Арабското лято

<p>В Египет, след извършения военен преврат, привържениците на сваления президент Мохамед Мурси подеха яростна борба срещу новите власти и скорошно успокоение на ситуацията не се вижда. Дори напротив - щом в резултат на демонстрациите се стига до стотици убити, може само да гадаем до какво би се изродило военното противопоставяне между двата лагера. На Синайския полуостров ислямистите вече разполагат с въоражени отряди и им е нужда само малка (местна или чужда) помощ за да разпространят дейнстта си и върху останалата част на страната.</p> <p>В Либия практически се наблюдава пълен разпад на държавността и е много вероятно да се стигне до</p> <p><strong>сомалийски сценарий,</strong></p> <p>т.е. да съществуват някакви формални институции, но реалната власт да се държи от териториални въоражени банди.</p> <p>В Тунис привърженици и противници на ислямисткото управление също са излезли на площадите и независимо кой ще надделее, управленската парализа ще продължи да завихря нови недоволства. Паралелно, армията води пълномащабни бойни действия срещу фундаменталистки отряди в района на алжирската граница.</p> <p>Към тази тревожна картина може да се добави рязко активизиралата се терористична дейност в Ирак и Ливан, чиито територии се превръщат в нови бойни полета на</p> <p><strong>противопоставянето между шиити и сунити.</strong></p> <p>Случващото се в двете страни засега изглежда като (близък) тътен на гражданската война в Сирия, но е много вероятно скоро междуконфесионалната касапница да изтрие държавните граници межди Средиземно море и Персийския залив.</p> <p>В самата Сирия въоръжената борба срещу режима на Ассад е монополизирана от екстремисти и откровено терористични групировки и този факт в много по-голяма степен пресича плановете за външна интервенция, отколкото позицията на Иран и Русия</p> <p>И ако политиеската анархия във всяка от споменатите страни има своите нюанси, все пак можем да говорим за един общ знаменател и това е начинът, по който се стигна до днешната ситуация. Навсякъде първоначалният порив бе концентриран в</p> <p><strong>лозунга за повече свобода</strong></p> <p>и установяването на демократични процедури на управление. Този повик на масите бе толкова мощен, че не само помете режими, които разполагаха с огромен репресивен потенциал и практики за потушаване на общественото недоволство, но и изгради измамния образ за наличието на консенсус в обществото относно бъдещото на отделните държави.</p> <p>Самото название "арабска пролет", носеше в себе си огромни дози надежда и идеализъм.<br />Но действителността се оказа друга. Обществата в арабските страни носят в себе си такъв конфронтационен потенциал, че и дума не може да става за изграждане на широк консенсус около принципите на бъдещото политическо устройство. Оформиха се политически групировки и изплуваха ценностни ориентации, които са не просто несъвместими по между си, те се възприемат като антагонисти един за друг.</p> <p>И наистина</p> <p><strong>ислямистите могат да утвърдят своята власт</strong>,</p> <p>само ако изкоренят напълно идеята за гражданските свободи и обратното, привържениците на светската ориентация няма да се успокоят, докато не заличат самата възможност повелите на Корана да определят общественополитическото развитие на държавата им. Така рамкиран, свободният сблъсък между тези две сили води естествено до състояние на гражданска война.</p> <p>Защото този сблъсък не е плод на случайно или пък дирижирано политическо развитие, той е израз на иманентното разделение между арабите относно визията за бъдещето на техните държави. Няма как да се вместят едновременно в рамките на една политическа система и изискванията на шариата, и съвременните разбирания за гражданските свободи. При липсата на подобен базов консенсус и липсата на категорична доминация на някоя от двете страни, е пълна химера да се очаква изграждането на функционираща демокрация.</p> <p>Подобно остро противопоставяне не може да бъде преодоляно чрез електорални процедури или политически компромиси. Просто</p> <p><strong>демокрацията в тези условия не може да сработи.</strong></p> <p>И двата противоборстващи лагера използват демократичните процедури само като средство за разчистване на сметките с опонентите си. Победителите се стремят да мнополизират напълно общественото и институционалното пространство, а победените, подложени на постоянна репресия, отказват да признаят легитимността на действащите власти.</p> <p>За да бъде възтановена целостта на арабските общества е необходим явно друг подход. Такъв, който би накарал ислямистите и секуларистите да се обединят около ценност, по значима от техните политиечски идеологии, а такава може да бъде само съхраняването на реда и гражданския мир. Пътищата за постигане на тази цел - диктатура, подкрепяна от армията, или двата лагера да се обезсилят взаимно от двубоя по между си.</p> <p>По същество, първият вариант - военната диктатура, поне в условията на Египет, означава</p> <p><strong>връщане към управлението на Хосни Мубарак.</strong></p> <p>Каквито и негативни епитети да се слагат върху режима му, той все пак служеше за преграда между консерватори и либерали, предпазвайки по този начин страната от политическа анархия. Въпросът е доколко сега военните и подкрепящите ги политически сили ще успеят да изпълнят същата охранителна функция.</p> <p>В краткосрочен план, въпреки ужасяващите сцени на насилие, шансовете за успех са големи. Съюзът между армията, либералите и държавната администрация изглежда достатъчен, за да заличи последствията от управлението на Мохамед Мурси. Въпросът е оттам нататък какво ще прави. Основната опасност са не днешните протести на подкрепящите свалената власт, а доколко ще бъде създаден нов устойчив механизъм за политическо управление. А това изглежда крайно съмнително. На първо място, поради фундаменталното противопоставяне по оста клерикализъм - секуларизъм, което ще бъде перманентен източник на вътрешно напрежение.</p> <p>Очевидно новите власти в Египет вървят към</p> <p><strong>алжирски сценарий,</strong></p> <p>при който право на легална изява ще имат само партии, които са привърженици на светския режим. Такова заключение може да бъде направено от думите на египетски премиер Хазам Баблауи, който наскоро предложи "Мюсюманските братя" да бъдат поставени извън закона и последвалият арест на техния лидер Мохамед Бади. Но сегрегирането на такава масова организация едва ли би било ефективно и само би радикализирало допълнително нейното държание.</p> <p>&bdquo;Алжирския&rdquo; път на развитие обаче означава страната да живее в условията на перманентна гражданска война. За последните две десетилетия, борбата с ислямистите &bdquo;струва&rdquo; на Алжир над 100 хил. човешки живота. За Египет, с неговата висока концентрация на население и липса на постъпления от износа на петрол, подобна цена би била непоносима дори в средносрочна переспектива.</p> <p>Другият, не по-малко остър проблем, който би взривил основите на светски ориентирания Египет, е</p> <p><strong>липсата на ефективен подход за икономическо развитие</strong>.</p> <p>Изобщо арабските страни се оказват неспособни да се впишат в съвременното глобализационно развитие. Те сякаш органически отхвърлят какато западния модел, който поставя индивида в центъра на икономическата дейност, така и източноазиатския, който залага на високоефективното държавно планиране. В този смисъл, икономиечския растеж (дори там където е налице), изостава значително от демографския &bdquo;бум&rdquo;, възпроизвеждайки огромна маса от недоволни, готови да работят срещу съществуващата система.</p> <p>Съчетаването на политически и икономически пороци от подобен мащаб трудно ще позволят да се постигне стабилност наложена &bdquo;отгоре&rdquo;. Но нейната алтернатива е повече от ужасна. Тя се изразява в пълномащабна гражданска война, където посредством силата на оръжието, да се реши кой ще определя посоката на страната. Ако 85-милионния Египет, който представлява географски, културен и демографски център на арабската общност, изпадне в тази ситуация, катастрофата ще бъде с непредвидими последици. Местни и глобални. Едва след това, върху руините на собствените си държави, травмирани дълбоко от преживения ужас, почувствали на собствен гръб последиците от днешния политически антагонизъм, арабите може би ще се опитат да изградят новото си държавно устройство, където за висша ценност ще бъде възприет мира.</p>