- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 96
- 12
Съгласен съм, днес със Запада** сме наистина в една лодка, няма как да споря. В тоя иначе доста луксозен плавателен съд на България е отредена жалката роля на побелял юнга, който върши черната работа, редовно обира шамарите, подкрепя на леерите повръщащите пътници от първа класа, дояжда мухлясалата храна, гони плъховете в трюма, а нощем брутално е насилван содомитски от пияните моряци върху качетата с осолена сланина.
<p> </p>
<p>В една лодка сме, така е, само дето тая лодка, с всичките й права и ценности, натоварени на нея, не пори жизнерадостно вълните, а май си стои на брега, гребците забиват сухите весла в горещия пясък на плажа. Лодката не върви наникъде, това състояние на нещата устройва явно уредниците на европейските работи.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32894_2oAUucOxDv55OFcOPz8YCNfbxDQDg6.jpg" style="height:408px; width:650px" /></p>
<p><em>Художник: Киро Мавров </em></p>
<p>Нека ми е позволено да припомня – мен не са ме питали, а и никой от вас, сигурен съм, не е бил питан дали бихме искали, моля, да се качим в нея. В тая лодка ни набутаха безродниците от политическата ни класа, за да скътат по някой и друг лев от „проектчета” от пред-, след- и прочее присъединителни фондове, това бяха техните 30 сребърника. Впрочем наистина ще се учудите колко много наши сънародници са готови на всякакви мерзости за жълти стотинки, няма да престана да се дивя на това масово явление никога. Цялата ни политическа класа, съвкупно, ни натика в лодката на Запада, това ясно, загадка остава само ние защо мълчахме.</p>
<p> Що се отнася до понятията „права на човека” и „европейски ценности”, дето уж били за задължително общо ползване в същата лодка, в която сме ние със Запада, опитах се да съм по-обстоятелствен в текста от последната неделя – всичко това са прекрасни пожелания, за чието практическо приложение отсъства подробно разработен инструментариум.</p>
<p>А, и да не забравя, надявам се, че поне що се отнася до използването на тия понятия за нечисти политически цели, сме на едно мнение, понеже и за западната наглост също, струва ми се, стана дума. Сега на дневен ред е Украйна, затова ще дам пак пример с нея. След като стана известно, че от 2006 г. насетне в прибалтийските републики военни инструктори от натовските страни са обучавали украинци за водене на улични безредици, след като Западът плати за Оранжевата революция (вж. тук текстовете за т.нар. „цветни революции”), след като и сега изобилстват факти за организираните пак от Запада улични бунтове в Украйна от ноември миналата година насам, тъкмо днес председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу ни съобщи, че „Европейският съюз и неговите международни партньори” мислели „как още може да се помогне на Украйна”. Можете ли да си представите подобно безочие след тримесечната война срещу Украйна, в резултат на която блестящият Киев с неговите величествени площади „Независимост” и „Европейски”, с романтичния Крещатик, със сградите, натъпкани с история, заприлича на Бейрут?!</p>
<p>Макар да съм напълно сигурен, че Барозу е прав – сън не ги лови, ни в Брюксел, ни във Вашингтон, какви още оръжия да включат във войната си с Украйна и с украинския народ, как и тях да вкарат в лодката, за да поемат и те също част от ролята, която има днес България и останалите завладени страни от Европейския изток. Защото това е наистина войната на Запада срещу Европейския изток, какви права на човека, какви там ценности по време на война . . .</p>
<p>* * *</p>
<p>Дълбоко вярвам, че историята е мощна прогностична наука. Днешният ни ден в лодката на Запада е жалък край за делото на дедите ни, тия, които създадоха могъща империя в същинската Европа преди малко повече от хилядолетие – от кханасюбиги Крум (802–814) до цар Самуил (997–1014), а после пак – при цар Иван Асен Велики (1218–1241), държаха в подчинение целия Европейски югоизток.</p>
<p>И в имперските си столетия, и после, по времето на робството даже, в цялото си досегашно историческо развитие България и Западът никога не са били не само в една лодка, но на един бряг даже. Очевидно се налага пак да припомня, макар вече да съм писал за това, че в Ранното и в Същинското средновековие, до османските завоевания на Балканите, Европа е именно тук – на Балканите и в околните й земи. Представата за западните европейски земи е като за „заден двор”, изпълнен с „мрачни” хора (по патриарх Фотий, 867 г.). Не Уинстън Чърчил спусна Желязната завеса „от Шчечин… до Триест” с прочутата си реч във Фултън (5 март 1946 г.), тази Желязна завеса си е приблизително на това място поне хилядолетие и половина по-рано.</p>
<p>Византийските автори точно определят понятието „Европа”. Макар Йоан Стубей (V в.) да разполага Европа от Херакловите стълбове (Гибралтар) до Понтийско (Черно) и Хирканско (Каспийско) море, в правен и във всекидневен смисъл „Европа” е близо до географските граници на византийската провинция Европа, тоест земите на юг от р. Дунав. Такава е представата през VI в. и на Йоан Лидийски, и на Агатий Миринейски. През VIII в. Йоан Дамаскин отново разширява чисто географската представа за Европа, той включва в нея приблизително земите, които признава днес и съвременната географска наука. Най-общо, за втората половина на I хил. от н.е. западната част на Римската империя се причислява само „по милост” към Европа и за никакви лодки и дума не може да става – през XI в. Михаил Псел слага западната граница на Европа току отвъд Апенинския полуостров с о. Сицилия, и това е максимумът.</p>
<p>Средновековна България напълно възприема „европейската” византийска гледна точка. С една малка разлика, средновековните ни прадеди обичат да пътуват навсякъде – и на изток, и на запад. Пътуванията са предимно иночески, както ни уверява презвитер Козма през втората половина на X в., и се ограничават главно до местата, които представляват поклоннически интерес – на изток до Ерусалим, а на запад – до Рим. Тия пътувания, пак според презвитера, изисквали от иноците пътешественици полагането на „безумен труд”. Впрочем светите ни братя Константин-Кирил Философ и Методий успяват да пропътуват при своите мисии приблизително 40 % от тогавашната (в политически смисъл) Европа.</p>
<p>Политическите връзки на средновековна България с днешния Европейски запад се броят на пръсти и са повече епизодични – при великите господари Крум и Омуртаг (814–831), при цар Самуил, при царете Иваница Асен (1197–1207), Борил (1207–1218), Иван Срацимир (1371–1395) и сина му Константин Срацимир (1395/1396–1422). Всички тези контакти са мимолетни, по определен повод, често принудени, пак за никакви лодки няма да можем да говорим, поне до XV в. със сигурност.</p>
<p>По време на турското робство и най-вече през Възраждането от началото на XIX в. българите се виждат принудени да търсят помощ отвсякъде, за да добият освобождението си, включително и от Запада. По същото това време те биха седнали в една лодка и с дявола за свободата си. Историческите събития се развиват другояче. Нека само да припомня тук ролята на Европейския запад за осакатяването на Княжество България на Берлинския конгрес (1878 г.). Ако България другарува със Запада, то е за времето след Освобождението и нито ден по-рано. Пътуването в лодката на Германия през първата половина на XX в. донесе точно две национални катастрофи, мисля, повече не е нужно.</p>
<p>* * *</p>
<p>Със сигурност нямам намерение да се превръщам в съдник на ония, които потърсиха щастието си извън България през последния четвърт век. България и Западът били обвързани чрез тях в неизброими човешки връзки, казват. Така е, за жалост. Не може да има никакво съмнение, че най-голямото престъпление на българската политическа класа бе прогонването на тия над два милиони българи извън страната, което обезкръви България.</p>
<p>Боя се, че точно тези наши все още сънародници, наблюдавайки родината си отдалеч, я виждат в една лодка със Запада. Те са тези, които в далечината съзират лодка, припяват романтично старата песен „Ей тамо лодка” и може би поради гледната точка и променената перспектива не могат да видят подробно нито пътниците, нито екипажа. Още по-малко кой с какви дела е зает.</p>
<p>Единствената националноотговорна политика днес би била ускорено създаване на условия за връщането на всички тези българи, иначе България е загубена. Западната представа за връзки с Европейския изток винаги през последното хилядолетие включва подчиняването му, задължително. Няма българин, който би се примирил с това.</p>
<p>___________</p>
<p><em>* Текстът е продължение на дискусията за отношенията на България със Запада, последен текст в нея бе „Правата на човека са за всички, България и Западът са в една лодка” на Валентин Хаджийски (вж. в Коментари).</em></p>
<p><em>** Под „Запад” тук ще разбираме западните земи на днешна Европа отвъд линията Шчечин-Триест за времето до XIX в., а за новото време, през последните два века и четвърт, същите земи, но с добавени североамериканските държави.</em></p>
