- Автор: Оливие Паскал-Муслар, Télérama
- 10 Sep 2020
- 222
- 12
"Капиталът на ХХI век" на Тома Пикети, изследовател по политическа икономия и директор на проучвания във Висшето училище по социални науки в Париж, не само е големият труд на един млад изследовател (41 г.): това произведение внася смут в размишлението за неравенствата. Пикети описва на достъпен език механичните закони и конюнктурните причини за неравномерното разпределение на богатствата между хората в рамките на три века и в световен мащаб! Да, неравенствата започват отново да се задълбочават, заключава изследователят. Въпреки това политиките разполагат с лостове, за да намалят напрежението и да предотвратят задаващата се експлозия.
<p><strong>- В книгата си цитирате речта на Вотрен пред Растиняк в "Дядо Горио" на Балзак. Вотрен излага пред младия човек цинизма на едно общество, корумпирано от парите. Какво ни казва тази реч за неравенствата в началото на ХIХ век?</strong></p>
<p>- Очарова ме силата на неговата диагноза за структурата на доходите и богатствата: в началото на ХIХ век единственият начин да постигнеш истинско охолство е да сложиш ръка на наследство. Трудът, учението и заслугите не водят до нищо. С небивала сила Балзак излага последователно потенциалните богатства на Растиняк. Няма значение дали той ще стане прокурор на краля на 30 г. или реномиран адвокат на 50: във всеки случай доходите от неговия труд ще бъдат незначителни в сравнение със стандарта на живот, който би му осигурил брака с госпожица Викторин. Вярно е, че за да стигне до богатството, най-напред той би трябвало да убие законния й брат! Но Вотрен е склонен да му помогне…</p>
<p><strong>- Променил ли се е светът?</strong></p>
<p>- Днес не биха посъветвали един млад Растиняк да заложи всичко на брака, нали? Обществото изглежда по-меритократично в сравнение с ХIХ век… Но, до каква степен? Това е един от въпросите, на който се опитвам да отговоря. Днес с капитал от 10 млн. евро и доходност от 5% (т.е. 500 хил. евро рента всяка година) вие сте спокоен. Богатството на дядо Горио, пренесено в наши дни, е 30 млн. евро! Подобни наследства съществуват, но те са много по-малко отколкото през ХIХ век. В замяна на това има повече "средни рентиери": 10% от французите наследяват повече или по-малко един милион евро. Очевидно не толкова жестока форма на неравенство, както по времето на Балзак, но все пак брутална. Наистина тези 10% от населението получават като наследство повече, отколкото онези 50% от французите, работещи на минимална работна заплата, ще получат през целия си трудов живот, а именно 700 хил. евро.</p>
<p><strong>- Какво се случи между Балзак и нас?</strong></p>
<p>- Най-напред, една голяма част от личното наследство беше унищожена от войните, 1914-1918 и 1939-1945 г. и от кризата през 1929 г. Наричам това "самоубийството" на патримониалните общества. Беше нужно много време, за да се разнесат тези удари. За сравнение, конфликтите през ХIХ век и дори Френската революция са имали само лек икономически ефект. Така между ХVIII век и Бел епок пълната стойност на частните капитали във Франция е равностойна, в добри и лоши години, на шест или седем пъти националния приход, т.е. на богатството, произвеждано за една година от цялата страна. През 1950 г. общата сума на частните капитали падна на две или три години от националния приход! Тоест тя е била разделена на две или три. Но материалното унищожаване представлява само една четвърт от стопяването на капитала. Между 1914 и 1945 г. рентиерите не са свили достатъчно бързо начина си на живот и, същевременно, са спестявали много малко. Нужно е впрочем време, за да се натрупа един капитал. Така че след войната няма кой знае какво за наследяване.</p>
<p><strong>- Значи сме преминали от "общество на рентиери" към "общество на кадри"…</strong></p>
<p>- Приложена към годините от 1950-а до 1980-а, речта на Вотрен наистина е неефикасна. Може би за първи път в историята стандартът на живот на 10-те процента най-добре платени наемни работници е по-висок от този на 10-те процента най-облагодетелствани наследници: най-добрите заплати носят повече от най-добрата доходност на капитала. Внимание все пак с илюзиите. През тези "Славни 30 г." се разказваха хубави истории за доминирането на "човешкия капитал" над "финансовия капитал". Повтаряха, че в период, белязан от бърз технологичен прогрес, заслужилият кадър "естествено" замества шкембестия акционер, защото технологията се нуждае повече от компетентността на първия, отколкото от парите на втория. И добавяха, че напредъкът на науките "естествено" води до демократичен и социален прогрес. Историята е хубава, но е невярна.</p>
<p><strong>- Защо?</strong></p>
<p>- Защото не кадрите изпревариха рентиерите, а рентиерите изостанаха зад кадрите заради намаляването на високите доходи от капитала. Държавните политики, водени след 1945 г., обясняват до голяма степен този обрат. Спиране на наемите, национализации, силно увеличение на наследствените данъци: държавата се стараеше да намали въздействието на частния капитал върху обществото. Навсякъде в Европа се открива едно и също недоверие към частния капитал и борсовите пазари - иначе казано, към капитализма и поведението на ненамеса (laisser-faire) от ХIХ век.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/35812_rdPp4fn2mwXmzJeNa1sHJ4rRbmnuR8.jpg" /></p>
<p> </p>
<p><strong>- От 1980 г. насам неравенствата отново се задълбочават…</strong></p>
<p>- Наистина изглежда, че концентрацията на капитала тръгна нагоре. Но, да бъдем точни. От една страна, неравенствата в наследството видимо са по-малки от това, което бяха преди един век. От друга страна, задълбочаването на неравенствата е отчасти механично: в обществата с бавен растеж - между 1 и 2%, както е у нас, - капиталът, натрупан в миналото, бързо придобива огромно значение. Може да се каже, че "миналото изяжда бъдещето", защото наследството се умножава по-бързо в сравнение с труда. Този, който няма друго освен заплатата си, за да забогатее, се оказва в много по-неблагоприятна ситуация в сравнение с този, който наследява. Това основно неравенство, което се наблюдаваше при всички общества в миналото чак до Първата световна война, се завръща.</p>
<p><strong>- Изглеждат далеч "Славните 30 г."…</strong></p>
<p>- Те приключиха преди 30 г., ще трябва да започнем да свикваме с това! Когато заплатата ви се увеличава с 5% годишно, вие се подигравате на наследството на дедите си, защото неговата стойност ще бъде слаба спрямо това, което можете да натрупате с труд. Така че сам по себе си растежът притежава изравнителен механизъм. За съжаление, в историята няма нито един пример за икономически растеж от 5% в един достатъчно дълъг период. "Славните 30 г." бяха изключение; нормалността е 1% растеж!</p>
<p><strong>- Две цифри изразяват добре неравенството във Франция: 10% от французите притежават между 60 и 65% от наследството в страната. А 50% не притежават никакъв капитал.</strong></p>
<p>- Действително. Впрочем това засяга не само французите. Нито една страна, дори Швеция, чийто принципи за равенство често са възхвалявани, не успя да направи така, че най-бедната половина от населението да успее да си изгради наследство, колкото и скромно да е то. Независимо дали говорим за днешна Франция или за Франция отпреди два века, диагнозата е една и съща: 50% от гражданите не притежават дори и 5% от частния национален капитал. В САЩ това са… 2%! Това, което се е променило през ХХ век, е, че между 10-те процента най-богати и тези 50 процента без наследство, са 40-те процента в средата, които притежават нещо. По времето на Балзак те увеличаваха редиците на най-бедните.</p>
<p><strong>- Трудовите доходи не компенсират ли това отстъпление?</strong></p>
<p>- Не, защото се наблюдава ново явление: нагоре вървят най-високите възнаграждения - ръководните и висшите кадри на големите компании -, докато заплатата на средните кадри е в стагнация от 30 г. насам. Знаете ли, че между 1980 и 2013 г. две трети от американския растеж в сферата на доходите и заплатите бяха изядени от прочутия 1% на най-богатите от населението, изобличени от "Окупирай Уолстрийт"? Прибавете към това главозамайващото увеличение на таксите за записване в най-уважаваните университети - в САЩ, разбира се, но също и във Франция, както виждаме в Института за политически изследвания -, и ще очертаете общество, в което неравенствата се възпроизвеждат от поколение на поколение. В Харвард средният доход на родителите на възпитаниците съотвества точно на онези 2% от най-богатите американци! В Института за политически изследвания това са онези 10% от най-богатите френски семейства.</p>
<p><strong>- Какво ни очаква в бъдеще?</strong></p>
<p>- Нищо не може да се предскаже със сигурност. Но ако продължи сегашната тенденция, най-големите наследства би трябвало да продължат да растат повече отколкото средното наследство, както показват класациите на личните състояния, публикувани от "Форбс" и "Чалънджис". В тази икономика-свят наследствата над 100 милиона, 500 милиона или един милиард евро регистрират наистина годишен растеж от 6 до 8%, докато средният световен доход е нараствал едва с 1,4% годишно от 1987 г. насам! Във Франция броят и богатството на рентиерите спрямо населението би могъл да надхвърли онези, които бяха регистрирани по времето на Вотрен. Най-лошият възможен свят според мен би съчетал цинизма на Вотрен и добросъвестността на "хипермеритократичните" дискурси, с които ни проглушиха ушите, за да оправдаят твърде високите възнаграждения - в ущърб, разбира се, на онези, които не са нито наследници, нито суперкадри, т.е. огромното мнозинство от населението.</p>
<p><strong>- Накратко, връщане към ХIХ век?</strong></p>
<p>- Патримониалното общество на Стария режим, както и на ХIХ век, поне не претендираха, че печелившите са по-заслужили от губещите…</p>
<p><strong>- Как да се поправи системата?</strong></p>
<p>- Като осъзнаем, че е болна: ако продължи сегашната тенденция до 2040 или 2050 г., неравенствата ще станат непоносими. Дори най-ревностните защитници на пазара би трябвало да се разтревожат от това. Колкото и конкурентен да е този пазар, той няма да попречи в следващите десетилетия доходността на капитала да бъде по-висока от нивото на растеж и, следователно, неравенствата да се задълбочават механично. С риск от брутално национално оттегляне - политически национализъм или изострен протекционизъм - накрая ще послужи за предпазна клапа за социалните напрежения. Надявам се, че сме научили уроците на ХХ век. </p>
<p><strong>- Какво конкретно може да се направи?</strong></p>
<p>- Да се позволи на тези, които нямат нищо, да имат достъп до наследство. И така, в мирна форма, да се преодолеят противоречията, свързани с въздействието на наследството и на твърде високите възнаграждения върху обществото. В противен случай това противоречие ще се разреши чрез насилие. Предлагам една проста идея: въвеждане на прогресивен данък върху капитала, допълнителен спрямо прогресивния данък върху дохода. Той би приличал на данък върху богатството: плащаш дял в зависимост от наследството си. Но би било много по-систематично и прогресивно. При наследство между 1 и 2 милиона плащате 1%; между 2 и 10 милиона плащате 2%… и така до 5 или 10% за наследствата от няколко милиарда. Тоест да се обложи с данък капитала, не за да си отмъстиш на най-богатите, както някои се опасяват, а, за да се избегне структурното нарастване на най-големите наследства три или четири пъти по-бързо от икономиката. И за да се запази контрола над една взривоопасна световна динамика.</p>
<p><strong>- В какъв мащаб би трябвало да се приложи този данък?</strong></p>
<p>- За да бъде съвършено ефикасен, този принцип би трябвало да се разпростре на цялата планета. Един по-реалистичен възглед би бил той да се приложи на регионално ниво - САЩ, Европейския съюз, Китай и т.н. - като се засили сътрудничеството между тези блокове. То впрочем е в поверителните сведения, с автоматичния обмен на банкови информации - несъмнено много бавен и срамежлив, но е по-добре от нищо. Аз оставам оптимист: европейците не са готови да приемат всичко. При тях остава силна надеждата, че можеш да изградиш богатство единствено на базата на заслугите. Те всеки ден си дават сметка за явната разлика между тези, които притежават капитал, и останалите. Впрочем при демокрацията е жизненоважно да се даде смисъл на неравенствата: те са приемливи, само ако са оправдани, както е казано впрочем в член 1 от Декларацията на човешките права от 1789 г.: "Социалните различия могат да се основават единствено на общата полезност". "Общата полезност" означава просто, че вече ще има само различия, които са строго необходими в интерес на всички. За да се постигне този идеал, всеки трябва да си присвои отново икономиката: ние всички сме засегнати. </p>
<p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>
