- Автор: Гласове
- 13 Sep 2025
- 4342
- 0
Автор: Георги Георгиев за "Гласове"
А ако Путин е само предвестник
Вече стана тривиално да се слуша, че световният ред се променя. Особено зачестиха внушенията в тази посока след срещата в Аляска между Тръмп и Путин и по време на съвета на ШОС в Тянцзин. Човек би казал, че сме свидетели на промяна, съпоставима с края на Студената война – дори по-голяма.
Разбира се, спекулациите са неизменна част от медийния занаят, но те не само изкривяват действителността, а и пречат да се видят реалните параметри на геополитическите промени и средствата, чрез които те се постигат.
Само преди 2–3 седмици ни уверяваха, че Путин и Тръмп са си стиснали ръцете за нова подялба на света, а днес самият американски президент определи срещата в Анкоридж като „едно голямо разочарование“. Думите на китайския президент Си Дзинпин, че страната му ще се „застъпва за равноправна и подредена многополяризация на света, приобщаваща икономическа глобализация“ и ще „насърчава изграждането на по-справедлива и равноправна система за глобално управление“, също прозвучаха като попътен вятър за теорията за новия световен ред. Но това не е така.
Проблемът е в използваните глаголи. Със „застъпване“ и „насърчаване“ не се постига глобална революция. За нея са необходими борба и риск. Такъв, какъвто пое Путин в Украйна. Самото избухване на войната промени световния ред, а нейният край ще донесе още по-големи промени.
Какво промени избухването на войната? Тя отне на Запада едно ключово монополно право, за което той мислеше, че ще притежава вечно след края на Студената война – правото да упражнява военна сила срещу своите външнополитически противници. С инвазията си в Украйна Путин създаде прецедент, който подкопава западната представа за глобална стабилност. Защото ако руският пример получи „разпространение“, ще навлезем в свят, за който европейците изобщо не са готови – не само военно и политически, но и психологически. Ако милитаризацията на Стария континент се превърне в реалност, това ще доведе до съвсем различна социално-икономическа система и до търсене на нов тип политици.
И това вече се случва. За първи път водещи в електоралните нагласи в Германия, Франция и Великобритания са популистки партии. Сред причините е и тази, че фигури като Урсула фон дер Лайен, Макрон и Мерц – чисто визуално и като поведение – не изглеждат като лидери, които могат да поведат хората на бой. Напротив, те изглеждат като карикатури, които демонстрират колко се е изчерпала системата, издигнала ги на върха.
От друга страна – за ужас на Запада – докато неговите вътрешнополитически устои се разклащат, тези на Путин рязко се укрепиха. Дори само това обяснява омразата на повечето европейски лидери към руския президент – той разби зоната им на комфорт и ги постави в ситуация, в която изглеждат толкова безпомощни, че будят смях и сред избирателите си, и пред света.
Изходът от войната за тях има екзистенциално значение. Поражението на Украйна би означавало тотален крах за системните партии в Европа и тяхното подменяне с нови сили, докато в Русия би донесло нова сила и легитимност на настоящото управление. Затова европейският естаблишмънт е готов да рискува дори крайна ескалация с Кремъл, само за да съхрани своето реноме.
Вече виждаме как точката на противопоставяне с Москва се измества от бойното поле към бъдещите условия за мир – т.нар. гаранции за сигурност за Украйна и Русия. Европейците смятат, че загубата на украински територии трябва да бъде компенсирана със засилване на нейните отбранителни способности – чрез разполагане на големи европейски мироопазващи контингенти и модернизация на армията ѝ. Това би направило бъдеща военна интервенция срещу Украйна практически невъзможна.
Но за Москва това е неприемливо, защото би обезсмислило цялата т.нар. СВО. Вместо да получи обезопасено югозападно направление, Русия ще се изправи пред най-опасната си граница. Наред с приемането на Швеция и Финландия в НАТО и трайната конфронтация със Запада, това ще направи положението на Русия по-сложно, отколкото в началото на 2022 г.
Обратно – ако Украйна приеме мир без западни гаранции, това ще бъде пробив в концепцията за западна доминация: формално ще сложи граница на военно-политическото разширяване на Запада и фактическо признаване на буферна зона с Русия. Това ще очертае пределите на западното влияние и ще лиши Запада от претенции за универсалност. Напротив – силовият подход на Путин за прокарване на нов ред ще докаже своята жизненост.
Независимо от изхода, войната даде важен знак: държава с ядрено оръжие може да упражнява военна сила извън границите си, без да срещне пряко възпиране от Запада. Често се говори, че Москва е нарушила Будапещенския меморандум от 1994 г., но се премълчава защо САЩ и Великобритания не изпълниха задълженията си и не оказаха военна подкрепа на Украйна. Каква е сигурността, че ще го направят при нападение срещу член на НАТО, например?
Не е за подценяване и фактът, че след началото на войната Путин доби известни симпатии сред не-западния свят. Не че одобряват действията му в Украйна, но харесват начина, по който той игнорира и провокира Запада. Ако западната дипломация не промени подхода си, ще срещне още по-големи трудности в общуването си с останалия свят.
Всичко изброено е пряка или косвена последица от войната на Путин срещу Украйна. На войната – не на неговите намерения. Без войната реалността би била съвсем различна.
И това е урок, който Китай няма как да не е усвоил. Въпросът е дали ще има смелост да го приложи. Китай може да демонстрира най-съвременни оръжия, но ако не ги използва, ефектът ще бъде нулев или дори отрицателен – защото ще стимулира враговете му да наваксат.
През 2018 г. Путин превърна обръщението си към Федералното събрание в ревю на футуристични оръжия. Смяташе, че така ще респектира Запада. В отговор получи случая „Скрипал“, нови санкции и масово изгонване на руски дипломати.
Сега Пекин върви по неговите стъпки. Си Дзинпин подкрепи предложенията си за нов ред с демонстрация на военен потенциал. Това обаче няма да проработи – ще бъде възприето като заплаха във Вашингтон, Токио и Сеул. А вероятно и в Москва и Пхенян не са били във възторг от тази демонстрация.
Си Дзинпин е само година по-млад от Путин и има време да тръгне по неговия път – от думи към дела. Засега това е малко вероятно, защото китайското общество не е психологически подготвено. Но ако противопоставянето със Запада се изостри, то ще подхрани милитаристките и националистическите настроения.
Ключов ще бъде въпросът за наследника на Си. Вероятно, когато дойде на власт, Китай ще има със Запада отношения, подобни на тези между Русия и Запада през 2022 г. И тогава ще зависи от наследника дали ще потърси своята „Украйна“ или ще отстоява мира. Защото колкото по-голяма е военната сила на една държава, толкова по-силно е изкушението да я използва.
Що се отнася до Путин, западните медии често го сравняват с Хитлер, но това е исторически неточно. Руският президент не се реши на „тотална война“ и досега показва, че не желае конфликтът да се разпространи. В това отношение той има повече прилика с Мусолини. Както италианският диктатор за първи път вкара европейска страна във война след Първата световна, така и Путин може би просто „отвори сезона“ на войните, които тепърва ще водят адептите на новия световен ред.
