Геополитиката се завърна: защо редът на правилата се разпадна

Автор: Веселени Киров за "Гласове"

Историческа реч на Марк Карни в Давос, която бележи края на евроатлантическия свят: Животът в лъжа унищожи стария световен ред. Нека махнем табелата от прозореца

Речта, произнесена от Марк Карни, премиерът на Канада, на Световния икономически форум в Давос, беше представена от мнозина като момент на истина – късно, но ясно скъсване с рутинния дипломатически език, който доминира международните форуми от десетилетия. За първи път от дълго време насам водещ западен държавник престана механично да се позовава на „международния ред, основан на правила“, и публично призна онова, което множество държави, стратези и незападни сили твърдят от години: този ред съществува вече основно като дискурсивна конструкция, като разказ, предназначен да прикрива една реалност, доминирана от съотношението на силите. Карни говори за разрив, а не за преход – за края на една „приятна фикция“ и за навлизането в „брутална реалност“, в която геополитиката на големите сили вече не е ограничена от общи норми. В Давос – символ на либералната глобализация и на учтивия консенсус – този език звучи рязко, дори смущаващо, на фона на обичайния задължителен оптимизъм и абстрактните обещания.

Тази закъсняла яснота обаче поражда фундаментален въпрос: защо именно сега? Защо Западът, към който Канада безусловно принадлежи, признава тази реалност едва в момента, когато неговото стратегическо пространство за маневриране се стеснява, когато икономическата принуда става открита, нормализирана и понякога насочена дори срещу собствени съюзници? Светът не е станал внезапно брутален през 2024 или 2025 г. Той винаги е бил такъв. Разликата е, че доскоро тази бруталност беше до голяма степен омекотявана от американската доминация и от международна система, оформяна, защитавана и арбитрирана от Вашингтон. Докато тази доминация функционираше, Западът можеше да си позволи да вярва в неутралността на международното право, в стабилността на глобалните вериги на стойността и в постепенното „опитомяване“ на международните отношения чрез търговията и взаимната зависимост.

През същото време Съединените щати далеч не са спали. Независимо от политическите промени във Вашингтон, те последователно следваха класическа логика на силата: непрекъснато превъоръжаване, технологична модернизация на въоръжените сили, военна проекция на няколко театъра, безусловна подкрепа за Израел, постоянен стратегически натиск върху Иран, операции по влияние и дестабилизация в Латинска Америка, включително около Венецуела. САЩ никога не са вярвали в „края на историята“, нито в настъпването на истински постгеополитически свят. Те просто приеха – докато това им беше изгодно – да играят играта на мултилатерализма, запазвайки си правото да се отклоняват от нея, когато жизнените им интереси го изискват.

Европа и значителна част от западния свят поеха по различен път – пътя на стратегическия комфорт. Убедени, че сигурността е даденост, че икономическата интеграция прави войната ирационална и че международното право е достатъчно, за да регулира държавното поведение, те постепенно разучиха как да мислят за силата в материални категории. Военните бюджети бяха съкращавани, стратегическите инфраструктури занемарявани, а енергийните и индустриалните зависимости – приемани като второстепенна цена на една глобализация, представяна като необратима. Канада, често възприемана като умерена, добродетелна и мултилатералистка сила, напълно се вписа в тази логика. В този смисъл речта на Карни в Давос е по-малко откровение и повече късно признание. Когато той обяснява, че средните сили са продължили да „държат табелата на витрината“, знаейки, че системата вече не функционира, той косвено признава форма на пасивно съучастие в колективната лъжа.

Това признание е особено значимо, защото засяга самото ядро на съвременния западен мит – този за едно безпристрастно, универсално и задължително международно право. Карни го казва без заобикалки: международният ред, основан на правила, винаги е бил прилаган асиметрично. Най-силните са се освобождавали от него, когато това е било удобно, а международното право винаги е било тълкувано и прилагано различно в зависимост от това кой е обвиняемият и кой – жертвата. Това не е нова истина. Новото е, че Западът най-накрая престава да я отрича. В продължение на десетилетия тази химера беше полезна. Тя стабилизираше международните отношения, оправдаваше определени интервенции и прикриваше противоречията на системата. Но тя почиваше върху едно ключово условие: способността на Съединените щати да осигуряват глобални публични блага – сигурността на морските пътища, финансовата стабилност и глобалното военно възпиране. Днес тази способност вече не е абсолютна.

Именно тук многополюсният характер на съвременния свят става решаващ. Много преди западните столици да приемат тази диагноза, други сили говореха за края на еднополюсния ред. Русия от години твърди, че светът се насочва към необратима многополюсност, при която няколко центъра на сила ще съжителстват и ще се конкурират. Военната операция в Украйна, независимо от оценките и осъжданията, също се вписва в тази стратегическа логика – опит за преформатиране на глобалните баланси и оспорване на западната хегемония. Паралелно с това възходът на Китай дълбоко промени структурата на международната система. Икономически, технологично и военно Пекин вече е в състояние да съперничи на Вашингтон в редица ключови области.

Голямата разлика между настоящия период и 90-те, 2000-те и дори 2010-те години не е в изчезването на американската мощ, а в нейните ограничения. Съединените щати остават водеща сила, вероятно все още първата, но вече не могат сами да гарантират глобалното господство. Те ще запазят привилегировани зони на влияние – най-вече в Западна Европа и Латинска Америка – но ще трябва да се съобразяват с актьори, способни да блокират, оспорват или заобикалят действията им. Това преразпределение на глобалната власт прави илюзията за универсален ред, основан на общи правила, несъстоятелна. То обяснява и защо икономиката се превърна в пълноценно бойно поле. Мита, санкциите, контролът върху износа, технологичните ограничения и инструментализацията на веригите за доставки вече са обичайни инструменти на политиката на силата.

В този контекст тезата на Карни, че икономическата интеграция се използва като оръжие, е напълно вярна – но отново закъсняла. Идеята, че търговията автоматично води до мир, дълго служеше като идеологическо оправдание за една небалансирана глобализация. Днес става ясно, че взаимната зависимост може да бъде източник не само на просперитет, но и на уязвимост. За средните сили това е особено опасно. Зависими от външни пазари, международно финансиране и критични технологии, те са изложени на риск от всяко внезапно прекъсване на икономическите потоци. Призивът на Карни за засилване на стратегическата автономия, без да се стига до протекционистко затваряне, е разбираем, но неговата достоверност ще зависи от превръщането му в реални индустриални, военни и технологични способности.

Именно тук се появява концепцията за „реализъм, основан на ценности“ – опит да се съчетаят нормативните принципи с прагматичния стратегически подход. Формулата е привлекателна, но разкрива и дълбоките противоречия на съвременната западна политика. Канада твърди, че защитава правата на човека, суверенитета и териториалната цялост, като същевременно сключва икономически и стратегически споразумения с партньори, чиито практики често се разминават с тези принципи. Това напрежение не е канадска аномалия, а структурен проблем. То показва, че ценностите вече не са достатъчни, за да структурират международния ред, докато интересите сами по себе си не осигуряват нито стабилност, нито легитимност.
Най-силното послание на речта в Давос е адресирано към средните сили. Според Карни те трябва да избират между тиха субординация и колективно действие. „Ако не си на масата, си в менюто“, предупреждава той. Идеята за трети път – основан на гъвкави коалиции и селективно сътрудничество – заслужава сериозно внимание. Но тя предполага строги условия: масивни инвестиции, тясна политическа координация, поемане на риск и, най-вече, отказ от носталгия и илюзии. А именно тази способност за трезво мислене за силата липсва на много западни държави днес.

Тази липса е особено видима, когато се погледне положението на най-уязвимите държави в Европа. България е показателен пример. Член на Европейския съюз и НАТО, страната се намира в изключително крехка позиция. Нейната армия е слабо оборудвана, инфраструктурата ѝ е в значителна степен остаряла, а населението застарява и намалява с тревожни темпове. В свят, в който логиката „силният налага закона“ отново се превръща в негласна норма, подобна уязвимост не е просто въпрос на лоши политики, а екзистенциален проблем. Сигурността на България зависи почти изцяло от колективни гаранции, чиято устойчивост самата тя не контролира и които зависят от все по-нестабилни геополитически баланси.
Речта на Марк Карни в Давос има безспорната заслуга да сложи край на един дълго поддържан западен наратив. Тя признава, макар и късно, че международният ред, основан на правила, никога не е бил неизменна реалност, а крехка конструкция, поддържана от американската мощ и приемана, докато обслужва доминиращите интереси. Но тази яснота идва твърде късно. Западът проспа момента, в който светът се промени. Той обърка нормите със силата, ценностите с гаранциите, речите с реалността. Днес той се събужда в един многополюсен, конфликтен свят, в който икономическата принуда е нормализирана, а силата отново се превръща в основен организиращ принцип.

Съединените щати ще запазят значителна част от глобалната си мощ, но вече няма да могат сами да гарантират световната стабилност. Китай и Русия трайно заемат място в международната архитектура. Това преразпределение на властта прави бъдещето дълбоко несигурно, особено за държавите, които не разполагат нито с военната сила, нито с икономическата устойчивост, за да се защитят сами. За страни като България тази перспектива е изключително тревожна. Слаба във военно отношение, икономически уязвима и демографски отслабена, тя олицетворява рисковете, пред които са изправени периферните държави в един отново суров свят.

„Свалянето на табелата от витрината“, за което говори Карни, е необходима първа стъпка. Но този символичен жест не е достатъчен. В света, който се оформя, трезвата оценка на реалността е задължителна, но тя е само начало. Без реални способности, без масивни инвестиции и без последователна стратегия, тази яснота рискува да се превърне в нова форма на заблуда – по-честна в думите, но не по-малко опасна в своите последици.