- Автор: Георги Георгиев
- 24 Фев 2026
- 9352
- 68
Градската десница стана жертва на собственото си чувство за безнаказаност. В цялата си история тя никога не бе ставала обект на обществено порицание и никога не е допускала, че това може да се случи. Още повече след като бе свикнала да заема позата на обществен обвинител.
Всяко свое решение, всеки свой политически резултат тя оправдаваше със своята прогресивна, дори месианска роля, а всяка критика отхвърляше като продукт на реакционни или проруски настроения. Надменният ѝ наратив, ползващ се с масирано медийно отразяване, щедрото ѝ финансиране от Запада и силно мотивираната общност от нейни привърженици ѝ придадоха роля, която далеч надхвърляше електоралното ѝ влияние.
Но точно това статукво, страшно комфортно за партийното ѝ функциониране, я отдалечи дотолкова от реалността, че я превърна в нещо като секта, основаваща се на собствена парадигма. Парадигма, за която по-важен е отговорът на въпроса „Чий е Крим?“, отколкото „Чисти ли се София?“.
Вследствие на това тя се превърна в мощен инструмент за дискредитиране и сваляне на всяко едно управление, но така и никога не бе припозната като негова алтернатива. Беше в първите редове на протестите срещу Орешарски, само за да види как е реставрирала със собствените си ръце режима на Борисов; след това протестираше срещу Борисов, за да дойдат хората на Слави Трифонов; сега инициира протестите срещу Желязков, за да разчисти пътя на Радев към властта. Изобщо идеално играе ролята на полезния идиот, както би се изразил Ленин.
Големият шанс на градската десница дойде с появата на „Продължаваме промяната“. Тази сила бе в състояние да разчупи рамките, в които сама се бе поставила старата десница, и да привлече към демократичната общност значителна маса избиратели от центъра, та дори и от левицата.
Отключи се възможността в България да се сформира още една силна центристка политическа сила, която да играе на терена на ГЕРБ и да излезе победител от двубоя си с него. И в това се съдържаше големият потенциал на ПП – да се позиционира в центъра и да запази имиджа си на „дете“ на Радев. Персоналните политически предпочитания на нейните лидери трябваше единствено да се използват като начин за по-лесно установяване на политическа колаборация с „Демократична България“. При това – от позицията на по-силния партньор.
Вместо това, поради егоизма на Асен Василев и Кирил Петков, ПП започна все повече да се унифицира със своите партньори от ДБ и да се дистанцира от президента, докато накрая се превърна в двойник на ДБ. С цената на силно стеснена електорална база и пълна загуба на автентичен политически образ. Днес ПП вече изглежда като патерица на ДБ, с тенденцията да се превърне в нейна брошка. Нещо като СДС и мястото, което заема в коалицията си с ГЕРБ.
Поне така сочи изборната статистика. На изборите на 11 юли 2021 г., когато ПП още не съществуваше, ДБ получи самостоятелно 345 хиляди гласа. На последните избори, проведени на 27 октомври 2024 г., коалицията ПП-ДБ събра общо 346 хиляди гласа. За сравнение – на изборите на 14 ноември 2021 г., когато ПП все още минаваше за проект на Радев и се яви самостоятелно, ПП и ДБ общо получиха 840 хиляди гласа.
Но нежеланието на десния елит да се съобразява с политическите реалности е тяхната прокоба, която те си въобразяват, че е привилегия. Ирационалното поведение на ПП може все пак да се обясни с личностните черти на лидерите ѝ – Кирил Петков и Асен Василев. В края на краищата те си играят със съдбата на свое творение и може да се разбере желанието им да го превърнат в израз на собствените си умозрения.
Съвсем друг и много по-тежък е случаят с „Демократична България“. Ирационалността при тях вече не е персонална, а институционална, дори генетична. Техните естествени реакции са стеснени единствено до темите за антикомунизма и русофобията, при това в екстремното им възприятие. Да не забравяме, че първоначално те гледаха на ПП като на неокомунисти, а всеки, който почита 3 март, за тях е путинист.
С подобно възприятие те принудиха не само ПП да се обезличи – първо това се случи с „Да, България“. Тя също бе създадена като центристка формация, но бе систематично и неусетно избутана надясно. Защото за жълтопаветната общност критериите за демократично и дясно са идентични. Така е още от времето на създаването на ДСБ, които са се самообявили за пазители и дистрибутори на този тип политическо позициониране.
Тази им почти ритуална функция е в основата на съществуването на партията на Атанас Атанасов и изкривява способността им да възприемат адекватно съществуващата реалност. Те постоянно се опитват да се прилепят към ГЕРБ с надеждата, че ще успеят да го опитомят, пренебрегвайки всеки път тежките последици, с които завършват тези техни опити. Водени са от разбирането, че взаимодействието с партията на Борисов най-малко накърнява идейното им позициониране. Колкото и фактите да оборват това им разбиране, те са обсебени от него. От друга страна, съзнателно ограничават взаимодействието си с политическите сили извън десния периметър, макар че това не им нанася никаква вреда.
Ето още малко числа. След като ДБ бе по същество коалиционен партньор на БСП в кабинета „Петков“, след като медийната машина на ГЕРБ постоянно твърдеше, че реално управлението е в ръцете на Нинова и затова България не изпраща оръжие на Украйна, а във вътрешен план се води крайно лява политика, на следващите избори ДБ вдигна гласовете си с 20 000. А всеки път, когато са били в коалиция с ГЕРБ, изборният погром на градската десница е тотален. Но от това не се вади заключението, че е много по-рационално да се коалират с БСП, отколкото с ГЕРБ. За тях това звучи толкова кощунствено, че ще ти отрежат езика, ако им го кажеш в очите.
Сега наблюдаваме същия рефлекс и към появата на Радев. След като самите ПП-ДБ свалиха кабинета „Желязков“ в най-удобния момент за Радев, сега същите заемат позицията на най-големи противници на бившия президент. Без да си дават сметка, че така се позиционират срещу очакванията за промяна, с което късат жива плът от собствената си политическа периферия. Превърнаха се в инструмент за постигане на политическите цели на своя най-голям конкурент.
Целия комплекс от вродени и придобити недостатъци градската десница компенсираше, като се представяше едновременно за месия и жертва. И точно тук болезнено я удари случаят „Петрохан“. Той не просто я лиши от естествената ѝ защитна поза, но я постави направо на подсъдимата скамейка.
Ако обществото ни изпитваше някакъв респект към ореола на елитарност, който се носеше около ПП-ДБ, сега то съзря само екстравагантност, достигаща до перверзия. И останалите политически сили и обществени фигури, които са били потърпевши от действията на ПП-ДБ, сега потърсиха своя реванш. И това скоро няма да утихне. Няма да утихне и след изборите.
Липсата на ясно поемане на отговорност от страна на ПП-ДБ, липсата дори на бърза оставка от страна на Васил Терзиев, ще отвори раната дотам, че за тях ще стане невъзможно да се отлепят от случая „Петрохан“. Или, за да го направят, ще трябва да се преосноват наново. Което пък може да се окаже и единственият начин да се освободят от собствените си догми, които ги докараха до днешното състояние.
Свързани статии: Политически потрес (ПП)
