- Автор: Рени Нешкова
- 10 Sep 2020
- 965
- 12
Румен Стоянов разказва за невероятните приключения около превода на романа „Сто години самота”. Той попада почти случайно в куфара му, прелетява Атлантическия океан и каца в Прага през 1968 г. по време на Пражката пролет на път за България. Но в София историите тепърва предстоят, преди брилянтният превод на книгата на Маркес да стане литературно събитие. Парадоксално е, но в ония времена покрай партийната „критика” се промъкваха и сериозни отзиви за новоизлезли книги. Много преди хейтърските бригади да наводнят пространството и да заемат празната ниша на професионалната критика, хора от творческите гилдии понякога рискуваха много, влизаха дори в директни сблъсъци с „правилната” линия, но отстояваха истински ценности. Съдбата на превода на „Сто години самота” е много показателна за онези и за тези времена. За изкуството на превода, за борбата с думите и техните палачи разказа Румен Стоянов в ГЛАСОВЕ.
Румен Стоянов следва в СУ "Св. Климент Охридски" и в Хаванския университет. Работил е в Бразилия като дипломат в българското посолство и като преподавател по български език и култура. В момента е преподавател в Катедрата по испанистика и португалистика в СУ "Св. Климент Охридски", където води курсове по португалска литература и по литература и странознание на Бразилия.
Превежда поезия и белетристика от испански и португалски на български и обратно.
Автор е на многобройни статии, предговори, послеслови и есета. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България.
Пише поезия и проза на български, испански и португалски.
<p><strong>- Как стигнахте до идеята да преведете романа „Сто години самота” на Габриел Маркес?</strong></p>
<p>- Завършил съм испанска филология в Хаванския университет. И докато бях там, дойде една мексиканка да види брат си, мой приятел. Като си тръгваше ме попита дали искам да ми изпрати някои книги. Не очаквах да изпълни обещанието си, но тя взе, че ми изпрати две книги. Едната беше на Кортасар „Обиколка на деня в 80 свята”, пародия на Жул-Верновото заглавие „Обиколка на света в 80 дни”. И другото заглавие беше „Сто години самота” на Маркес. Вече бях чувал за него, бях прочел негови разкази в „Погребението на Мама Грандес”, която, кой знае защо, но не ме впечатли особено. И така, в навечерието на моето отпътуване получих първото издание на „Сто години самота”, което беше излязло през 1967г. в Буенос Айрес”.</p>
<p><strong>- Какво беше първото ви впечатление от романа?</strong></p>
<p>- Започнах да го чета в самолета, прелитайки над Атлантическия океан, а тогава полетите траеха дълго. И книгата много ме увлече. Преди да се върна в България, останах няколко дни в Прага. Беше март 1968 г., но нямах никаква представа, че вече са започнали събитията от Пражката пролет. В Куба нищо не се пишеше по въпроса, че „врагове на революцията” бунтуват масите. Живях в Прага в едно студентско общежитие с един българин, който учеше изкуствознание.</p>
<p><strong>- Какъв беше поводът да кацнете точно в Прага?</strong></p>
<p>- Исках да видя един прочут пражки театър – „Латерна Магика”, доста авангарден за социалистическите разбирания за това изкуство. Моят съквартирант обаче ми каза, че са го затворили. Как, защо? Той обаче си мълчи, нищо не ми казва. Явно не посмя, защото откъде да ме знае какъв съм и що съм. Гледам, че и много заведения бяха затворени. И така, преживях няколко дни от Пражката пролет, без да подозирам, че съм във вихъра на световни събития. Ходех из града, зяпах, струваше ми се странно, че много от заведенията са затворени, но не разбирах какво става. Веднъж, беше посред бял ден, видях двама младежи, които отидоха до някакъв пилон, където се вееха съветското и чешкото знаме, и съвсем спокойно свалиха съветския флаг, намотаха го и без да се озъртат, отидоха някъде. Чудя се, абе каква е тая работа, какво става?</p>
<p>И така, прибирам се в България, обаче на митницата забелязвам, че ми липсва куфарът. Оплаквам се на някакъв служител, а той ми вика – да не е онзи куфар там? Познавам си го, а той ме води в една стаичка и ме пита откъде идвам, колко дни ми е бил престоят в Прага и т.н. Накрая нареди да отворя куфара и много старателно прегледа целия ми багаж.</p>
<p>После всички събития си намериха обяснението, когато разбрах от приятели в София какво всъщност се случва в Прага. Явно са търсели в куфара ми нелегална литература. Най-вероятно чешките сили на реда вече са били уведомени от Хавана, че ще кацам в Прага. Бях споделил тези си намерения с няколко приятели в Куба и новината бе прелетяла преди мен до чешките власти. И куфарът ми съответно е бил обект на щателно претърсване. В него освен романа „Сто години самота” имаше една препарирана костенурка, подарък от кубински приятел. Той бе филателист, а баща ми си правеше колекция с кубински марки, дори печелеше награди в международни изложби, макар и да беше селски ветеринарен лекар.</p>
<p><strong>- Багажът ви е бил много любопитен за нашите власти?</strong></p>
<p>- Митничарят ме пита строго: „За какво ти е тая костенурка?”. Казвам, че ми е подарък. А какъв съм бил по професия? Викам му - филолог, и той изведнъж се успокои: А, значи биолог, казва, затова се интересувате от животни. Костенурката се казва Рамона и още стои на село.</p>
<p><strong>- В куфара е бил и романът на Маркес. Добре че не са го конфискували като съмнителна литература?</strong></p>
<p>- Не се интересуваха от него, костенурката им беше по-интересна. Допрочетох книгата и реших да я преведа. Тогава в издателството имаше т.нар. пробен превод – дават ти десетина страници да ги преведеш без заплащане, за да видят горе-долу бива ли те за нещо. Редакторка се случи Блага Димитрова. Тя каза, че от тая драка може да изскочи преводачески заек. По същото време преведох много хубав разказ на Маркес. Казваше се „Един много стар мъж с огромни криле”. Занесох го във в. „Литературен фронт”. С преводните разкази се занимаваше Цветан Стоянов. Той го прочете, поправи само две неща и ме попита дали този начин на писане е характерен за Латинска Америка. Отговорих, че да, разказът излезе и така от 1969 г. Маркес вече бе на български език. Между другото Цветан Стоянов се поинтересува кой ми е разрешил да преведа разказа. Казах му, че никой не ми е разрешавал, прочел съм го в едно кубинско списание, харесал ми е и съм решил да го преведа.</p>
<p><strong>- Сигурно във властта е имало объркване – от една страна, Маркес е споделял комунистическата идеология, но от друга, магическият реализъм е бил конкурент на социалистическия реализъм?</strong></p>
<p>- Сигурно. Но в Съветския съюз вече имаше преводи на Маркес. И така, мислех, че след като Цветан Стоянов нямаше нищо против, случаят с превода е приключил. Обаче научавам, че един друг преводач, Христо Гоневски, който се бе върнал в България от Аржентина през 1947 г., също получил книгата „Сто години самота” и искал да я превежда. Викам си, значи дотук беше. Но след време научавам, че се е отказал от идеята да преведе романа. Може би му се е сторил труден, странен. Назначиха го обаче да ми бъде редактор, а ние имахме доста различия как да се превежда. Преди това така се случи, че аз бях редактор на негови преводи от аржентински писател за поредицата „Библиотека на работника”. В нея се превеждаха т.нар. прогресивни писатели от цял свят. И тогава доста спорехме кое как трябва да се преведе на български. Викам си, сега той ще си го върне. Но нищо особено не се случи. По-късно съвсем случайно намерих едно писмо в Държавния архив. В него Гоневски пишеше, че се отказва да редактира книгата, защото имал големи несъгласия и различия с моя милост.</p>
<p>Така обаче отпадна опасността да опера пешкира за предишните ми греховце като негов редактор. И тогава хванахме проф. д-р Иван Кънчев, почетен член на Испанската кралска академия, изтъкнат наш испанист. Беше се върнал през 40-те години от Аржентина, бе роден и живял там, бе свикнал с необичайните изказности на латиноамериканците, особено в модерната им проза. Така че с него нямахме препирни за езика – ако не съм съгласен с нещо, той приемаше моето мнение.</p>
<p><strong>- Явно е имало доста дуели между преводачите и редакторите?</strong></p>
<p>- Имаше дори разни лафчета от тогавашния преводачески соцфолк – „Човек и добре да превежда, го редактират” или „Стълбът е добре редактиран бор”, също „Редакторът подобрява лошото и разваля хубавото”.</p>
<p>И така, книгата излезе, но не без премеждия – имах спорове и в издателство „Отечествен фронт”, защото същият Христо Гоневски беше редактор в това издателство.</p>
<p><strong>- За какво спорехте най-често?</strong></p>
<p>- Спорехме главно за някои нецензурни изрази от романа, които са направо невинни в сравнение с това, което излиза днес. Той настояваше да се съкратят. Казвам му, че такива неща ги има и в „Декамерон”, и в „Кентърбърийски разкази” на Чосър. А той ми вика: ”Знам бе, другарю Стоянов, но нашите книги ги четат едни синодални старци”. Но по-интересното беше, че противоречията веднага отпаднаха, когато се разбра, че в съветското издание доста от нецензурните изрази са излезли. Така че коя „мръсна” дума може да излезе и коя не може, се водехме по съветските другари. Щом го имаше в техните преводи, значи можеше да го има и при нас.</p>
<p>Обаче историята не свършва дотук. Викнаха ме от издателството, за да ми съобщят, че книгата е върната от печатницата. Представиха ми нещата така: работническият колектив на печатарите се възмутил от романа. Особено ги потресла думата „бардак”. Как можело да се употребява такава дума в книга. И аз написах някакво жалостиво писмо до директора на издателството с копие до Съюза на българските писатели, и по-точно до зам.-председателя Драгомир Асенов. Беше нещо в смисъл, че може да се окепази авторът, той да се разсърди и да стане международен скандал. И след време ме вика един писател, на когото ще спестя името, и ми казва строго: „Вие мене с Драгомир Асенов ли ще ме плашите! Аз съм му бил групов отговорник в университета”. Какъв несъкрушим литературен довод! Но така ставаха нещата!</p>
<p><strong>- Как стана срещата ви с Маркес?</strong></p>
<p>- През март 1972 г. бях пет дена в Барселона на път за Рио де Жанейро за работа в посолството. И с един приятел каталунец, с когото бяхме в писмена връзка, се свързахме, той попита какво искам да видя в града. Казах му, че искам да видя Маркес. Той го намери и Маркес дойде един ден в хотела. Бях му приготвил подарък една хубава кожена кутия за цигари – знаех, че е страстен пушач, пушел е по 4 кутии на ден. Дадох му това подаръче, той благодари и понеже вече бе разбрал, че в Съветския съюз са пипали по книгата му, направо ме попита дали има съкращения от неговия текст на български език. Не очаквах такъв въпрос и докато мислех какво да кажа и как да послъжа, за да не злепоставя отечеството пред човечеството, той разбра, че има нещо гнило. И вика: „Добре де, в България как ги правите децата?”. А аз, понеже не бях правил такива, не му отговорих.</p>
<p>Отиваме с една малка и скромна кола в литературната агенция, която държеше правата на Маркес, при г-жа Кармен Балселс. Тя и досега е жива и здрава и не дава да се преиздават книгите му в България.</p>
<p><strong>- Обвиняваха ви, че сте казали на Маркес как крият тиражите на книгата му и това го е накарало да забрани преиздаването им у нас?</strong></p>
<p>- Нищо не съм казвал на Маркес. Той самият сподели пред мен, че е срещал много българи по света, които са го питали за „Сто години самота”. От разговорите с тях Маркес е предположил, че тиражът е много по-голям от официално обявения. Предполагам, че поради пестене на валута и прочее неща, свързани с правата, са вписвали официалните тиражи с една нула по-малко от действителните. Той сам е заподозрял такова нещо, не аз съм му казвал нещо подобно.</p>
<p>Веднъж късно през нощта, спомням си, че беше ноември, на вратата се звъни. Питам „Кой е”, защото беше нужна революционна бдителност. И чувам някакъв мъжки глас да казва: „УБО” - Управление за безопасност и охрана, което можеше да се тълкува и като „Убивай, без да отговаряш”. Ужас! Отварям вратата, някакъв млад мъж се извинява и казва любезно: „Другарят Маркес ви кани утре на закуска в Бояна!”. А аз дори не знаех, че другарят Маркес е дошъл в България.</p>
<p>На другата сутрин дойдоха, взеха ме с кола и отидох да закусвам в Бояна. След време четох от Емил Александров, който беше заместник на Людмила Живкова, как посрещали Маркес на летището. И като слязъл от самолета, той огледал официалните лица и попитал: „Къде е Румен?”. Видяхме се с писателя в Бояна, прегръдки и така нататък, говореше ми на „ти”, аз на „вие”. На закуската присъстваше Милко Балев от политбюро, други важни лица и след закуската заведоха Маркес в мавзолея на Георги Димитров.</p>
<p>Направи ми впечатление, че Маркес стоеше с разкрачени крака и ръце на гърба, явно не изпитваше нужното според протокола уважение към вожда. Много пъти съм се питал защо – дали защото просто си е такъв, или просто цялата атмосфера му е заприличала на нещо, наподобяващо „Есента на патриарха” и образа на обожествявания диктатор. После ми подари една книга с надпис, а най-отдолу написа датата и „Румъния”. Викам му, че ние всъщност сме в България, а той казва: „Знам, но както Колумбия е кръстена на Колумб, така и Румъния - на Румен. Така че имам черно на бяло, че Румъния е кръстена на моето име.</p>
<p><strong>- Нещо се случи с преводаческото изкуство, като гледаме какви полуграмотни преводи ни заливат? Тези „преводачи” имат голям проблем преди всичко с българския език.</strong></p>
<p>- Да, така е. Смятат, че като поназнайваш някакъв чужд език, можеш да превеждаш. Една програма по интернет, малко редактиране и преводът е готов. Не става така. Разликата е като между ръчното изделие и фабричното поточно производство. Но проблемът наистина е в доброто познаване на българския език, в който навлязоха лошо преведени изрази и чуждици. Докъде ще доведе това, не знам.</p>
