още неразбираем за българските леви, пък бе влиянието на Америка на „Ню Дийл“-а, която реформира следвоенна Западна Европа по свой образец, като царство на социалния мир чрез компресия (изравняване) на доходите, държавна политика на пълна заетост, високи доходи и масово потребление. </p>
<p>Отказът на СССР от комунистическата идеология и разпадането му през 1991 г. дадоха старт на реставрацията на стария олигархичен ред в западна Европа, още повече, че в САЩ спомените за Голямата депресия бяха избледнели и опитът на „Ню Дийл“-а беше подложен на радикална преоценка от новите десни. </p>
<p>Но Москва, в чиито врати тия дни се разби, по Смирненски, вълната на западното класово високомерие, съвсем не е, както видяхме, нов СССР: </p>
<p><strong>Русия на Путин е капиталистическа, интегрирана е в световната капиталистическа икономика. </strong></p>
<p>Ето, на другия ден след кримския референдум RWE продаде на руска фирма нефто-газовия си филиал DEA за седем милиарда евро. Срещу нея Западът не може да наложи ефективни икономически санкции, които да не ударят тежко и самия него. Руски депутати се смеят открито на санкциите срещу свои колеги, които нямат сметки и имоти на Запад и предлагат на Обама да тури в списъка на санкционираните всички депутати. Пазарите отскочиха нагоре след речта на Путин пред Думата във вторник с обещанието, че няма да повтори кримския опит и в други райони на Украйна, дето това би могло да стане по подобен начин. </p>
<p><strong>Нито пък съществува някаква друга кремълска идеология, алтернативна на „западната“ – в смисъл на „традиционни ценности“, „славянство“, „православие“, „евразийство“. </strong></p>
<p>„Традиционните ценности“ на Путин, както видяхме, се приемат радушно и от американските десни евангелисти и либертарианци; те са общочовешки израз на „естествения консерватизъм“ на обикновения човек, на жителя на малкия град и селото, неизложен на изкушението на по-високото образование и на големия град. Затова и в САЩ сега няма никаква народна подкрепа за „твърдост“ с Русия – масата с консервативни възгледи, склонни към патриотични възторзи, сега под влиянието на Чаеното парти и десните либертарианци са приятелски настроени към Путин и смятат с Рон Пол, че САЩ няма защо да се меси в Украйна. </p>
<p>„Славянството“ е езикова категория и културна реалност – между българи и поляци в Ню Йорк например има взаимни симпатии и чувство за културна близост, засилена у моето поколение и от общите спомени от туризма и попкултурата от социалистическото ни минало. Но славянството не е политическа категория. Западните украинци и поляците са стопроцентови славяни, но сега виждат политически нещата по съвсем различен от русите, белорусите, българите и сърбите начин. Колкото до православието – видяхме, че Ватиканът на папа Франциск е сериозно критичен към западния капитализъм, докато българските владици раздават архонтски титли на олигарси. Западните украинци (поне отчасти) и румънците са православни, но не мислят за кримската криза като другите православни. И славянството, и православието (както и католицизмът, протестантството, говоренето на германски или романски език) са съвместими с всевъзможни политически възгледи. </p>
<p>„Евразийството“ е констатация на природогеографски факт, а не алтернативна политическа ценност; по-централизираната и авторитарна политическа система на Русия е местна особеност, обусловена и от географията, която Москва сега не се опитва да изнася на запад. В културно отношение Русия е европейска страна, поне що се отнася до елита, но и почти цялото руско общество се стреми към „евроремонт“. Сред гротесковите фантазии на русофилите по българските форуми се появи и нова желязна завеса, между топлото и сърдечно Средиземноморие, към което спада и Русия с Крим, и България, и мъгливия темерутски север на Брюксел и Вашингтон (последният град всъщност е на ширината на Солун, а в САЩ близо една трета от населението вече са „горещи“ латиноамериканци и африканци). </p>
<p><strong>Доколкото Путинова Русия се явява с нещо особена спрямо сегашния ЕС (и не толкова спрямо САЩ), то е с придържането си през XXI в. към един разумен и прагматичен икономически национализъм, </strong></p>
<p>балансиращ негативните ефекти на олигархичната глобализация, стимулиращ националната икономика за повишаване на доходите в рамките на възможното, защитаващ националната финансова система от евентуални вредни външни влияния, и по-общо – обуздаващ алчната домашна олигархия и стимулиращ националната сплотеност, гордост и динамизъм. Това, и особено повишаването доходите на мнозинството, е най-вече причината за популярността на Путин. Изборът на кримчани се определяше колкото от руска национална гордост и неприязън към „майданнатите“, толкова, че и дваж повече, от факта, че руските пенсии са четири пъти по-високи от украинските и че руските инвестиции в Сочи, който винаги е свирил втора цигулка като курорт след Крим, го превърнаха с град на бъдещето. Но нали и в САЩ, а и в Европа са все по-силни гласовете за смяна на курса в интерес на 99-те процента. </p>
<p>Принципите на Митническия съюз, които сега ни се представят от съветниците на Путин като концептуална алтернатива на империалистическия и бюрократизиран ЕС от последното десетилетие – също не отразяват практиката на СИВ или руската съборност, някакви особени „евразийски“ ценности, програмата на „Атака“ или въображаемата американска „Партия на независимостта“ от мисловния експеримент на Робърт Райх, а по-скоро принципите на европейските общности от по-ранния им етап – 50-те до 80-те години, и отношението им към новите членове до 1989 г., напълно променено впоследствие. Затова и </p>
<p><strong>прогнозираните ефекти за Украйна и Молдова от асоциирането им с ЕС и от присъединяването им към Митническия съюз изглеждат толкова шокиращо различни в полза на последния: </strong></p>
<p>за Украйна, Молдова и Грузия всъщност няма място за чудене, ако икономическата изгода е единствен аргумент. И Янукович, и Яценюк решиха същото, след като се запознаха с числата. Това, разбира се, предполага и променено отношение към Брюксел у другите източноевропейци и останалите „периферни“ народи от ЕС. </p>
<p>Първопричината за дестабилизацията на Украйна, насилственото събаряне на законната власт, грубите и масови нарушения на правата на човека, разпалването на гражданска война и възникването на възможност и за глобален ядрен конфликт, бе преди всичко анахроничната политика на Брюксел, залегнала в изискванията към Киев в споразумението за асоцииране. На първо място това е господстващият в ЕС пазарен фундаментализъм – идеологията на олигархията с утопичните мантри за „свободните пазари“ (free markets) и „твърдата валута“ (sound money). Еврото, този остатък от „варварството“ (Кейнс) на златния стандарт, гарантира „стабилни цени“ и растящи печалби на големите западни корпорации, но без фискален и политически съюз не дава на масите, особено в по-бедните страни, приемлив шанс. </p>
<p>Въпреки усилията на Марио Драги липсата на истинска централна банка – заемодател от последна инстанция при кризи на търсенето – гарантира изгоден за немския износ, но разорителен, дефлационен и заробващ за „европериферията“ валутен курс. Това положение без съмнение ще се прекрати и на мястото на Европа на олигархията, корпорациите и немската банкова хегемония ще се създаде равноправна Европа на гражданите и регионите. </p>
<p>До извършването на тези реформи – независимо дали в посока към по-голямо обединение към политически и фискален съюз, или пък, по-вероятно, към отслабване на връзките към традиционния митнически съюз, процесът на ново асоцииране и приемане на членове ще трябва да се замрази. Освен това засега най-вероятен за нова Европа ми изглежда отказът от еврото и преминаването към децентрализирана кейнсианска монетарна и фискална политика.</p>
<p>При тези днешни условия обаче </p>
<p><strong>олигархичният, заговорнически характер на брюкселската бюрокрация не учудва никого. </strong></p>
<p>В процеса на преговорите с Украйна големите западноевропейски страни оставиха некомпетентната, политически нелегитимна брюкселска бюрокрация да предизвика – без никаква икономическа или политическа необходимост, против интересите на европейския бизнес, поради едната чиновническа глупост и безотговорност – тежък геополитически конфликт със съседна ядрена сила. </p>
<p>Европейската комисия начело с недоразумението Барозу и особено Службата за външна дейност с карикатурата Катрин Ащън, както и цялата 50-хилядна високоплатена и явно некомпетентна, пазразитна и неконтролируема евробюрокрация имат нужда от </p>
<p><strong>капитален ремонт с многократно съкращение на личен състав и бюджет и основно преструктуриране на отговорности и демократичен контрол. </strong></p>
<p>Службата за външна дейност ще е най-добре да се закрие, като дипломатическата работа от името на съюза се повери на компетентни и отговорни представители на националните правителства, а обхватът й се сведе само до въпросите, по които има постигнат широк консенсус, като в никакъв случай дипломацията на Брюксел не става повод за дестабилизация или изостряне на отношенията между държавите. Инциденти като нелепото участие на Полша, ръководена от свои анахронични интереси, в изострянето на украинската криза не бива да се допускат в бъдеще. </p>
<p>Наред със западното класово високомерие, друг анахроничен реликт от студената война бе </p>
<p><strong>детски наивният, утопичен „седесарлък“ на украинския „Евромайдан“, </strong></p>
<p>в частност патологичната русофобия на украинските „седесари“, досущ като нашенската. От опита си с българските сини разбирам, че това явление е неизкоренимо, закотвено в особеностите на човешката природа: психическата основа на седесарството според мене е неудовлетвореният егоизъм, но ексцесите му трябва да се ограничават. Ясно е, че украинските седесари неекстремисти не могат да остане законно на власт и да управляват; Западът цинично ги употреби за конюнктурно натриване носа на Путин. Има големи правни и политически проблеми дори за минималната помощ, която Западът лекомислено обеща на Киев, а позициите на Москва като Немезида на Майдана са засилват всеки ден. </p>
<p>Разбира се, и българските леви русофили показаха непривлекателно лице по форумите. Лявото русофилство в ерата на суперкапиталистическата Русия на Путин, лявата любов към Китай във времето на суперкапиталистическата на дело, макар още комунистическа на книга КНР, лявата американофобия – често расистка, с черносотнически, фашистки и конспиративен уклон – в дните на прогресивните реформи на Обама и общия подем на прогресивна Америка, са грозен анахронизъм и проява на провинциални комплекси и черноземна завист. </p>
<p><strong>Завистта е психологическата основа на лявото русофилство в България, наред с лицемерието и липсата на достойнство: </strong></p>
<p>те са хора, които псуват от все сърце Америка и й желаят ужасен край, докато тайно пускат лотарията за зелени карти и всеки ден поглъщат огромно количество долнопробна американска масова култура. Хора, които органически не приемат идеята за „меритокрация“ дори на най-баналното всекидневно равнище, които не пропускат да напсуват и българските емигранти на Запад за тяхната „слабост“ или – както предпочита Иван Петрински – „користолюбие“, дори когато сами са емигрирали на Запад. Отблъскваща е и омразата им към Горбачов – наивен, но добронамерен и смел политик, който без съмнение ще остане в руската и световната история като праведен човек. </p>
<p>По отношение злополучното участие на САЩ в украинската криза видяхме, че там е налице </p>
<p><strong>дълбоко несъответствие между коренно променения демографски профил на американския електорат, който отсега ще генерира предимно прогресивна вътрешна политика, и инерцията във външната политика от времето след 11 септември. </strong></p>
<p>Левите в България с лека ръка чертаят историята на американския империализъм и намесите му по света като проста линейна функция. Това не отговаря на действителността и не помага за правилното разбиране на сегашния исторически момент. В действителност САЩ станаха глобална сила след Втората световна война, когато основната им цел беше сдържането на стремежа (реален или не) на Сталиновия СССР към световно господство и реконструкцията на победените страни в Западна Европа и Япония за недопускане на нова война. Това, още веднъж, бе Америка на „Ню Дийл“-а. Мирната, охолна и привлекателна Европа, от която толкова се възхищавахме в младостта си в 80-те години и всички решихме да станем като нея, беше създадена от американската нюдийловска окупация и реконструкция – разбира се, и с решаващата помощ на СССР в ролята на плашило и мотивация за активна социална политика. </p>
<p>Противно на представата на Путин за американската политика към Русия, изложена в речта му пред Думата във вторник, по време на перестройката, разпада на СССР и няколко години след това </p>
<p><strong>американската външна политика бе „реалистична“ и неконфронтационна към Москва: </strong></p>
<p>Рейгън вдъхна доверие у Горбачов, че ще има пълната западна подкрепа да извърши историческите промени у дома си. Разширяването на НАТО на изток започна едва в края на 90-те години с изострянето между Запада и Русия по време на югокризата, но до средата на десетилетието Западът спазваше договорката с Горбачов, направена при обединението на Германия. За войната в Персийския залив в 1990 г. Буш I си осигури подкрепата на СССР, арабските страни и широк международен консенсус – и не отиде на смяна на режима в Багдад: спря военните действия почти веднага след постигането на целта, изгонването на войските на Саддам от Кувейт. </p>
<p>Бил Клинтън гледаше Елцин като писано яйце – и с втория си, активистки, външнополитически екип в югокризата с голяма неохота действаше против позицията на Русия, като не преследваше смяна на режима в Белград. На 11 септември Путин покори сърцето на Буш II и си осигури тила за решаване на чеченския ислямистки проблем. Едва с нахлуването в Ирак в 2003 г., и то не веднага, се очерта неоконсервативната американска доктрина за „смяна на режима“, и то в комплект с „бързата, евтина и частна война“ и през главата на ООН и въпреки международното право. </p>
<p><strong>След пълния си провал в Ирак неоконсервативната догма прояви необичайна устойчивост, </strong></p>
<p>и то и сред демократическия външнополитически естаблишмънт – прави са онези, които казват, че неоконсерваторите не са нищо друго освен разочаровани бивши демократи. Въпреки че Обама надделя над Хилари Клинтън и дойде в Белия дом с ясната цел да демонтира неоконсервативната външнополитическа и военна върхушка, той не успя и досега да го стори – и едва украинската криза му дава реален шанс: САЩ не може вече, и военно, и финансово, и вътрешнополитически, да поддържа едностранния си силов подход от миналото десетилетие за „смяна на режима“ в стратегически важни за него страни. </p>
<p><strong>Възходът на Путинова Русия следователно е рядък шанс за Обама и прогресивните сили в САЩ най-сетне да сменят курса на Буш II – от неоконсервативен силов идеализъм към прагматичен реализъм, </strong></p>
<p>равноправно партньорство и зачитане суверенитета на другите – каквото е и желанието на голямото мнозинство американци. Шансът е наистина реален, защото поне в този случай „ястребите“ в САЩ като Джон Маккейн са малцинство, докато много крайно десни и либертарианци симпатизират на Путин, и защото съкращенията на военните разходи са на дневен ред, и защото непопулярността на разузнавателната общност и сред левите, и сред десните е в апогея си. Силна е и реакцията на провалите на стария дипломатически подход в страните на „арабската пролет“. Не случайно руски и китайски коментатори отбелязаха големия напредък у Джон Кери, държавният секретар, който за пръв път от много години заговори пак за важността на ООН и за руските легитимни интереси в Украйна, изпреварвайки речта на Путин пред Думата. </p>
<p>Поради възстановената си военна мощ и политическите си и „спартански“ културни традиции от царско и съветско време, и поради факта, че е „западна“ (от Г-8 – сегашното й „суспендиране“ е несериозно) и капиталистическа, и европейска в културно отношение страна, </p>
<p><strong>Русия на Путин може да изпълни успешно ролята на военнополитически балансьор на САЩ, </strong></p>
<p>докато Китай не може – камо ли пък политическият ислям, който само преди десет години изглеждаше на много западни експерти като „трета тоталитарна заплаха“ за Запада след нацизма и сталинизма. За ролята на Китай като регионална, но не и глобална военнополитическа сила се съгласявам с Бжежински. Географското положение и размерите на Русия също имат голямо значение. С операция „Крим“ Путин показа между другото, че Русия сега явно може да контролира успешно границите си, сухоземни и морски, и приказките за реалните или въображаеми китайски и японски претенции към източните й територии са вече минало. Миналата седмица например бе постигнато най-изгодно за Москва решение на ООН за правата й над минералните богатства на дъното на Охотско море извън 200-милната й зона. Русия има и сериозно присъствие в Арктика и в Индийския океан, постоянно присъствие в Средиземно море. Важността на Севастопол за Москва беше наивно недооценена от западните опоненти в украинската криза, но според мене тя играеше решаваща роля за присъединяването на Крим. </p>
<p><strong>Руските автори предпочитат термина „еднополюсен свят“, който сега преминава в „двуполюсен“ </strong></p>
<p>(или „многополюсен“), но Русия днес не е противоположен полюс на САЩ, а именно военнополитически балансьор. В термините на Хънтингтън, това е връщане към „гражданската война на Севера“, но и думата „война“, както видяхме, не подхожда. <strong> </strong></p>
<p>Съдържа ли заплаха за нас такава засилена военнополитическа роля на Русия? Не, не съдържа – България е в ЕС и НАТО и с американски бази, така че дори в почти невероятния случай прагматичният Путин да бъде сменен от някой Проханов, Дугин, Лимонов или Жириновски, Русия няма да посегне на България. Докато Москва може теоретично и в бъдеще да се възползва от глупави и груби провокации срещу нея като на Майдана, за да засили влиянието си, тя няма да излиза от границите на „виртуалната Русия“, т.е. няма да засяга Западна Украйна, Прибалтика и Молдова, да не говорим за по-далечни места. Но мисля, че такива провокации срещу Русия няма да има след близкия край на студената война. Майданът беше последната глупост на Запада. </p>
<p>От друга страна, балансирането на американската военнополитическа мощ и съответно </p>
<p><strong>отказът на САЩ от силовия едностранен подход и доктрината им за „смяна на режима“ трябва да доведе и до прекратяването на американската помощ за „гражданското общество“, </strong></p>
<p>т.е. квазиполитическата мрежа, в Русия и другите бивши социалистически страни; така в средата на 90-те години Бил Клинтън се отказа да обвързва растящата по значение търговия на САЩ с Китай с въпроса за правата на човека там. Както се убедихме, от това ще има огромна полза за американските интереси в тези страни – това ще е американското признание на пълнолетието им. Ще загубят работа малцина опортюнисти, много от които – наследници на комунистическата агитпроп-номенклатура, за които никой няма да заплаче. Американската помощ за неполитически проекти на истинското гражданско общество ще бъде, разбира се, добре дошла. </p>
<p>Сред българската общественост в момента цари неяснота </p>
<p><strong>„де е България“ във всичко това? </strong></p>
<p>Какви са нашите национални интереси? Не брюкселските, а нашите? Никой не се сеща за тях – десните гневно протестират срещу референдума в Крим, спекулират за същата възможност у нас в Кърджали, плашат със залпа на „Аврора“ на рейда пред Варна. Левите, които навремето радееха за целостта на Югославия, за принадлежността на Косово към Сърбия, и също заплашваха с отделянето на Кърджали, сега подкрепят ентусиазирано присъединяването на Крим и чакат с червен килим „Аврора“ на морска гара Варна. </p>
<p>Предлагам проста, лесна за запомняне, но универсално приложима рецепта. България трябва да провежда във вътрешните си работи и в почти всички европейски и в световните дела лява политика, за подобряване положението на бедните, и да се държи със световната левица. Само в отношенията си със съседните страни и по балканските проблеми България трябва да провежда дясна политика на националния интерес и националното достойнство. </p>
<p><strong>Интересът на България в украинската криза, както и на всички останали европейци извън „центъра“ на еврозоната, е дълбокият завой на ЕС наляво </strong></p>
<p>– икономически, политически и дипломатически, за равноправна Европа на хората и регионите, в интерес на 99-те процента, против олигархията. Съпротивата на Украйна на брюкселския диктат, съпротивата на Путин на грубия натиск на ЕС и САЩ – това са вдъхновяващи за всички европейци примери. Всички, предполагам, са чули изказването на Грегор Гизи за Украйна в Бундестага – ето това трябваше да казват и българските политици независимо от цвета си. Съпротивата трябва да означава и край на брюкселските бюрократични пречки пред „руските“ проекти за реиндустриализация, които, както знаем, не са само руски, а и общоевропейски. </p>
<p><strong>България има шанс дори да влияе активно за урегулирането на украинската криза: </strong></p>
<p>вече се съгласихме, че тя може да участва смислено в европейските работи главно с левицата си и в контекста на европейската и световната левица. Станишев като българин, председател на ПЕС, роден в Херсон и завършил съветска история в МГУ – вероятно единственият политик в ЕС с такова родословие – има и уникален личен шанс да посредничи успешно като пратеник на ЕС между Брюксел, Москва, западноевропейските столици и украинските власти – и революционните в Киев, и проруските местни, в т.ч. защо не и в самия Херсон, за намаляване напрежението и трайно урегулиране на кризата на международна конференция. Особено при положение, че Москва не говори на високо равнище с Киев, Брюксел – със Симферопол. Това може би ще е шансът на живота му – да влезе в историята като човека, погребал студената война в Европа. Ще има отличен старт за щурмуване на нови брюкселски висоти. Реалистичните изказвания на Станишев дават известна надежда на фона на брюкселското престараване на Вигенин; Орешарски коригира първоначалните си пропуски в разбирането на ситуацията, а кой знае защо все още радващият се на свободата Борисов не пропусна да сподели поредната глупост. </p>
<p>Колкото до „прецедента“ Косово и заплахите с „отделянето нa Кърджали“, и десните, и левите по форумите са необективни и национално безотговорни. Европа наистина е пред редица промени в държавните граници. Когато това отговаря на обективното развитие, става по мирен начин и е за доброто на гражданите, то не може да бъде осъждано. Югокризата беше лош пример, но логично обусловен от историческото развитие на Западните Балкани през ХIХ – ХХ век. Но и Косово, и Крим, както и Каталуния, Баската страна, Шотландия, Вéнето и Инсубрия са твърде специфични случаи, не създаващи прецеденти, валидни на наша територия днес. Виж, в ХIV в. Угровлашкото воеводство се обособи от Българското царство горе-долу както днес Шотландия, протестантска и социалистическа, иска да се отдели от Английското кралство, с което живее в лична уния от няколко века. Във всеки случай, и Путин, и Гизи, и нашите леви колеги вече явно са признали Косово, щом го използват като аргумент за Крим.</p>
