Няколко истории за Ивайло Петров, разказани от дъщеря му София

<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51127_msCc4jB2Z31ZhLXcq5A9Py11FBK6J9.jpg" style="height:448px; width:436px" /></p> <p><em>София с котката Фифи</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Къщата в Балчик е мястото на щастливите години, когато тримата са заедно. София си спомня за това време с баща си Ивайло, майка си Офелия и котката Фифи. &bdquo;Човек обича детството си сигурно заради носталгията. Дори ранното ставане, тежкият труд и бедността му се струват едно прекрасно време, каквото е било детството на баща ми&ldquo;, казва тя.</strong></p> <p>Най-чудното от това, което ми разправяше баща ми, беше детството му &ndash; без елементарни удобства, ставане по тъмно и работа до мръкване. За мен тези неща ми изглеждаха направо немислими &nbsp;&ndash; да нямам удобствата, книгите си, спокойствието сутрин да си поспивам, да разполагам със свое време.</p> <p>Гледах го как рисува. И ми се струваше, че това става изключително лесно. Просто заставаш, щракваш и става. И много настоявах за статив. Сдобих се със статив и за съжаление нищо не се получи. Стана ясно, че не е толкова лесно, колкото изглежда. Тогава реших, че ще продължа досега с рисуването, като му позирам за портрет. Но отново ентусиазмът ми се изчерпа в първите петнайсет минути и той го довърши по снимка. Та това беше рисуването ми.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51127_uhBEdfF3NgNPIJEYXK4NZRIcz0jXh4.jpg" style="height:515px; width:399px" /></p> <p><em>Ивайло Петров с малката София</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>То в Балчик какво да правиш? Разхождахме се в двореца, но толкова време сме прекарвали тук, че започваш да го чувстваш като част от двора ти, той отдавна не е атракция, каквато е за туристите. С всичко е така.</p> <p>Спомням си, че баща ми най-много настояваше за тишина, което бе много гадно да се спазва. Но и те не ме оставяха на спокойствие, работеха си вкъщи. На другите деца родителите отиваха на работа, чак вечерта се прибираха като нормални хора, а тия двамата по цял ден се въртяха из къщата. Това в общи линии много ме напрягаше и ми беше проблем до 12-и клас. Сега разбирам колко е било важно за баща ми. Сега и аз обичам тишината и спокойствието.</p> <p>Ивайло и майка ми са маниаци на тема земеделие и отглеждане на домати &ndash; след вечеря се поливат, реколтата се наблюдава непрекъснато. Имахме по едно време и пуйки. Разказвали са ми една случка. Една от пуйките легнала да мъти десет яйца. Измътили се девет, на десетото черупката му вече напукана, трябвало и то да се измъти скоро, обаче пуйката се дигнала с останалите, изоставила го горкото. И майка ми и баща ми се смилили и взели яйцето да го доизмътят на слаба фурна, като се редували да го наблюдават на смени. На третия ден пуйчето се излюпило, а баща ми имал лошия късмет той да се падне на смяна. Пиленцето решило, че той е майка му и хукнало след него. После се присъединило към останалите, но ако баща ми се появял случайно отнякъде, докато пуйката ги води нанякъде, то веднага се отделяло от останалите и тръгвало след него. Този пуяк умря на сериозна възраст като домашен любимец.</p> <p>Никога не съм възприемала баща ми като известен. А и той никога не е бил известен като някоя рок звезда. Но все пак се възползвах от използвах факта, че са го показвали по телевизията. Бях в първи клас и трябваше нашите да ме пуснат за два часа у една приятелка. Отиваме у тях и приятелката ми вика: &bdquo;Ела да ти покажа моя баща, да видиш колко е млад и хубав, а не стар като твоя.&ldquo; Пък аз й викам &bdquo;Може баща ти да е млад и хубав, обаче е глупав. Моят татко е умен и, ако искаш да знаеш, го дават по телевизията. И ако искаш да знаш още, твоят като остарее, няма да има малко дете като моя.&ldquo; Детинско заяждане, но Офелия много обича да я разправя тази случка.</p> <p><strong>Тук се намесва майката Офелия, за да продължи разказа:</strong></p> <p><em>&bdquo;Съученичката разказала на майка си историята и след време тя ни дойде на гости в Балчик. Припомнихме си онази смешна история. Те вече бяха се развели с &bdquo;младия и красив&ldquo;, но &bdquo;глупав&ldquo; съпруг. &bdquo;И най-интересното, че думите на София излязоха верни!&ldquo;, казва тя. Много се смяхме.&ldquo;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51127_vQefhSsUetya3m95mkFDWdlmR9mm9F.jpg" style="height:540px; width:597px" /></p> <p><em>София и Офелия</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Много ме дразнеше, че баща ми кара прекалено бавно и внимателно, направо се побърквах от това. Задминаваха го всички &ndash; коли, ТИР-ове. И си представете &ndash; натоварили сме се цялата рода с куфари, кашони и котката Фифи, започва великото преселение към Балчик. И на всичкото това един човек, който кара в най-добрите случаи със 70-80 км в час и непрекъснато повтаря &bdquo;Важното е да стигнем живи и здрави&ldquo;. А аз вече не издържам, цял ден от живота ми отива в някакво пътуване. И веднъж, чакам ги аз да се върнат от Балчик, защото съм се прибрала преди тях, вече съм ходела на училище, явно е било след 15 септември.</p> <p>А те там натоварили колата, всичко оправено, само трябвало да тръгнат. Но проклетата котка избягала и колкото и да я търсели, тя като че ли потънала вдън земя. Седят на терасата и чакат отнякъде да се появи. Обаче тя като гърмян заек веднага надушила какво следва при вида на натоварената кола. Понеже се завираше в педалите, често пътуваше в багажника и много тежко го приемаше.</p> <p>Чакали си те, обаче животното заникъде не бързало. Майка ми предложила: &bdquo;Ще вземем на детето друга котка, ще кажем, че уж нещо е станало.&ldquo; Ивайло обаче категорично не се съгласил &bdquo;Не може това да стане на Фийката с котката&ldquo;.</p> <p>Седели и все повече се изнервяли, защото аз съм ги чакала в София. И тогава баща ми измислил следния план: събличат пътните си дрехи, той взема мотиката и отива в двора да копае, а майка ми в кухнята се прави уж че готви. Котката ще види, че всичко е нормално, и ще се появи. Той отишъл в градината, майка ми седи в кухнята и всичко си вървяло по обичайния ред. Котката обаче не се хванала на спектакъла. Не се вързала и на валериана, който й сложили в една капачка. Тя разбира се не устояла на изкушението и дошла, но с едното око гледа към валериана, а с другото наблюдава Ивайло. Един вид, нещо ме мамите май, след което отново изчезнала. Наложило се да преспят и някъде към 3 часа през нощта Фифи тържествено се появявила. Хванали я и на другия ден в пълен комплект тръгнали към София.</p> <p>Аз ги посрещам, вече знам от разговор по телефона за перипетиите с котката, но има и изненада. Глобили баща ми за превишена скорост. Толкова се били изнервили и бързали да стигнат, че Ивайло нарушил правилото си да кара възможно най-бавно.</p> <p>Да, опитвала съм да пиша някакви неща, но ги държа под леглото и не обичам никой да ги гледа. А писателите обикновено харесват да им четат книгите. Не съм изкушена от поезията, не я харесвам и тя не ме харесва.</p> <p>Когато бях малка, много обичах и настоявах баща ми да ми чете. Майка ми разказва една трогателна случка: той обещал да ми чете и аз много дълго съм го чакала. И след това много дълго не можел да си прости, бил страшно разстроен, че &bdquo;скъпоценното дете&ldquo; го е чакало, а той забравил.</p> <p>Четеше ми приказки, които знаех наизуст, но коварно го мъчех отново и отново да ги чете. И той, милият, прескачаше от време на време по някой абзац, но аз веднага го прекъсвах. &bdquo;Не, татко, не е така, тук пропусна, сега ще ти кажа как е.&ldquo; И го връщах отначало. И на всички им олекна, когато се научих да чета и започнах сама да се справям с четенето и сама си избирах ксниги от библиотеката.</p> <p>Баща ми никога не е настоявал да чета определени книги. Но изключително ме дразнеше, когато си харесвах някоя книга, а той ми казваше &bdquo;Не, тази книга не е за теб!&ldquo; Това ме влудяваше - откъде накъде да не е за мен. Сега, естествено, от позицията на годините разбирам, че наистина не са били за мен &ndash; на 8 години си бях избрала за четене Достоевски. Той все се опитваше да ми даде наготово някакви извлечени поуки, които аз не можех да въприема.</p> <p>От подозрително много места към чувала впечатления, че той е бил затворен, мълчалив и мрачен човек. Не беше такъв за мен. Затворен не, може би е бил малко резервиран към странични хора, което аз продължавам гордо да нося като семейна традиция.</p> <p>Като се има предвид сериозната ни възрастова разлика, не е чудно, че съм била доста глезено дете. Е, понякога се налагаше да поревавам, за да стане моето, но ставаше. Имаше си някои особености на общуването, които аз успешно съм наследила.</p> <p>Каквото и да поискат от теб, първо кажи &bdquo;не&ldquo;, после помисли, и започни да настояваш. Но само чрез фини методи. Майка ми прилага тази тактика и до ден днешен към мен. Но преди бяхме комбина. За да омилостивим баща ми и да получа нещо,с което той не е съгласен, Офелия ми казваше &ndash; стой там 40 минути и бъди тъжна. След това отиваше и му казваше: &bdquo;Ивайло, детето нещо е разстроено.&ldquo; Мен сега ме действа по същия начин, защото знае, че схемата работи. Хвърля нещо в пространството, за което знае, че първият отговор ще е &bdquo;не&ldquo;. Но тя не бърза, чака нещото да се загнезди в съзнанието, да отлежи, да пусне корен и бомбата да започне да цъка. И тогава подхвърляш същото нещо, ама не настоятелно, просто така между другото. И вече само чака кога ще гръмне и &bdquo;не&ldquo;-то става &bdquo;да&ldquo;.</p> <p>Ивайло ме учеше на дисциплина по крайно неуспешния маниер &bdquo;Остави си малко шоколад и за утре&ldquo;. В детството ми нямаше такова изобилие като сега и беше голяма мъка да следвам такъв тип дисциплина.</p> <p>Иначе уважаваха всяка моя простотия, която се загнездваше в главата ми. По едно време ми хрумна, че трябва да имам палатка. И веднъж, за мое щастие беше 1 юни, минаваме по &bdquo;Витошка&ldquo; с баща ми и съвсем удобно съзирам в магазина за играчки &ndash; палатка. И започвам да искам палатка. Той в пристъп на здрав разум казва, че никаква палатка не ми трябва. Но според тактиката след като се приеме първото &bdquo;не&ldquo;, трябва да се следва схемата. Връщаме се вкъщи и аз, малкото келешче, зад гърба на баща ми обяснявам на майка ми, че искам палатка, показала съм я на баща си, което иначе си е вярно. И той какво каза, пита майка ми. И тук аз вече излъгах, че той е съгласен. Е, щом е съгласен баща ти, казва тя, не би трябвало да има проблем. Отиваме веднага и купуваме палатката. Посреща ни на вратата и като разбира какво носим, възникна проблемът. &bdquo;Аз на теб не ти ли казах &ndash; никаква палатка?&ldquo;</p> <p>Тук се намесва Офелия: <em>&bdquo;Не, той наистина много я глезеше. Веднъж си харесва някаква глупава играчка и до вкъщи &ndash; мрън, мрън, не спря да мрънка. Отиваме си и тя още от вратата се оплаква на Ивайло колко искала играчката. И той &ndash; какво се събуваш, отивай да купуваш играчката.&ldquo;</em></p> <p>Това е друго. Той тогава се разсърди на моята невинна измама, показа ми, че така не може да се прави. Какво да каже &ndash; браво, мойто дете, много хубаво ме изработи. Затова схемата на Офелия е много добра &ndash; изчакваш първото &bdquo;не&ldquo;, 40 минути седиш тъжна и нещата обикновено се уреждат. Но да лъжа - не.</p> <p>Който има деца, трябва да е наясно, че е работен по някакъв начин. Както и обратното. То си е двупосочен процес. Да не мислите, че на мен ми се е разминавало? И мен са ме принуждавали да правя нещата по същата тактика.</p> <p>Повечето ми съученици не са в България. И аз гледам колкото е възможно повече да бъда в Гърция с моя приятел Манолис. Гърция е една чудесна държава. Особено божествени са островите, където единственият им транспорт са мотопедите. Разкошно! И моят приятел харесва южната част на Гърция, с палмите, малко тропическо, слънчево и ведро. Аз не съм класически турист и не хуквам по музеите и някакви други забележителности, един единствен път съм ходила до Акропола. И по-добре че не съм голям пътешественик, че да хукна някъде по света, да си харесам някой от Китай примерно или кой знае откъде и после се получават големи разходи. А така в Гърция е близичко, излиза евтино и бързо,със самолет е 1 час.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51127_Xws5O257HPiJQwXPHkBzi1f9mZOzMl.jpg" style="height:522px; width:485px" /></p> <p><em>София на хълма на Акропола в Атина</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Какво не ми харесва в България? По-добре да не почваме тази тема, няма да стане хубаво. В България имам две хубави неща &ndash; майка ми и моята работа. Ето един прост пример за разликите с Гърция. Харесва ми, че хората там умеят да се радват на живота. Като излезеш посред бял ден, заведенията са пълни с весели хора. Не само млади &ndash; възрастни компании, дядовци и баби си хапват и пийват, смеят се, говорят си. Но да не задълбавам, тук това просто го няма.</p> <p>Но който твърди, че караме коли като диваци и е мръсно по улиците, да отиде в Гърция, по-точно в Атина. И много да внимава като стъпва на пешеходна пътека или минава на зелен светофар. Това манолис много го впечатли в София &ndash; че колите обикновено спират на пешеходните пътеки и хората си хвърлят боклуците в кошчетата. Така че и при нас има хубави неща. В Атина щяха да ме арестуват замалко, там не можеш да ходиш с качулка, а времето беше лошо. Някакви такива правила, може би заради бунтовете. Но иначе много кротко се случват нещата, нормален градски живот. Оказва се, че ми допада този спокоен живот и на тези години заприличвам на баща ми на много по-късна възраст. Харесвам да се чуваме като говорим, не обичам шумните забавления. Една вечер експериментирах бузуки парти, но не мога да се разбера с тази музика.</p> <p>Приятелите на моя приятел ме възприемат много добре. Единствената беда е, че не говорят добре английски и е малко мъка, но иначе са чудесни хора. Манолис имасамо един брат, но някаква огромна рода извира отвсякъде. Приятелите на Манолис са Платон и Сократ. Разправят за гърците, че били мързеливи, но не мисля така. По островите, където жегата е убийствена, те са си направили живота по мярка. Влизаш в кафене и виждаш, че никой не дреме, всички нещо правят, никой не се дразни, че си му прекъснал посланието по телефона. Платон например се наспива до късно, изпраща няколко мейла, върши си работата. Работят по-малко, но много по-качествено. Беше много смешен сблъсъкът на Платон с Азис, когато случайно попадна на него в YouTube. Видях естествената реакция на човек, абсолютно неподготвен да види такова нещо. Една вечер се бяхме събрали и Платон ми вика да пусна българска музика. Последното нещо, което може да ми хрумне, е да пускам Азис. Но Манолис, който е идвал тук и явно го е виждал на плакати, ми вика да му покажа &bdquo;брадатата жена&ldquo;, защото трябвало да види това. И като го видя, изумя.</p> <p>Те не се сравняват с нас. Освен в лош контекст &ndash; да не стане и при тях като тука. Гледах по гръцката телевизия за едни гърци, които пък са се преместили да живеят в България &ndash; историите на четирима-петима човека, които по различни причини са дошли в Благоевград и Сандански. Двама пенсионери, другите си имат някакъв бизнес. Някои ни харесват.</p> <p>И в Гърция с приятеля си взехме една котка &ndash; ей такова грахче беше, а ей такъв изрод стана. Това им е номерът на котките &ndash; вземаш си едно малко сладко котенце, то след няколко месеца се разтяга до големи размери и почва да командва. Ето я нашата балчишка котка, вече е на 21 години, но доста младее.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>