- Автор: Сандра Керелезова, Православие.бг
- 10 Sep 2020
- 98
- 8
В дните на Страстната седмица въпросите за смисъла по-интензивно се надигат в нас, но и отговорите, които докосват сърцето ни, сякаш сами ни срещат по пътя. Както те срещат и героите от най-новата книга на Теодора Димова „Влакът за Емаус“. Пътниците в този влак проглеждат за Смисъла тъкмо в мига, в който им се е струвало, че над тях се спуска най-непрогледната тъмнина на безсмислието. В навечерието на Възкресение разговаряме с Теодора Димова за свръхразумните основания за вярата и за пътя, по който не бива да се отказваме да вървим…
<p><em><strong>Теодора Димова е сред най-четените съвременни български писатели. Тя е автор на романите „Емине“, „Майките“, Адриана“, „Марма, Мариам“ и „Влакът за Емаус“. За романа си „Майките“ получава Голямата награда за източноевропейска литература на KulturKontakt и Wieser Verlag, Австрия. Романът е преведен на десет езика. През 2010 г. за книгата си „Марма, Мариам“ е удостоена с наградата за литература „Хр. Г. Данов“.</strong></em></p>
<p><strong>- Не само в най-новата ви книга, но и в публицистичните ви текстове често говорите за самотата, за отчуждението ни един от друг. Особено въздействащи са размислите на една от героините във “Влакът за Емаус”, свързани с новозаветните думи на Христос пред учениците му: „Ето, настъпва час, и настана вече, да се разбягате всякой у вас си, и Мене самичък да оставите“. С какво усещане ви изпълва това „самичък“, което не е характерно за новозаветния език?</strong></p>
<p>- Това са разкъсващи думи на Христос в тези дни. Самотата му е тотална, космическа, нечовешка, защото няма нито един от човеците, който да Го разбира, който да проумява думите Му. Как така – хем е Син Божи, хем ще бъде предаден от хората, хванат, разпънат?</p>
<p>- Според човешката ни логика – или Той няма да бъде предаден, хванат, разпънат, умъртвен, или Той не е Син Божи. Човешкото съзнание тогава съвсем не е било подготвено да поеме парадоксалността на християнството.</p>
<p>Ако тази парадоксалност бъде нарушена или изобщо липсва, християнското учение се подменя с идеология.</p>
<p>Учениците му тогава в Гетсиманската градина се изморяват от очакването на неясните събития, които той не престава да пророкува, дори заспиват, както е записал св. Лука – „заспиват от тъга” по време на Неговата молитва.</p>
<p><strong>- Мисля си, че „Влакът за Емаус“ е книга, особено подходяща да се чете в Страстната седмица, тъй като говори за потенциалната сила и безстрашие, които всеки от нас носи в себе си, да понесе своя кръст. Защо обаче за повечето от нас реалното постигане на това безстрашие се оказва невъзможно?</strong></p>
<p>- За нас повечето неща като че ли изглеждат невъзможни, не само безстрашието, но и смирението, и търпението. Но това, което единствено можем да правим, е да не се отказваме да ги постигнем. С колкото и малки стъпки да вървим към тях. С колкото и големи пропадания. Само да не се отказваме.</p>
<p>Пътниците във влака за Емаус и техните истории ни повеждат към едни думи, които наскоро прочетох в проповед на един гръцки митрополит: „Там, където изглежда, че Бог отсъства, Той присъства по-силно“…</p>
<p>Това е като онази много красива католическа притча: един човек казал: Господи, защото когато бях здрав, когато бях бодър, когато бях добре, винаги виждах стъпките ти върху пясъка до себе си. А сега, когато съм болен, немощен, слаб – не виждам никакви стъпки. И Бог му отговорил – защото сега те нося на ръцете си.</p>
<p><strong>- Защо Цветница е най-тъжният празник, както казва една от героините във „Влакът за Емаус“?</strong></p>
<p>- Празник на цветята, образ на палмовите клонки, любовта, посрещането на Иисус в Йерусалим… Никога не са излизали толкова много хора, за да Го видят, чудото с Лазар вече се е разчуло навсякъде – и само след няколко дни същите тези хора ще крещят пред Пилат да Го разпъне.</p>
<p>Това непостоянство в човешките отношения е съсипващо. Нищо не може да бъде докрай вярно, защото винаги може да се обърне в своята противоположност.</p>
<p>И още – смирението и твърдостта, с която Той върви към смъртта Си. Само Той и Отец Му знаят какво предстои и никой от учениците, от цялата тази тълпа около Него, дори не може да си въобрази онова, което съвсем, съвсем скоро ще се разиграе.</p>
<p><strong>- Новата холивудска продукция „Ной“ за пореден път показа, че днес като че ли най-оценяван е „алтернативният“ прочит на библейските истории. Не се ли притеснявате, че „вливането“ на автентичен християнски дух в един роман на съвременен автор може да се възприеме като нещо утвърждаващо „статуквото“, подчинено на „догми и канони“?</strong></p>
<p>- Суперпродукцията „Ной” е един типичен зрелищен холивудски прочит на библейската история. Но тази „алтернативност” на посланията е повсеместна. Наскоро дори чух един интелектуалец да зове за „осъвременяване” на Символа на вярата.</p>
<p>Според него Символът трябвало да бъде „преведен на съвременен език”, в това той виждал своята мисия.</p>
<p>Вижте, пътят на повечето от нас към храма е много труден, дълъг и мъчителен. И след като така трудно си стигнал до него, ти започваш да пазиш вярата така, както Малкият принц пази своята роза. Като че ли дори не самият Малък принц пази розата, а самият Дух я пази.</p>
<p><strong>- Казусът около изложбата на Калоян Илиев-Кокимото във Варна отново постави темата за свободата на изкуството, от една страна, и усещането за сакралното, от друга. Какъв е вашият коментар?</strong></p>
<p>- Ако това бяха карикатури на Мохамед – целият свят щеше вече да е пред нова война. А когато са карикатури на Кръста – ние трябва да сме толерантни.</p>
<p>Не, разбира се, не можем и няма как да бъдем толерантни. Длъжни сме да изразим категорично своето становище на вярващи. Да не говорим, че самите рисунки или инсталации, или каквото е там, са лишени от какъвто и да е талант.</p>
<p><strong>- Когато eдин от героите от книгата ви е подканен да сподели своята вяра, той започва да говори за Христос и Църквата „неуверено, тромаво, срамежливо“. Защо твърде често, когато говорим за вярата си пред някого, който не е вярващ, или подхождаме с назидателен тон, или със смущение, сякаш се оправдаваме за нещо…</strong></p>
<p>- Да, така е. Хората, които могат пламенно да говорят за вярата, без да изпадат в назидателност, са много малко. А назидателното говорене може да отблъсне някой с години напред. Това е изключително трудна територия, изключително крехка и хлъзгава. А говорим със смущение, защото това е най-дълбоката и съкровена част от нас. Ако видим, че човекът насреща поема с интерес, задава въпроси, тогава става по-лесно. Но обикновено човекът отсреща също се смущава или се срамува от невежеството си по отношение на вярата.</p>
<p><strong>- Във „Влакът за Емаус“ е споменат отец Ередия, героят от романа „Осъдени души“, като човек, борещ се за монашеския си обет. Можем ли да открием в това задочен диалог с вашия баща, писателя Димитър Димов, и вложените от него послания в този образ, или това е вашата алтернатива срещу интерпретации, с които сме свикнали – да говорим за религиозния фанатизъм, който „потиска свободния порив на любовта“?</strong></p>
<p>- Мисля, че отец Ередия е разглеждан тенденциозно едностранчиво, половинчато, той е вече като клише на религиозния фанатизъм, на лицемерното йезуитско благочестие. А образът му е много по-богат, по-човечен, по-широк, по-автентичен от това вече наложило се, за съжаление, клише.</p>
<p><strong>- Говорите открито за това, че църквата в България страда от заразата на формализма и властолюбието. Имате ли някакво обяснение за това защо при други съседски народи, също преживели комунизма, ситуацията е различна – в Румъния, в Сърбия…</strong></p>
<p>- Аз също много често си задавам този въпрос. Защо църквата в Сърбия и Румъния изглежда толкова жива, пълноводна, пълнокръвна, храмовете са пълни, съществуват евхаристийни общности, има огромни книжарници за православна литература, преводи, издават се богословски списания, провеждат се конференции, срещи, в манастирите действително има монаси, братства, има сръбски епископи (като епископ Атанасий (Йевтич) например), които оживяват, оживотворяват целия църковен живот.</p>
<p>Изглежда там духовниците умеят да общуват с хората, подават им ръка, привличат ги, умеят да им говорят. Тук – с малки изключения – съществува бездна между клириците и Божия народ. Като че ли епископите са нещо отделно от Божия народ, като че ли той съвсем не ги интересува, той не е тяхна грижа, той не е загубената овца, заради която трябва да се оставят останалите и да се търси тя – именно загубената, именно падналата, именно невежата, именно най-грешната овца. И понеже хората в крайна сметка са много чувствителни, те усещат това пренебрежително, неприятелско отношение и също се отдръпват от църквата.</p>
<p><strong>- Дали въвеждането на задължително обучение по религия в училище ще донесе добри плодове според вас? Подкрепяте ли идеята?</strong></p>
<p>- Да, подкрепям изучаването на религия в училище, но не мисля, че това е панацея. Вярата трябва да се преподава в неделни училища, а най-добре дори не в училище, а в семейството, а най-добре от човек на човек, от сърце на сърце.</p>
<p><strong>- Могат ли на едно място да виреят и смирението, и егото на твореца, на талантливия човек, чиято посока и надежда е неговото признание от света?</strong></p>
<p>- Егото на твореца и смирението на твореца са две противоположни течения, които са в непрестанен сблъсък, защото за да мога да пиша, трябва да съм сигурна в себе си, егото ми да е добре, така да се каже, нахранено. А точно това е обратното на смирението.</p>
<p>И как можем да очертаем тънката граница, както казва отец Александър Шмеман, между удоволствието от успеха (гордостта) и радостта, че си достигнал до нещо, което ти се е струвало важно и истинско (заради Бога, не заради нас)?!</p>
<p>Това е страшната непостижимост на истинското смирение… Вечното, незабавно, моментално изскачане на онова мъничко аз, чиято нищожност и пошлост винаги става ясна. И страхът от всичко онова, с което Бог лекува това самодоволство.</p>
<p><em>Препечатано от сайта Православие.бг</em></p>
