Маргьорит Юрсенар през 1968 г.: Вярвам в благородството на отказа

Автор: "Нувел Обсерватьор"

През 1968 г., когато „Творение в черно“ току-що е излязъл и е удостоен с единодушното решение на журито с наградата „Фемина“, писателката Франсоаз Мале-Жорис (1930–2016) се среща с Маргьорит Юрсенар (1903–1987) за един изключителен разговор, който публикуваме отново.

Наградата „Фемина“, получена на 65-годишна възраст, не е нарушила спокойствието на Маргьорит Юрсенар. Разбира се, тя се е зарадвала, че журито ѝ я е присъдило единодушно — нещо безпрецедентно в историята на наградата. Радва се също, че ще може да достигне до по-широка публика, различна от досегашните ѝ читатели. От 1921 г., когато излиза първият ѝ литературен опит, „Градината на химерите“, през романите „Алексис“ (1929) и най-вече „Милостивият изстрел“ (1939), тя трябва да чака чак до публикуването на „Мемоарите на Адриан“ (1951), за да придобие широка известност. Още преди да получи „Фемина“, „Творение в черно“, за който Жак Бренер писа в нашия вестник, вече се радва на голям успех. Маргьорит Юрсенар, която от войната насам живее на малкия остров Маунт Дезърт в щата Мейн, сама пече хляба си и работи непрестанно. Повече от трийсет години тя живее в компанията на героя от „Творение в черно“, алхимика Зенон. Една литературна награда едва ли може да я развълнува особено…

Франсоаз Мале-Жорис, която наскоро се срещна с нея за нашето издание, също е публикувала книга — „Знамения и чудеса“ (издателство „Грасе“), — чиито теми се преплитат с въпросите, занимаващи Маргьорит Юрсенар. Възгледите им за живота и литературата, общата им страст към историята и накрая произходът им — и двете са фламандки — създаваха предпоставки за тази изключителна среща.

Маргьорит Юрсенар е пътешественичка. Финландия, СССР, Полша, Испания — пътувания, редувани с дълги периоди на усърдни занимания под дърветата, край морето, сред книгите, които американските библиотеки, по-щедри от нашите, ѝ изпращат у дома. Останала без майка, тя израства с баща си — любвеобилен човек, запазил вътрешната си независимост. Както ми разказва, той обичал да ѝ повтаря този припев, чут в армията: „Не ни пука, не сме оттук, утре си тръгваме“. Седнала спокойно в малкия салон на хотел „Сейнт Джеймс“, сред зелени растения, кадифе и гоблени, Маргьорит Юрсенар — внушителна, доброжелателна, с поглед, който прави присъствието ѝ необикновено осезаемо — все пак си оставаше онази пътешественичка, която „утре ще си тръгне“. И това се усещаше. Леко едра, облечена с изкусно постигната делничност в сивия си костюм на американска дама, с небрежно сресани сиви коси — но дали небрежността ѝ изобщо някога е непреднамерена? — Маргьорит Юрсенар има лице, в което няма нищо обикновено. Бяха ми казали: „Лице на стар епископ“. На мен обаче то по-скоро ми напомня лицето на будистки монах, вътрешно освободен от скованата си, малко тежка телесна обвивка, чийто дух пътешества с лекота.

Защото Маргьорит Юрсенар пътува не само в пространството, но и във времето. Онази сутрин оставих зад себе си трескавото оживление по улиците и на левия бряг на Сена, за да дойда в този тих малък салон и да поговорим за XVI век: пътешествие, което и двете бяхме предприели. Защото и възхитителната ѝ книга е своеобразно пътешествие през нажежени пейзажи: Мюнстер, където анабаптистите, жадни за чистота, виждат как рухва прекрасната им мечта за град на справедливостта; потайните работилници на алхимиците, чиито загадъчни уреди таят вече изгубени тайни и символи; потайните дълбини и на човешкото тяло, преоткрито едновременно в най-материалното му измерение — приключението на първите дисекции — и като мистичен символ — онези адамити, които през декември внезапно се втурват голи по улиците на Амстердам в порив на отчаяние, озарено от вдъхновение.

 

Маргьорит Юрсенар раздава автографи върху „Творение в черно“ ден след получаването на наградата „Фемина“, 26 ноември 1968 г., Париж. Снимка: АФП.

Първичната голота на душата

Защото плодотворният безпорядък в „Творение в черно“ — откритията, съмненията, дълбоката тревога и надеждата, обзели умовете, когато и най-непоклатимите истини са поставени под въпрос — напомня безпорядъка на нашата епоха. Случайно ли е, че двамата ѝ главни герои, Адриан и този Зенон — лекарят, алхимикът и философът от „Творение в черно“ — са мъдреци и преди всичко свидетели? Самата тя свидетел на своето време, Маргьорит Юрсенар съвсем не е безразлична към събитията. Не настоящето ѝ е чуждо, а миналото за нея е също толкова живо. Това не пречи във всекидневните ѝ дела да се проявява известна „нравоучителна“ склонност, дори нещо от благотворителната деятелка.

 

Портретът на писателката в „Нувел Обсерватьор“ от 2 декември 1968 г. Вдясно — Франсоаз Мале-Жорис.

Тя пие бира от определена марка, защото знае, че собственикът на пивоварната „прави много добрини“. Подписва петиции и се ангажира с каузи винаги когато се налага. Но възхитителният хумор, с който говори за тези занимания, ясно показва, че личността ѝ далеч не се изчерпва с образа на доброжелателната възрастна дама, която ненавижда расизма и обича децата, растенията и животните. Това е облик, който тя приема и се съгласява да носи за наше удобство. Но свободният ѝ, малко разочарован и лукав дух не се оставя да бъде заблуден нито от собствената ѝ колоритност, нито от преднамерената ѝ обикновеност. Ако свалим от нея тези външни образи, тя без затруднение би намерила други, а след тях и още други — като онази японска марионетка, за която ми разказва и която съблича едно след друго цветните си кимона, докато накрая остане в бялото кимоно на самоубийството, символ на първичната голота на душата. Как да стигнем до бялото кимоно на Маргьорит Юрсенар?

— Когато вижда как един калвинист жертва имуществото и сигурността си заради своята вяра — казвам аз, — Зенон съзира в това проява на „всеобщото безумие“. Но по-късно, вече в затвора, отказва да спаси живота си с цената на отричане от убежденията си…

— Отказва, защото изпитва отвращение към живота, защото не може да продължи да живее. Вярвам в благородството на отказа — отговаря Маргьорит Юрсенар.

Отказ от злото: Зенон, който за известно време е вегетарианец и смята любовното преживяване за твърде ограничено, защото е прекалено подчинено на повелите на материята — няма ли у него известен примес на катарство? Думата е наситена със смисъл и ни увлича; навеждаме се над нея като алхимици над приготвяната смес. Какво ще се получи? Въпросът за злото…

— Вярвам във вечното осъждане, тук или в друг свят — казва Маргьорит Юрсенар. — Познавам няколко души, които смятам за обречени на такова осъждане. Някога вярвах, че е достатъчно да им отворя обятия и да ги попитам: „Защо сте тъжни?“. Провалих се. Почти всеки път.

Осмелявам се да подхвърля:

— Може би добротата, която запазва дистанция, понякога сама издига преграда?

— Един вид агресия? Може би.

Възможно ли е някои умове да възприемат нейната книга, възхитително ясна и без никакви излишества, като агресия? Зелените растения, малкият салон, затворен като аквариум, викторианските кресла подчертават необичайността на думите ни, изричани предпазливо, с внимание. Отказала съм се от бележника и от подготвените въпроси. Седнали чинно на диванче с гобленова тапицерия, пред малка махагонова масичка, облечени изцяло в сиво — защото и аз съм сложила съвсем благоприличен сив костюм, — ние неусетно и спокойно навлизаме в необичайното.

„Лъжата на думите“

В затвора Зенон мечтае за дете, което би могъл да има и което може би съществува. Ако това дете съществуваше, Зенон „не би излязъл от лабиринта до края на времената…“. А вещицата Жана е мечтала за син, който да продължи борбата, за тази схватка с Ангела „до края на времената“. Може би Бог в края на краищата би отговорил? Зенон отказва диалога. Жана го търси чрез насилието.

— Всъщност — казва тя внезапно — онова, което ви плаши, е отказът?

Двете в един глас:

— Всъщност това, за което говорим тук, не интересува никого.

Тя:

— Или ще трябва да опростяваме, да преувеличаваме. Щом заговорим — особено за съществените неща, — неизменно лъжем, неизменно изневеряваме на онова, което искаме да изразим.

Аз:

— А Зенон води и нещо като паралелен живот. Търси абсолюта по пътя на разума, но същевременно лекува болните, закриля бягащите калвинисти, изпитва истинско чувство на братство с игумена дьо Берлемон, който обаче е избрал толкова различен от неговия път — пътя на мистиката.

И все пак ми се струва, че по този път на разума, който и самата тя е избрала, Маргьорит Юрсенар е постигнала дълбок душевен покой. Търпението ѝ и вниманието ѝ към другите и към собствените ѝ думи — в отговорите ѝ няма нищо механично, никакъв привкус на вече казано — са неизчерпаеми и спокойни. Студенина? По-скоро яснота, точност, отказ от заблудите, в които ни въвличат чувствата. И все пак ми се струва, че през тези два часа останахме странно неподвижни, стъпили на обща почва в пространство, по-обширно от онзи XVI век, в който живеят нашите герои. Разбирателството се постига отвъд думите.

— Онова, което ме смущава в Никейския символ на вярата — каза в един момент Маргьорит Юрсенар, — е, че не всички го разбираме по един и същи начин. Двама вярващи, които се молят в църквата с едни и същи думи, не влагат в тях една и съща стойност, един и същи смисъл… Все същата лъжа на думите, на формите…

Но нима току-що не изпитахме именно това и не усетихме богатството, което носи самото това несъвършенство? Кой знае дали онова, което приемаме за лъжа или заблуда, всъщност не допълва немощната човешка мисъл и не ѝ е необходимо? Сред това многогласие, устремено към единство, гласът на Маргьорит Юрсенар ми се струва един от най-самобитните и най-значимите…

 

Статията е публикувана в „Нувел Обсерватьор“ на 2 декември 1968 г.

Разговора води Франсоаз Мале-Жорис.

Превод: "Гласове"