- Автор: Елена Дюлгерова
- 10 Sep 2020
- 65
- 12
„Пред мен Иван Костов е заявявал, когато съм се застъпвал за един или друг директор, че негова първа задача е да завоюва „командните висоти” в икономиката, че икономическата власт за СДС е по-важна от политическата.“ Това казва в аналитично интервю за ГЛАСОВЕ проф. Кръстьо Петков и допълва: „Именно в това кадрово прочистване се роди посттоталитарната олигархия, която днес е удивително пъстра смесица от леви и десни, етнолиберали и монархисти, националисти и откровено криминални типове. Погубен беше стопанският елит, чиито качества се доказваха не на трибуните, а в производствената, технологичната и търговската конкуренция.“
<p> </p>
<p><strong>- Според всеприетите „правила“ на журналистиката днес и у нас първият ми въпрос би трябвало да е за евроизборите. Но ми се струва, че това е тема, доста свързана с едно минало, за което не се е говорило в годините от 1989-а насам. Затова ви предлагам да започнем разговора си от по-предишни времена. Кажете, г-н Петков, каква бе ролята на синдикатите – КНСБ и „Подкрепа“, в началото на прехода?</strong></p>
<p>- В самото начало ролята беше двояка. От една страна – публично противоборство. Тук въпросът беше кой от двата синдиката ще надделее в конкурентната борба за спечелване на членска маса: новата организация „Подкрепа”, създадена в навечерието на промяната, или КНСБ – наследник на старите профсъюзи, дал заявка да се върне към автентичната социалнозащитна функция.</p>
<p>От друга страна, синдикатите се оказаха въвлечени и в политическата конфронтация, което им повлия зле – особено на КТ „Подкрепа”. Т.нар. „син синдикат“ беше употребен от СДС като инструмент за разправа с комунистическата номенклатура и за печелене на електорална подкрепа. Това го отдалечи от социалната база и след 1992 г. новият профсъюз започна да губи влияние сред наемните работници.</p>
<p>Кризата в „Подкрепа” в крайна сметка се оказа полезна за възродения синдикализъм, защото след 1993 г. двете конфедерации като правило действаха заедно при преговорите и организираните протести. Това ги направи реална обществена сила; КНСБ и КТ „Подкрепа” имаха такова влияние до втората половина на 90-те години, че политиците се почувстваха застрашени, а Иван Костов ги обвини, че създават втори (нелегитимен!) център на властта. Той, както и за съжаление част от лидерите на БСП, видяха в синдикатите съперник, който трябвало да се елиминира.</p>
<p>Измислиха и аргумент: със силни синдикати не можело да се прави радикална реформа. Така през следващото десетилетие се стигна до срив в синдикалното членство – днес то е под 15% от заетите! Протестите и стачките – едно изконно синдикално оръжие – се ползват от дъжд на вятър; солидарността между различните групи наемни работници се загуби. Остана един показен, нискоефективен механизъм за социален диалог – т.нар. тристранка.</p>
<p><strong>- Защо бяха изгонени опитни ръководители на предприятия, охулени, че са комунисти, и на тяхно място назначени посредствени хора, които съсипаха държавата ни? </strong></p>
<p>- Общоизвестният отговор е: защото трябвало да се демонтират комунистическата идеология и комунистическата машина за управление. Зад този лозунг се криеха всички походи на антикомунистите в страните от бившия съветски блок. Само че в някои от тях (напр. Словения, Чехия, Полша, Словакия) навреме разбраха, че това е път заникъде и се насочиха към правене на разумни/неразрушителни икономически реформи. Затова и днес, в условия на криза, са неколкократно по-добре от България като икономически показатели и жизнено равнище.</p>
<p>У нас се проведе чистка – в прекия смисъл на думата. Направиха я двукратно: при правителството на Филип Димитров и при Иван Костов. Но забележете – чистката беше масова сред стопанските ръководства, но избирателна сред бившата партийна номенклатура. Погледнете какво става днес: където и да се обърнеш, на висши постове в партиите, банките, корпорациите и пр. доминират синове и дъщери на бивши видни номенклатурчици.</p>
<p>Пострадаха опитни, висококласни директори и професионалисти, които през 90-те години можеха да помогнат за по-безболезнени реформи и за съхраняване на конкурентния потенциал на българската икономика. Част от директорите на предприятия оцеляха, като приватизираха своите предприятия. Но това са изключения.</p>
<p>Така че зад димната идеологическа завеса, спусната по оста комунизъм–антикомунизъм, се проведе операция за прогонване на заварените стопански ръководители, за да се освободят в икономиката позиции за т.нар нови демократи. Пред мен Иван Костов е заявявал, когато съм се застъпвал за един или друг директор, че негова първа задача е да завоюва „командните висоти” в икономиката, че икономическата власт за СДС е по-важна от политическата. Именно в това кадрово прочистване се роди посттоталитарната олигархия, която днес е удивително пъстра смесица от леви и десни, етнолиберали и монархисти, националисти и откровено криминални типове. Погубен беше стопанският елит, чиито качества се доказваха не на трибуните, а в производствената, технологичната и търговската конкуренция. Олигархията триумфира в България!</p>
<p>Необходим е нов прочит на тази над 20 годишна история, изпълнена с преследване, лустрации, личен и фамилен тормоз. Нито една от сегашните партии не е готова да се върне към този период. Някои твърдят, че било безсмислено. Не съм съгласен! Поне една полза ще има ( извън възмездието и покаянието): да се извади поука от миналото и да се сложи край на новия партиен клиентелизъм, който се вихри в България през последните 10–15 години.</p>
<p><strong>- Моите лични впечатления са свързани със Стара Загора, завод „Берое“, който направи България номер 1 в производството на ГАПС (Гъвкави запаметяващи устройства – бел. ред) и заедно с Русия имаше стратегическо значение за икономическите резултати на страната ни. ДЗУ – чийто бивш директор странно почина от инфаркт. Цялата съсипия в този изключителен промишлен център на България. Убедена съм, че има още много такива примери. Защо се случи това? Кой го направи?</strong></p>
<p>- Това е втората, съпътстваща страна на идеологическата акция за съсипване на българската икономика, доминирана по това време от тежката индустрия, машиностроенето, оръжейното производство, миннодобива и др. отрасли. Десни и центристки правителства, дори и доминирани от левите, напътствани от скорострелно изградените мрежи от неолиберални „експерти”, надзиравани от мисионери на американските консервативни институции, закриляни от Световната банка и МВФ, проведоха с успех няколко операции за разрушаване на производствения потенциал на България: първата беше срещу оръжейната промишленост (загинаха гиганти като „Хан Крум” и „Бета”); втората – срещу миннодобивната промишленост (унищожиха „Горубсо” и целия уранов добив); третата – срещу високотехнологичните предприятия в машиностроенето (типичен случай е този със старозагорския „Берое”).</p>
<p><strong>- Поправими ли са нещата и как? Как виновниците за този апокалипсис биха могли да получат своето заслужено наказание. Все пак в България, колкото и „преклонена главица сабя да не я сече“, все някога някой трябва да бъде наказан за „изтребването“ на държавата. Така мисля аз.</strong></p>
<p>- Поправими са частично. Има опити и проекти да се започне ново, високотехнологично производство на промишлените площадки в „Химко” и „Кремиковци”. Но нарязаните на скрап съоръжения няма как да ги възстановиш. Ще се върви към нова индустриализация, базирана на технологични иновации, каквито образци има тук-там в днешната българска икономика.</p>
<p>В реалността на персоналните наказания на виновниците за икономическия „апокалипсис” не вярвам. Те отдавна се покриха в чужбина или се спотаиха в тихи академични или консултантски местенца. Просто няма кандидати – организирани – за подобна наказателна акция. Тя трябва да се проведе от политическия елит и висшите магистрати. Виждате ли жертвоготовност сред тези среди в името на правдата и закона? Аз не я виждам! Виждате ли покаяние? С изключение на почтени хора като Йордан Йотов, Кольо Добрев и още неколцина, никой не си призна грешките и измамите.</p>
<p>Що се отнася до изтребването на държавата, както се изразихте, времето за разплата наближава. Държава и имало и ще има. Нашата, българската държава ще бъде отвоювана от узурпаторите – олигархично-корпоративните кръгове и мрежи. Отминалата 2013 г. беше само предвестие на социална буря, на мощен изблик на гнева на гражданите, на осъдените да бъдат вечни лузъри от криминалния преход. Впрочем нататък вървят събитията в цяла Европа, САЩ, в държави от Латинска Америка, Азия и Близкия изток, в които се зароди безпрецедентното гражданско движение „Окупирай”. От окупациите на площадите ще се стигне към завземане на коридорите на властта – директно, от „тълпите” недоволни хора. Този глобален обрат е въпрос на време. Няма как политическата класа в България да се отърве от възмездието.</p>
<p><strong>- Друга важна тема, която заслужава вашата компетентност. Новият Кодекс на труда, който непрекъснато се отлага. Сегашният е от 1986 година. Работодателите роптаят, че що се отнася до тях, в него има само графа „задължения“, синдикатите искат различни социални придобивки и права за наемниците – включително 20% увеличение на заплатите. Правителството като че ли не знае накъде да гледа. Как бихте подредили прегледно този пъзел от интереси?</strong></p>
<p>- Кодексът на труда има за прототип този от 1986 г., но той е основно ремонтиран и пригоден към международните стандарти в средата на 90-те години; впоследствие е коригиран многократно. Така че който иска да елиминира сегашната уредба и да прави нов кодекс, би трябвало да се запита: в синхрон с нормите на МОТ и препоръките на ЕК ли ще работи, или му се иска да имплантира в България някаква друга правна рамка, заимствана от англосаксонската зона или неолибералните държави от типа на Чили, Грузия и др.</p>
<p>Затова моят съвет към социалните партньори е да не бързат с промените. Тази препоръка се отнася най-вече до правителството. Истината е, че по степен на дерегулация на трудовите отношения България заема едно от първите места в света. Нека управляващите да насочат вниманието си към другите недъзи – на първо място политическата корупция и контрабандата.Там има огромни резерви за оздравяване на бизнес средата!</p>
<p><strong>- И социалният министър Хасан Адемов, и експерти като Иван Нейков заявиха, че трябва да има промени в пенсионната реформа. И двамата се обединиха около мнението, че при ниски заплати и ранно пенсиониране не може да се очакват прилични пенсии. Вие как виждате решаването на този въпрос?</strong></p>
<p>- Не частични промени, а основен ремонт е необходим на пенсионната система. Вече 14 години тя произвежда финансови дефицити и социопрофесионална дискриминация, провокира съсловни недоволства и унижава пенсионерите. Истината е, че в този сектор реформата се провали; по-зле е само в здравеопазването. Така че трябва да почнем отначало, като ремонтът обхване най-напред сегмента на частните пенсионни фондове, които са всичко друго, но не и осигурителни дружества.</p>
<p>НОИ да се трансформира от момента, в който работните места и заплатите започнат да растат, т.е. при солидни сигнали за излизане от кризата. И при солидни правни гаранции за пенсионните права, защото сегашните ги заобикалят кой когато поиска. Все още е пресен случаят с антиконституционното решение на Симеон Дянков за повишаване на възрастта за пенсиониране!</p>
<p><strong>- Съзнавам, че темата за трудовото законодателство е твърде обширна. Затова бих ви помолила да посочите вашите акценти, свързани с нея.</strong></p>
<p>- Вече казах за Кодекса на труда и Кодекса за социално осигуряване. Що се отнася до другите нормативни актове, от спешни мерки се нуждае уредбата, засягаща заетостта и особено – неформалната работа и самозаетостта. Тук виждам големи резерви за насърчаване на растежа, основан на трайни работни места.</p>
<p>В ход са дебати по тази тема в ЕС, както и в МОТ, където през юни предстои специална сесия (под председателството на български представител – лидера на КНСБ Пламен Димитров). Другото направление е нормативна уредба за въвеждане на системата на почасово заплащане и насърчаване на преговори, базирани на връзката „заплати–производителност на труда”. От години говорим за това, но никой от държавните институции не се захваща да свърши нещо.</p>
<p><strong>- Евроизборите. И преди сме имали евроизбори, но никога толкова шумни, с такава настъпателност и напрежение. Социолозите казват: „Това е тест за сегашното управление и лакмус дали и кога ще има предсрочни парламентарни избори“. Тази ли е единствената причина за голямото надприказване в медиите и сред „масите“? Впрочем направи ми впечатление, че наричате предстоящите евроизбори „съдбоносни“. Защо, какво толкова трябва да очакваме да се промени?</strong></p>
<p>- За мен евроизборите са съдбоносни не заради нашенските партийни сметки, т.е. дали резултатите на 25 май ще послужат като основание за предсрочни парламентарни избори в България. Такива разговори се водят от тесногръди политици, които се интересуват единствено от властта и нейните облаги. Както и от социолозите, защото всяка изборна кампания им носи тлъсти приходи. На това се дължи и медийната говорилня – защото и четвъртата власт ще се пооблажи около едни извънредни избори у нас.</p>
<p>Евроизборите на 25 май са съдбоносни по две причини: първата е дали ще се стигне до очакваното разместване на пластовете в ЕП, така че да се сформира широка коалиция (със или без участието на евроскептиците); Новата конфигурация в Брюксел ще реши съдбата на ЕС, който неудържимо отива към периферизация и разпад, дължащ се на национален егоизъм; второ, ще изберат ли българските гласоподаватели хомогенен екип от евродепутати, които най-после да защитят националните икономически интереси, системно орязвани и дори пренебрегвани от брюкселската администрация. Имам предвид цяла верига от болезнени/нерешени въпроси: от колапса на енергетиката през неравноправните земеделски субсидии до системно нарушаваните права на българските имигранти.</p>
<p><strong>- Беше ми интересно да прочета ваша статия, в която цитирате прогнозата на влиятелния „Икономист“, че при избора на ЕП десните националистически партии може да удвоят своя резултат от 2009 година, и развивате своята теза за „настъплението на национал-популизма“. Какви са плюсовете и минусите на подобен развой на събитията?</strong></p>
<p>- Прогнозите станаха още по-категорични. Във Франция партията на Марин льо Пен вече има подкрепа от над 20% от гласовете, а тези дни и топ националистът Найджъл Фарадж надмина 20- процентовата граница в Англия. Електоралните нагласи се люшкат по посока на лагера евроскептиците и европопулистите. Някои казват, че това са опасни завои в общественото мнение, защото щели да доведат до разпада на ЕС.</p>
<p>Не са обаче националистите онези, които доведоха Евросъюза до границата на разпад, а евролевите и евродесните, както и евролибералите. Така че като социолог виждам една позитивна последица от настъплението на етнонационализма в Европа: да стресне старите партии и да си застанат на мястото като представители на европейските граждани и съсловни групи. А те стават все по-недоволни, все по отчуждени, все по-гневни от политиката, която се кове в Брюксел.</p>
<p>Що се отнася до негативите, те имат за център ксенофобията. Цивилизована Европа се прощава със своята толерантност към чужденците и се приобщава към примитивния национален егоизъм. За съжаление челниците в този срамен и ретрограден ксенофобски поход са страни с вековна демокрация и плурализъм като Франция, Англия, Холандия, Австрия, Белгия...</p>
<p><strong>- Според социолозите БСП и ГЕРБ са „на кантар“, а в зависимост от електоралната активност освен тях и ДПС може да има и други представители – най-вероятно на „България на гражданите“. Вие развивате тезата за „социалната апатия“. Какви са вашите разсъждения за резултата от изборите за Европейски парламент?</strong></p>
<p>- Апатия има, дори нещо повече – отчуждение от всичко, що е свързано с партии и политика. Така че новите формирования, които ще участват в евроизборите, са единствените, които може да повишат активността на 25 май. А не интригата: кой ще спечели повече депутатски места – ГЕРБ или БСП. Това е измислен, удобен казус, при който се разчита главно на дисциплината на твърдите ядра от избиратели, на купуването на гласове и на контрола върху медиите.</p>
<p>Като казвам, че малките партии са интересни, нямам предвид, че виждам у тях радикалната, стратегическа алтернатива, нужна на България. Просто у тях намирам зародиши на свежи идеи, част от които са съобразени с текущата ситуация на масово социално и политическо разочарование. Може да се възрази, че така се подхранва популизмът, но по-добре е да вирее т.нар. бял популизъм, отколкото монолитния „нашизъм” (позовавам се на сполучливото определение на Петко Симеонов за партийния клиентелизъм у нас).</p>
<p><strong>- АБВ и БСП. Има ли завера, защо се случи това разцепление?</strong></p>
<p>- Разцеплението не е от вчера. То просто се прикриваше, докато се стигна до онзи момент, в който стана ясно, че лява политика с десни партийни водачи не може да се прави.</p>
<p>За мен тук е драмата на БСП и нейния електорат – в изгубената идентичност! И вместо да спорят за това кой е предател – идеен, партиен и прочее – двата лагера би трябвало да проведат безкомпромисен предизборен дебат: кой как разбира социалистическата идея и как ще я приложи първо в ЕП, а впоследствие и у нас, при едни нови избори. Да виждате подобен дебат! Аз – не! Виждам страх и бягство от диалог, в т.ч. по архиважни теми, каквито са санкциите срещу Русия – наш основен икономически и енергиен партньор. Дори и примерът, който даде Мартин Шулц, като се срещна с Ивайло Калфин и му пожела победа, не стресна господа другарите от „Позитано“ 20.</p>
<p><strong>- Как ще се отрази това на изборите?</strong></p>
<p>- Ръководството на БСП твърди, че АБВ му краде гласове и отслабва нейб гласове от колебаещи се и партийно неутрални избиратели към лявата кауза. Само че засега тя не е обща, защото Станишев и Първанов не са в диалогов режим. Освен това очаквам със спечелените места АБВ да подсили групата на ПЕС, а общият резултат с БСП да надхвърли този на прекия им конкурент: ГЕРБ.</p>
<p>Накратко, гледам позитивно на конкуренцията в пространството вляво от центъра и виждам перспектива в състезанието по две писти. Все пак, още преди 15 години съм защитавал такава стратегия. За съжаление проектът „Нова левица” беше целенасочено обезкостен и въпросната надпревара не се състоя.</p>
<p><strong>- На 27 март в Брюксел ЕК прие група от мерки, които трябва да стимулират нови начини за дългосрочно финансиране и подкрепа за завръщането на Европа към устойчив икономически растеж. Не чухме много за това. Какви са същността и смисълът на тези мерки и доколко те биха се отразили върху България?</strong></p>
<p>- Сегашната комисия, ръководена от Барозу, си отива. Тя ще остане в историята като инициатор и твърд защитник на политиката „Остерити”, т.е. строги бюджетни икономии, ниски дефицити и самоцелно свалян праг на външния дълг. Така че новите документи, които бяха обсъждани през март и април от ЕК , няма да изменят консервативните антикризисни стратегии. Впрочем, те се провалиха и е добре, че ерата „Барозу” отминава.</p>
<p>По-интересен е документът „Нов път за Европа” (от 19 март), поддържан от прогресивни НПО и икономисти, от зелените и други алтернативни партии. В него отчетливо се казва: не на остеритианството; да на финансовата подкрепа за икономически растеж, т.е. на инвестициите; да на новите регулации в банковия сектор, които да ограничат спекулативните сделки и непрозрачните транзакции. Само че у нас тези две стратегически линии – консервативната и прогресивната – не се дискутират в хода на кампанията за евроизбори. С едно изключение на Ивайло Калфин, който поначало е по-компетентен от своите конкуренти в сферата на европейската макрофинансова и антикризисна политика.</p>
<p><strong>- Един важен въпрос, който много дълго не получава отговор. Какво се крие зад, извинете, бърборенето, около ЕРП-тата – на етапи и по една и съща схема: първо много силен и категоричен в „името на правата на гражданите“, после постепенно затихващ с пореден краен резултат от страна на ДКЕВР: „Даваме отсрочка на ЕРП-тата“? </strong></p>
<p>- Зад публичните говорилни винаги се крият интереси – икономически, политически и тем подобни. В случая с ЕРП-тата и войната за отнемане на лицензи става дума за откровени напъни на група депутати от БСП и министъра на икономиката да прехвърлят цялата вина за финансовия колапс в енергетиката и непоносимите цени върху крайните снабдители. Така се надяват да успокоят избирателите и да ги мотивират да гласуват на 25 май.</p>
<p>Другата скрита картина е за онези съвсем конкретни и персонифицирани интереси, които клатят феса. Имам предвид преките и опосредствани участия на политици от управляващата върхушка през последните 15 години в приватизацията и управлението на ЕРП-тата; в изграждане на нови, зелени мощности, в договаряния с чуждестранни енергийни инвеститори и български търговци на ток – срещу тлъсти комисиони и дялово участие и т.н. Хората като че ли разбраха какъв спектакъл им спретват със заканите за отнемане на лицензи и загубиха интерес към публичното бърборене.</p>
<p><strong>- След година управление на кабинета „Орешарски“ и нестихваща суматоха в държавата какъв е коментарът ви за стореното от правителството и пропуснатите важни неща?</strong></p>
<p>- Този кабинет успокои обстановката в страната, главно в бизнес средите. Направи това още в първите месеци, след като се беше оплел като пате в кълчища под напора на нестихващите протести и парламентарните гафове. Изпълни актуализирания бюджет за 2013 г. и направи нов, реалистичен за 2014 г. Осмели се да подготви вземането на външен заем. И дотук. Само че спокойствието, което постигна, е измамно, дори вредно за икономическата ситуация и масово фалиращия български бизнес.</p>
<p>Нужна е смела стратегия за излизане от кризата, която да се базира на: масирани инвестиции (главно чрез нов стратегически заем за отраслово и технологично преструктуриране); по-твърди регулации в банковия сектор, водещи до премахване на банковите привилегии и защита на бизнес клиентите, както и на обикновените кредитополучатели; приемане на правила за фалита на физическите лица и пр.</p>
<p>Подобна решимост не виждам у този кабинет. Той просто е по-добър и по-малко корумпиран от предишния, на Борисов. За съжаление дори и стратегически важната идея за реиндустриализацията в момента е оставена за реализация от бизнеса и експертите; правителството и неговите парламентарни попечители се ограничават с общи пожелания по тази тема. А тя е и общоевропейска.</p>
<p><strong>- Че евроизборите са лакмус дали ще има предсрочни парламентарни избори, едва ли някой смислен човек има съмнение. Нужни ли са ни предсрочни избори, г-н Петков? На кого биха били нужни такива избори?</strong></p>
<p>- Аз съм за предсрочни избори заради нестабилната и откровено користна парламентарна подкрепа. Но такива избори ще дадат резултат при наличието на две условия: първо, промени в избирателните правила, които да открият път за пряко участие на граждански сдружения (наред с партиите и в конкуренция с тях); второ, обсъждане на национална доктрина за втория преход; първият се криминализира и се провали. И тъй като партиите на статуквото няма да посмеят да изработят подобен стратегически документ, гражданските движения са на ход. Вярвам в тях!</p>
