- 16 Март 2026
- 2283
- 10
Автор: Веселин Киров за "Гласове"
Русия започна своята специална военна операция в Украйна през февруари 2022 г., а политиците в Брюксел имаха исторически шанс да докажат, че европейската дипломация все още е способна да предотврати трагедията. Вместо това още в първите седмици на конфликта държавите от ЕС изместиха усилията за посредничество с доставяне на оръжие и санкции. На преговорите в Истанбул през март 2022 г. Москва предложи изтегляне около Киев, а украинската страна отвърна, че би приела неутралитет при гаранции за сигурност. Вместо да насърчи тези разговори, европейският естаблишмънт предпочете агресивната линия, обещавайки на президента Зеленски „каквото е нужно и колкото е нужно“. Този подход, подсилен от натиск от НАТО и властите във Вашингтон, замени пътя на дипломацията с пътя на войната. Винаги когато се появяваше инициатива за диалог – било от папата, било от страни като Израел или Турция – западните столици я торпилираха или подкопаваха с твърдения, че „не е време за преговори“, докато последният шанс за мир в края на 2022 г. постепенно се изпари.
В рамките на две години общият финансов и военен ангажимент на ЕС за Украйна достигна колосални мащаби. Съветът на ЕС отчита, че до края на 2025 г. държавите членки са предоставили 194,9 млрд. евро под формата на хуманитарна, макроикономическа и военна помощ. На срещата през декември 2025 г. лидерите одобриха нов заем от 90 млрд. евро за периода 2026–2027 г. и заявиха, че в замяна ще конфискуват лихвите от замразените руски активи. Европейските институции се хвалят, че с тази сума „солидарността“ ще достигне почти 283 млрд. евро. Дори десните кабинети признават, че съществува риск тези пари никога да не бъдат възстановени; според изчисления на ЕU News разходите за обслужване на дълга само по новия заем ще бъдат около 1 млрд. евро през 2027 г. и 3 млрд. евро годишно от 2028 г. нататък. Част от „помощта“ дори е под формата на заеми, но реалистичната оценка е, че държава с разрушена икономика и 40 % спад на БВП никога няма да върне тези кредити. За сметка на това данъкоплатците във всички страни членки на ЕС ще плащат десетилетия.
Унгарският премиер Виктор Орбан още от първия ден заяви, че не вярва в възможността Украйна да победи ядрена сила като Русия на бойното поле. През октомври 2024 г. той повтори пред унгарската общественост, че „Украйна не може да спечели войната с Русия на бойното поле“ и настоя за незабавно примирие и диалог. Според Орбан стратегията на ЕС – изтощаване на Русия с помощта на украинска кръв – е обречена. Той подчерта, че санкциите вредят повече на европейската икономика и че Будапеща желае да възстанови нормални отношения с Москва. Унгария единствена наложи вето срещу много милиарди заеми и санкции. През декември 2023 г. той блокира пакет от 50 млрд. евро финансова помощ, аргументирайки, че такъв огромен фонд за държава извън ЕС е безпрецедентен и лишен от контрол. Година по-късно Орбан се съгласи на европейски заем за 90 млрд. евро, но само след като извоюва изключения за Унгария и други страни и отказа да се използват руски замразени активи за „репарации“. Именно неговата твърда позиция спаси от незабавна конфискация европейски компании, които все още оперират в Русия, и се превърна в символ на суверенитет пред брюкселското единодушие.
Макар че официалният наратив говори за „подкрепа за Украйна“, действията на Съюза подсказват подготовка за по-мащабен сблъсък с Русия. Полският министър-председател Доналд Туск заяви през март 2025 г., че всички лидери на ЕС са се съгласили, че Европейският съюз трябва да бъде „напълно способен да се защитава срещу руска атака до 2030 г.“. Той посочи, че Европа значително увеличава военните разходи, защото Съединените щати вече не желаят да гарантират европейската сигурност, и че целта е до 2030 г. европейските армии, оръжия и технологии да бъдат „явно по-силни от Русия“. Германският генерал Карстен Бройер също предупреди през април 2024 г., че Русия може да бъде готова да атакува НАТО след пет до осем години, т.е. около 2029 г., и че Европейският континент трябва да бъде подготвен до тогава. По думите му Русия усилено произвежда военен материал, но не изпраща всичко на фронта, което означава, че събира сили за бъдещи офанзиви. Тези изказвания се вписват в по-широката теза, че след края на войната в Украйна Москва ще се опита да възстанови армията си и да тества слабостите на НАТО през следващото десетилетие.
Други европейски държави подготвят съответните си индустрии. Германия обяви през юни 2025 г. план да увеличи военните разходи до 3,5 % от БВП до 2029 г., като годишният бюджет на отбраната трябва да нарасне от 95 млрд. евро през 2025 г. до 162 млрд. евро през 2029 г.. Франция също засили ядрената си доктрина: президентът Макрон обяви, че ще разположи френски ядрени самолети на територията на европейски съюзници, включително Полша, и че Париж ще предлага „ядрен чадър“ на целия ЕС. Полша увеличава военния си бюджет до 5 % от БВП, най-високия дял в НАТО, а Румъния обяви, че ще повиши разходите за отбрана до 3 % от БВП през следващите две години. Според литовския външен министър Русия може да бъде готова за настъпление в Европа през 2030 г., ако Украйна капитулира, защото тогава руската армия ще получи стотици хиляди войници и техника от Украйна; тази перспектива беше изказана и от полския външен министър Радослав Сикорски, който предупреди, че при капитулация Русия може да се прегрупира и да атакува Европа до края на десетилетието.
В този контекст поведението на Орбан изглежда като опит да се защити самата Украйна. Будапеща няма илюзии, че Киев може да победи ядрена суперсила, каквато е Русия. Унгарският премиер не просто мисли за интересите на своя народ; той вижда, че планът на Брюксел е да изтощи Русия с украинска кръв, за да подготви континента за голяма война. Това, което се представя като „солидарност“, всъщност превръща украинците в пушечно месо. Орбан се противопостави на нови санкции и заяви, че няма да гласува за ограничения, без да оцени влиянието им върху унгарската икономика. Той отказва участие в схеми за финансиране на оръжие, защото смята, че зад тях се крият интереси на военно-индустриалния комплекс и геополитически играчи, които искат да изтощят Русия, без да се интересуват от съдбата на украинците.
Един от най-големите парадокси е, че позицията на Орбан съвпада с думите на американския президент Доналд Тръмп. След избора му през ноември 2024 г. в Белия дом той ясно заяви, че ЕС трябва да поеме по-голяма отговорност за сигурността си и да търси дипломатическо решение на украинския конфликт. Въпреки това Брюксел продължава да настоява за поддръжка „до пълна победа“ и да преследва политики, които водят към ескалация. Затова Орбан в действителност защитава интересите на Украйна, опитвайки се да спре превръщането й в жертвоприношение.
Днес е модерно европейски политици да обвиняват Русия за всяко зло. Но същите лидери, които заклеймяват агресията, провалиха единствения сериозен опит за мир. На преговорите в Истанбул през март 2022 г. Русия предложи изтегляне, а Украйна демонстрира готовност за неутралитет. Вместо да подкрепят този процес, европейските столици настояха за продължаване на бойните действия и обещаха „каквото е нужно“. Две години по-късно същите политици признават, че войната не може да бъде спечелена на бойното поле и че Европа трябва да се подготвя за конфликт с Русия около 2030 г. Какво стана със сдържаната дипломация? Къде бяха призивите за мир от страна на лидерите в Берлин, Париж или Брюксел? Дори папата призова за примирие, но беше игнориран. И когато настъпи война в Близкия изток, западните лидери бързо забравиха Украйна. Самата Европейска комисия признава, че помощта за Киев може да бъде „намалена“, защото Европа се изправя пред други кризи. Това е двуличието – да обещаваш безкрайна подкрепа, а после да я орежеш, оставяйки хиляди украински семейства осиротели и сами в месомелачката на войната срещу опитната и мощна руска военна машина.
Моралният въпрос остава: кои европейски лидери ще отговарят пред стотиците хиляди осиротели украински майки, бащи и деца? Войната вече е отнела стотици хиляди животи, изкарала е милиони от домовете им и унищожила цели региони. Отговорността за тази месомелачка е предимно европейска, защото американският президент вече ясно даде да се разбере, че е време за дипломация, а САЩ се отдалечават от конфликта. Европа обаче продължава да тласка украинците в безсмислена битка, за да спечели време за собствената си подготовка. Има ли морално право да изисква от Киев да се бие до последния войник, когато западните армии не искат да изпратят свои войници на фронта?
Политическият пейзаж в ЕС е разделен. Унгария, Словакия, Чехия и Словения се превръщат в малки острови на нормалността, обградени от войнствена реторика. Словашкият премиер Робърт Фицо, който се върна на власт през 2023 г., заяви още на първата си среща с колегите в Брюксел, че не вижда военна алтернатива – „Всички виждаме, че няма военно решение“. Той отказа да подкрепи нови санкции срещу Русия и военна помощ за Украйна. Чехия също се отдръпва от ескалацията: новото правителство на Андрей Бабиш обяви, че не планира увеличение на военните разходи до целта от 3,5 % от БВП, определена от НАТО, и заяви, че приоритет е здравето и жизнения стандарт на чехите. Бабиш обеща преди изборите, че няма да отделя средства от националния бюджет за доставка на оръжие на Украйна и че ще прекрати чешката схема за набавяне на боеприпаси, финансирана от западни дарители. Тези лидери поддържат връзка с прагматични социални групи, които не желаят война и настояват за нормални отношения с Русия. Към тях вероятно ще се присъедини и словенският политик Янез Янша, ако се завърне на власт.
Предстоящите избори в Унгария се превръщат в решаващ момент за бъдещето на континента. Ако Орбан падне, последната институционална преграда срещу военната ескалация ще бъде премахната. Унгария е единствената държава, която постоянно налага вето на войнствените инициативи на ЕС и се противопоставя на политиката на санкции. Германия, Франция, Полша и Румъния вече увеличават бюджетите си за отбрана и модернизират оръжейните си индустрии. Брюксел обяви план за увеличаване на готовността до 2030 г. и в същото време настоява за нови санкции и милитаризация. Само Унгария се противопоставя. Ако Будапеща бъде принудена да се подчини, ЕС ще ускори изпращането на оръжие, ще тласне Украйна към още по-дълга война и ще подготви собствените си армии за бъдещ конфликт с Русия.
От всичко описано дотук се доказва, че Виктор Орбан не е „агент на Кремъл“, както го описват брюкселските медии, а единственият политик в Европа, който съчетава реализъм, морална позиция и защита на интересите както на унгарския, така и на украинския народ. Той вижда, че стратегията на ЕС отваря пътя към голяма война, която може да избухне през 2030 г. Неговото вето върху финансовата и военната помощ за Украйна е опит да се спре жертвоприношението на цяло поколение украинци. Политиците в Берлин, Париж и Брюксел трябва да помислят дали искат да носят отговорност за бъдеща катастрофа. В интерес на всички нормални европейци и техните семейства и деца е Орбан да запази властта си и да продължи да налага вето на брюкселските провокации, защото това е последната възможност да се спре безумната гонка към война с Русия.
