Некадърна конституционна реформа с предвидими последици - партизиране на служебната власт

Автор: Веселин Киров за "Гласове"

С последните изменения в Конституцията на Република България институцията на служебното правителство беше подложена на радикална трансформация, представяна публично като демократична реформа, но която на практика доведе до сериозно изкривяване на институционалния баланс. Ограничаването на правомощията на президента при съставянето на служебен кабинет не просто редуцира ролята на държавния глава, а подменя самия смисъл на служебното управление като надпартиен и неутрален механизъм в периоди на политическа криза.

По своята конституционна логика служебното правителство съществува като временен стабилизиращ инструмент – гарант за институционална непрекъснатост, честни избори и безпристрастно администриране на държавата. Президентът, като пряко избран от гражданите и стоящ извън ежедневната партийна конфронтация, е замислен като естествения носител на отговорността за съставянето на такъв кабинет. Новите конституционни текстове обаче обърнаха тази философия, превръщайки служебното правителство в продукт на формално-правни процедури и политически договорки, зад които прозира ясно партийно влияние.

Поредният тест на този несполучлив модел дойде с представянето на служебния кабинет с премиер Андрей Гюров. Още самият процес на неговото обявяване показа, че новата конструкция не деполитизира служебната власт, а напротив – концентрира около нея силно политическо напрежение. Реакциите на парламентарните сили бяха показателни. От ГЕРБ заявиха, че нямат проблем с конкретни министри, но говориха за „намигания в различни посоки“ и за риск кабинетът да фаворизира определени политически формации в предстоящите избори. ПП–ДБ защитиха състава с аргумента за експертност и опит, свеждайки въпроса до професионалните биографии на министрите. Други партии открито го определиха като плод на пазарлъци и договорености. Общото между тези реакции е едно – служебният кабинет вече се възприема не като неутрален администратор, а като активен фактор в предизборната конфигурация.

Още по-съществен е сигналът, който дойде от самата президентска институция. Президентът Илияна Йотова нееднократно подчерта, че няма как да носи отговорност за състава на служебния кабинет, тъй като той не е неин избор, макар формално да го назначава с указ. Тя открито призна, че има резерви към някои от министрите и че в правителството има лица, свързани с политически сили, като същевременно изрази надежда, че тяхната експертност ще надделее над политическите им ангажименти. Това признание е особено показателно. То оголва институционалния парадокс, създаден от конституционните промени: президентът назначава правителство, към което има съмнения, но от което се дистанцира по отношение на отговорността.

Подобна конструкция е несъвместима с класическата логика на конституционното управление. Демократичните системи не се градят върху надежди и лични качества, а върху ясни правила, балансирани правомощия и ясно поета отговорност. Когато самият държавен глава говори за „гавра с конституцията“, отнела му самостоятелността при формирането на служебния кабинет, това вече не е политическа реторика, а диагноза за институционален дефект.
Церемониалното предаване на властта от редовното правителство на Росен Желязков към служебния кабинет допълнително подчерта този проблем. Реториката за приемственост, национално единство и поемане на отговорност контрастира рязко с реалността, в която служебното правителство прави стратегически заявки, създава нови постове като „вицепремиер за честни избори“ и поема ангажименти с дългосрочни последици. Самото създаване на подобна длъжност е симптоматично – когато честността на изборите изисква отделен вицепремиер, това означава, че институционалните гаранции вече не се възприемат като достатъчни.

Експертните оценки потвърдиха същата тенденция. Политологът доц. Петър Чолаков определи служебния кабинет като своеобразен „дрийм тийм“ на ПП–ДБ – определение, което, независимо от намеренията, ясно показва политическата разпознаваемост на правителството. Ако един служебен кабинет може да бъде асоцииран с конкретна политическа сила, то надпартийността, която е в основата на самата концепция за служебно управление, вече е компрометирана.

Всичко това води до един недвусмислен извод. Конституционните промени, засягащи служебното правителство, не укрепват демократичния ред, а го размиват. Те създават изпълнителна власт със значителни правомощия, натоварена с организирането на избори, но без ясна демократична легитимация и без ефективен институционален контрол. Отговорността се разпада между президента, премиера и парламентарните сили, без да бъде поета от никого изцяло.

Истинският въпрос, който тези събития поставят, не е кой стои зад конкретния служебен кабинет, а дали държавата разполага с работещ конституционен механизъм за неутрално управление между два парламента. Досегашният опит показва, че този механизъм е сериозно увреден. Ако тенденцията не бъде преосмислена, рискът е служебната власт окончателно да се превърне от временен демократичен коректив в трайно поле за партийна конкуренция – с всички произтичащи от това последици за доверието в изборния процес и в самата демокрация.