Албърт Мейзълс: Не вярвам в пропагандните филми

<p><span><strong><br /></strong></span></p> <p><span><strong><br /></strong></span></p> <p><span><strong>Марта Монева-Енчев: Поздравления за наградата, която получихте вчера от фестивала в Шефийлд. Спомняте ли си първата си награда?</strong></span></p> <p><span>Албърт Мейзълс: Благодаря.&nbsp;</span></p> <p><span>Бредли Каплан: Аз искам да разкажа за една специална награда, за която заслуга има и Вернер Херцог. Неотдавна имахме шанса да заснемем един негов ден, Вернер беше номиниран за Наградата на Академията &bdquo;Оскар&rdquo; и ние отидохме да го снимаме по този повод. Вернер от вратата се хвърли да посрещне Албърт и го разцелува и ни разказа как през 1969 в Германия, на фестивала, в чието жури той е бил член, е положил всичките си усилия да убеди колегите си, че точно &bdquo;Търговец&rdquo; (бележка: &bdquo;Salesman&rdquo; &ndash; феноменален документален филм, разказващ историята на продавач на библията от врата на врата, вдъхновил вече поколения да започнат да снимат документални филми) на Албърт заслужава наградата. Това трябва да е била една от първите награди и при това наистина специална награда (бележка: на тазгодишния фестивал в Шефийлд Вернер Херцог участва с великолепния си документален 3D филм &bdquo;Пещерата на забравените мечти&rdquo;).</span></p> <p><span><br /></span></p> <p><span><img src="/uploads/editor/Albert_Maysles_Lifetime_Achievement_Award.jpg_rgb_.jpg" alt="" width="375" height="250" /></span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Коя е най-важната ви награда?</strong></span></p> <p><span>AM: Мисля, че Peabody Award за мен дотук е най-важната.</span></p> <p><span>БК: Американска награда за особени заслуги в аудио-визуалните изкуства и телевизионната работа. Албърт няколко пъти вече я е печелил, включително за последната си работа с Кристо и Жан-Клод.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Колко важни са наградите? Щяхте ли да продължите, ако нямахте нито една?</strong></span></p> <p><span>AM: О, да, разбира се, щях да работя, но много, много приятно е да получиш признание. Леко ме натъжава, че никога досега не съм получавал &bdquo;Оскар&rdquo;, въпреки че съм бил номиниран. Смятам в скоро време да седна да погледна с кого съм се състезавал тогава и да видя дали така е трябвало, друг да получи Оскара.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Не винаги е лесно да разбереш мотивацията на едно жури.</strong></span></p> <p><span>AM: Да, и не е лесно винаги да си политически коректен. Често филмът, който печели дадена награда, бива избран заради гледната си точка и заради това, че е политически коректен, не толкова заради възможностите на автора.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Първо сте били психолог, преди да станете документален режисьор и оператор.</strong> <strong>Какво предизвика тази трансформация?</strong></span></p> <p><span>AM: Филмът &bdquo;Психиатриите в Русия&rdquo;, той предизвика за мен тази промяна в попрището.&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Защо избрахте точно Русия?</strong></span></p> <p><span>AM: В средата на 50-те години се намирахме в ужасни отношения с Русия. Ситуацията беше много напрегната, бяхме на ръба да избухне война. Исках по своему да допринеса за деескалацията, стори ми се подходящо да покажа, че и руснаците са човешки същества, и избрах психиатриите поради характера на дотогавашната си работа.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Как се справихте в Русия, без да знаете руски език?</strong></span></p> <p><span>AM: Ами бях голям късметлия, веднага се срещнах с местни големци, които ми осигуриха пълен достъп и преводач.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ.: А колко време работихте в Русия?</strong></span></p> <p><span>AM: Един месец, един изключителен месец, който изцяло промени моя живот.</span></p> <p>&nbsp;<img src="/uploads/editor/al_jessi.jpg" alt="" /></p> <p><span><strong>ММЕ: Какво от психологията пренесохте в документалното кино?</strong></span></p> <p><span>AM: Много интересен въпрос. Много взех от психологията. На първо място &ndash; да оставям настрана моята лична гледна точка, да подхождам без предразсъдъци, да бъда отворен към заобикалящия ме свят, по-скоро да оставям зрителя да си създаде сам мнение, отколкото да му диктувам моето. Изобщо пренесох най-важните елементи, жизненоважни за работата в документалното кино. Аз не вярвам в пропагандните филми.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: А намирали ли сте се под руско влияние, настрана от престоя ви през 1955?</strong></span></p> <p><span>AM: Да, много силно въздействие ми оказа Толстой в първия си документален филм от 1908. Той беше причината да повярвам в документалното кино.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: През 50-те години сте прекосили Европа с мотоциклет, също сте пътували и в Русия. Как се движехте през всички тогавашни граници?</strong></span></p> <p><span>AM: Да, минах през Западна Европа и около година по-късно и през Русия.</span></p> <p><span>Беше достатъчно лесно да се влезе в Русия, но пътуването в самата страна не беше никак лесно. Беше ми позволено да карам в градовете, но по междуградски пътища нямах право да се движа. Веднъж пренебрегнах забраната и веднага бях арестуван и върнат в Москва, така че за мое голямо съжаление, за да продължа, ми се наложи да пропътувам с влака междуградските разстояния.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Били сте в България. Кога?</strong></span></p> <p><span>AM: През 1956, влязох през Варна. Първо бях в Русия, там се качих в Одеса на един руски кораб. Пътувайки, снимах от палубата на кораба, и изведнъж нещо започна да се подава над морската повърхност. Оказа се подводница, която изплуваше. Представяте ли си? Американец снима руска подводница... Размина ми се. Никой освен мен не разбра&hellip; Слязохме във Варна и продължихме пътуването през България.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: А с Кристо Явашев кога се запознахте?</strong></span></p> <p><span>AM: С него се запознах 7 години по-късно.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: В Ню Йорк ли се случи това?</strong></span></p> <p><span>AM: Не, бях в Кан на фестивала, там се запознах с един инженер, заговорихме се и установихме, че след Кан и двамата отиваме в Париж. Покани ме да ме запознае с артиста, на когото е инженер, да му покажа моя филм. Оказа се, че работи именно с Кристо и Жан-Клод. И когато отидохме в Париж и им показах филма, веднага се харесахме взаимно.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Каква случайност!</strong></span></p> <p><span>AM: Да, аз вярвам в случайностите. Първият ни съвместен филм беше готов през 1973, за проекта им &bdquo;The Valley Curtain&ldquo; в Колорадо.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Кой ваш съвместен проект беше най-труден?</strong></span></p> <p><span>AM: Всъщност всички бяха трудни за тях &ndash; да получат разрешенията си и прочие. Отне им 23 години да получат разрешение за &bdquo;The Gates&ldquo; в Ню Йорк.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Вие също сте били особено търпелив?</strong></span></p> <p><span>AM: Да, бях в добра компания. И вярвах в тях. Например с &bdquo;The Running Fence&ldquo; започнахме, преди още да имаме пълно разрешение.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Продължавате ли работата си с Кристо, който остана сам след загубата на дългогодишната си партньорка в живота и изкуството?</strong></span></p> <p><span>AM: Да, сега работим по един проект в Колорадо.</span></p> <p><span>БК: Те изобщо бяха много близки, и тримата бяха близки, както и с Дейвид, брата на Албърт, който също отдавна не е между живите. Братя по оръжие.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Уникални личности &ndash; Албърт Мейзълс, Кристо, Жан-Клод.&nbsp;</strong></span></p> <p><span>БК: Умни, страстни личности, в състояние да решат всякакви проблеми заедно.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Работили сте и с много други забележителни личности, може ли да споменете някои от тях?</strong></span></p> <p><span>AM: Мик Джагър и Кийт Ричардс, Фидел Кастро &ndash; в средата на миналия век прекарахме няколко незабравими дни заедно в Хавана, снимах го. Пол Маккартни и изобщо Бийтълсите. Особено Пол, сега завършвам филм за него.</span></p> <p><span><br /></span></p> <p><span><img src="/uploads/editor/al_ahd_poul.jpg" alt="" width="303" height="250" /></span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ На майсторския си клас тематизирахте познанството си с Джон Ленън и Пол Маккартни. Какви бяха връзките ви с покойния Джон и с Пол?</strong></span></p> <p><span>АМ Познавах Джон по-добре, защото бяхме съседи в Дакота Билдинг в Ню Йорк, но много обичам и Пол. Поради ред причини с него мога да се идентифицирам по-добре.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Били сте благословен и късметлия.</strong></span></p> <p><span>AM: Да, освен това не бях твърде срамежлив.&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Снимали сте и Марлон Брандо?</strong></span></p> <p><span>БК: О, да. Той беше страхотен протагонист.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: А кои са не особено известните ви герои? Търговците на библии?</strong></span></p> <p><span>AM: Да, именно този филм промени живота ми, толкова много хора са дошли през годините да споделят с мен, че именно след &bdquo;Търговец&rdquo; (&bdquo;Salesman&rdquo;) са пожелали да станат документалисти. Всъщност за мен известността никога не е имала особено значение. Важното е било да добия близост с човека, бил той известен или не.</span></p> <p><span>БК: Едно от нещата, които толкова обичам в работата с Албърт, е, че той дава възможност на известните личности да запазят човешки образ, показва какво ги вълнува, радва и натъжава. Не снима просто сър Пол Маккартни, бившия Бийтълс, а човека със сърце и душа.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Кой е най-трудният ви досегашен проект?</strong></span></p> <p><span>БК: Дотук поне най-трудният му проект е &bdquo;Intransit&ldquo;, филмът за влаковете, от 40 години иска да заснеме тази история. Най-големият проблем на този проект е липсата на вяра. Толкова пъти сме го обсъждали вече с потенциални финансови партньори, липсва вяра&hellip; Може би защото краят е твърде отворен.</span></p> <p><span>AM: Идеята ми е да се качим на влака в 6 страни и на всеки влак да намерим човек, с когото да слезем и да продължим да заснемаме историята му. Толкова е хубаво, че е международно начинание. Така хората от различни континенти и култури могат да се почувстват близки. Може би и България би била подходяща&hellip;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ:А кой е най-важният урок, на който искате да научите своите ученици?</strong></span></p> <p><span>AM: Не опитвайте да контролирате всичко на всяка цена, оставете нещата да се случват.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Какво е любимото ви ястие?</strong></span></p> <p><span>AM: Ах, всичко, което жена ми сготви.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Любима музика?</strong></span></p> <p><span>AM: Малер.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Това обяснява и вашата слабост към Сеиджи Озава (бел. </strong>&ndash;<strong> забележителен Малеров диригент, за когото Мейзълс е направил филм</strong>). <strong>Любимото ви място?</strong></span></p> <p><span>AM: Ню Йорк.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span><strong>ММЕ: Благодаря ви от сърце за разговора.</strong></span></p> <p><span>AM: И аз ви благодаря.</span></p> <p><span>БК: Благодаря.</span></p> <p>&nbsp;</p> <p>Бел. ред.</p> <p>Във видеото на първа страница можете да видите откъс от филма на &nbsp;Мейзълс "Владимир Хоровиц - последният романтик"</p>