Големият въглероден капан: Как ЕС превърна гонитбата на емисии в икономическо самоубийство за енергетиката ни

Автор: Калоян Косоров за "Гласове"

Инвестициите в електроенергийните мрежи на ЕС: стратегическо предимство или задълбочаване на структурните дефицити?

(Критичен анализ на net-zero политиката на ЕС в контекста на новите многомилиардни инвестиции в електроенергийните мрежи)

Напоследък темата за свръхдефицита на България и отварянето на формална процедура от страна на Европейската комисия (ЕК) доминира обществения дебат и стана водеща тема в страната. Въпреки строгата, но същевременно удобно закъсняла критика на Комисията, този повод е удобен да разгледаме една не по-малко важна тема, която засяга бюджета на целия ЕС.

Вероятно всеки месец отваряте сметката за ток с лека тревога. Чувате, че една от основните причини за инфлацията са растящите разходи за електроенергия, за затварящи се заводи и преместване на производства извън Европа. В същото време ви заливат новини за „зелен преход“, „достъпна и чиста енергия“, милиарди в мрежи, енергиен суверенитет и диверсификация.

Този текст предлага критичен прочит на net-zero политиките на ЕС в контекста на новите многомилиардни и широкомащабни инвестиции в електроенергийните мрежи. Потърсен е отговор на неудобния, но важен въпрос: дали огромните инвестиции в електроенергийните мрежи на ЕС, като част от цялостната net-zero политика и представяни като път към по-чиста и независима енергия, ще доведат до стратегическо предимство за ЕС и индустрията, или ще задълбочат структурните проблеми? Наред с този критичен прочит са разгледани и алтернативните политики на нашите партньори от САЩ и конкуренти от Китай.

Към днешна дата изглежда сякаш „Параграф 22“ в енергетиката може да струва скъпо на индустрията и на всеки от нас през следващите десетилетия, като задълбочи деиндустриализацията, загубата на добавена стойност и икономическите дефицити.

Централна тема в обсъжданата и предстояща за приемане Многогодишна финансова рамка (МФР) за периода 2028–2034 г. (в някои национални дебати ограничавана до 2028–2032 г.) са инвестициите в електроенергийните мрежи. За приоритетното значение на тази политика свидетелства и отворената към момента регулаторна инфраструктура – EU Grids Package (COM(2025)1006), която ще придвижи фактически всички основни механизми за реализация на тези инвестиции. Предвиждат се над 100 млрд. евро годишно инвестиции в електроенергийните мрежи през следващите 15 до 20 г.

Равносметката от политиката Net-Zero

Едновременно с отговора на този въпрос е много важно да не забравяме резултата от дългогодишния политически вектор по отношение на енергетиката и индустрията – net-zero. Резултатът след повече от 10 години „зелен преход и декарбонизация“ е:

- Настоящите цени на енергията в Европа са най-скъпите в света¹.

- ЕС се превърна в най-бързо и мащабно деиндустриализиращ се икономически блок в света.

- Отчита се системна загуба на добавена стойност и БВП.

- Налице е все по-голямо задлъжняване на ведущите икономики в Европа, висока инфлация и линейно прогресиращи разходи за индустрията и гражданите.

Постигнатата декарбонизация през последното десетилетие (с която ЕК се хвали постоянно) очевидно не успява да задоволи дори климатичните и зелените експерти. Те продължават да твърдят, че континентът е най-бързо затоплящият се и се приближаваме към катаклизъм – Европа се затопля два пъти по-бързо от глобалното средно равнище² (с темп от около ~0,5+ °C на десетилетие). В същото време, макар ЕС да намалява вътрешните си емисии, глобалните CO₂ емисии продължават да растат, движени от икономики като Китай и Индия.

В настоящата геополитическа реалност (която апропо е налице от 2014 г. насам) ЕС залага на икономически модел, който е почти идеологически-религиозен, не носи никакви преки ползи за индустрията и гражданите, увеличава конкурентоспособността на преките ни икономически съперници и партньори и увеличава зависимостите.

Не на последно място – поради тези структурни дефицити на net-zero политиката, ЕС не само е подчинил суровинно и материално целия си енергиен преход на един доставчик – Китай, но е и все по-зависим от привлечен капитал. Догматичният модел на декарбонизация де факто замени досегашната зависимост на Европа от горива (природен газ и нефт от диверсифицирани източници) с много по-рискова зависимост от материали и технологии.

Преходът от инерционна, предвидима генерация към масови ВЕИ мощности превърна европейската енергетика в материално-интензивна система. Към днешна дата Китай контролира между 70% и 80% от глобалното производство и рафиниращ капацитет на критични суровини (мед, литий, никел, кобалт, редки земни елементи) и крайни компоненти (фотоволтаични клетки и панели, инвертори, високоволтово оборудване и компоненти, системи за пренос и мащабни батерийни системи за съхранение – BESS).

В документа на Европейската комисия COM(2026) 116 final (Communication on Clean Energy Investment Strategy, издаден на 10 март 2026 г.)³, тезата за преход от класическо банково кредитиране към сложни инструменти на капиталовите пазари получава пълно, детайлно и институционално потвърждение. Документът изрично признава, че мащабът на необходимите инвестиции – около 660 милиарда евро годишно между 2026 и 2030 г. и около 695 милиарда евро годишно между 2031 и 2040 г.⁴ – далеч надхвърля капацитета на публичните бюджети и Многогодишната финансова рамка (МФР). Поради това публичните средства вече се дефинират не като източник на финансиране, а като „стратегически лост за привличане (crowd in) на по-широк микс от банково и пазарно финансиране“. Тази тема ще разгледаме по-надолу.

Порочният затворен цикъл „проблем – решение – проблем“

За да си отговорим на всички поставени въпроси, следва да обърнем поглед към net-zero политиката, навлязла в активна фаза преди почти две десетилетия. По същество структурната последователност на тези политики поражда един порочен затворен цикъл „проблем – решение – проблем“.

Обещанието в началото беше за по-чиста, по-евтина, по-независима и климатично устойчива енергия, която да даде стратегическо предимство на европейската индустрия и икономика в новата геополитическа реалност. Свидетелство за това са дори красивите заглавия на структурните документи на ЕК, които продължават да се наблюдават и към днешна дата, а именно: “Clean industrial deal”, “AccelerateEU”, “Affordable energy act” и т.н.

Вместо това обаче наблюдаваме следния затворен кръг:

Проблем 1: ЕС взе решение за рязка декарбонизация чрез затваряне на базови, предвидими и инерционни мощности, работещие с местни суровини (ТЕЦ на въглища и природен газ, ядрени централи с гориво от Франция и диверсифицирани доставчици). С други думи – мощности, които даваха енергиен суверенитет на Европа от гледна точка на устойчивия характер на производство, прогнозируемост на енергията, местен добив на голяма част от първичните източници на енергия. Изключение правят тези на природен газ, но по отношение на този първичен енергиен източник бяха пропуснати възможности за увеличение на местния добив както на конвенционален, така и на шистов газ, което да доведе до еманципация или поне даване на предимство в преговори с доставчиците от трети страни.

„Решение“: Извърши се агресивна и повсеместна интеграция на непредвидими, прекъсваеми възобновяеми източници (ВЕИ) – предимно вятър и слънце5. Тези мощности нямат инерционни характеристики и идват почти изключително от един доставчик – Китай. Към днешна дата няма реално решение за тяхното рециклиране и повторно оползотворяване.

Проблем 2: От широкомащабните ВЕИ инвестиции (най-вече през последните 5–6 години) постоянно се повтаря тезата за постигнатата „евтина енергия“. На пазарен принцип обаче възниква волатилност и неустойчивост в приходите на ВЕИ мощностите, породена от техния труднопрогнозируем производствен и ценови профил. Увеличават се и разходите за балансиране, които също са част от крайната цена на ел. енергията.

Интересно би било да се чуе мнението на един ВЕИ инвеститор, кредитираща банка или фонд – как точно се вписва в техните финансови модели концепцията за „евтина, нулева или дори отрицателна цена“ на енергията, произведена от съответната ВЕИ инсталация?

Разбира се, мащабна структурна финансова нестабилност не би била допусната. Поради тази причина ЕК е въвела регулаторни механизми за субсидиране: преференциални цени (feed-in tariffs), договори за разлики (CfD) и договори за премии. Идеята, с минимални разлики, е една и съща – субсидиране и устойчивост в приходите, съответно – възвръщаемостта на инвестициите. По тези схеми от ВЕИ производителите се изисква да произвеждат постоянно, когато могат, и да продават енергията си на спот пазара (краткосрочните борсови сегменти) на пазарна цена, за да „осигуряват ликвидност“.

По този начин ВЕИ енергията измества тази на ТЕЦ, а понякога дори и на АЕЦ. Това изместване се случва чисто посредством регулаторно приоритизиране. ВЕИ имат регулаторен стимул (а и задължение) чрез гарантираната субсидия от държавата да работят на всяка цена⁶ (дори нулева и отрицателна⁷), като така индиректно изместват конвенционалните мощности, които на свой ред се регулаторно оскъпени (скопени) чрез схемата за търговия с емисии (ЕСТЕ).

Поради това твърдението, че ВЕИ изместват останалите производствени мощности на чисто пазарен принцип, е подвеждащо. Към днешна дата, по данни на CEER („Status Review of Renewable Support Schemes in Europe for 2022 and 2023“, публикуван през юли 2025 г.), около 70% от ВЕИ в Европа работят на подобни субсидиращи схеми⁸.

Така на повърхността остава илюзията за ниски, нулеви и дори отрицателни цени на електроенергията на едро, но под повърхността функционират два изключително тежки компонента:

Разходите за субсидии се покриват от средства по ЕСТЕ или чрез специфични добавки в крайната цена (като цената „задължения към обществото“ в България преди години). Без съмнение крайният платец е потребителят – както индустриалният, така и битовият.

Проблем 2 обаче води до още една пазарна аномалия (спорно доколко е трудно предвидена, или по-скоро обратното) – отрицателни и нулеви цени на спот пазарите (краткосрочните пазари „ден-напред“). Както стана ясно, те не водят до реални загуби, поне за тези ВЕИ инвеститори, които са на субсидиращи схеми. Но създават перфектната инвестиционна среда за следващия компонент, представен като Решение – масово инвестиране в Батерийни системи за съхранение на ел. енергия (БССЕ).

Решение 3 – БССЕ

Огромните излишъци на ВЕИ и най-вече фотоволтаична енергия (ФЕЦ) доведоха до ниски и отрицателни цени на активната енергия в дневната часова зона. Отрицателните цени, противно на общото разбиране, са симптоматика за системна аномалия и проблем – свръхизлишна енергия, която няма от кого да бъде потребена. От друга гледна точка, по този начин се създаде перфектната инвестиционна среда за инвестиции в БССЕ. Поради характера на тези инвестиции най-логичните и най-едрите инвеститори в БССЕ се оказаха обаче същите големи ФЕЦ инвеститори, които предизвикват излишъците в системата. С други думи, най-голямата „полза“ от ниските и отрицателни цени от ФЕЦ ще бъде капитализирана от хеджираните посредством субсидиращи схеми същи инвеститори.

Веднъж те, бидейки регулаторно задължени, но и получавайки своята гарантирана субсидия, работят на пълна мощност, предизвиквайки излишъци и ценови аномалии на спот пазарите, както и големи разходи за балансиране на тези небаланси. Втори път – инвестират (често и чрез европрограми) в БССЕ, които да усвоят тази излишна енергия, да я преместят в скъпата часова зона и да я продадат на потребителите до 3 или 4 пъти по-скъпо от закупеното. Когато цените са отрицателни, един оператор на БССЕ дори получава плащане от пазара, за да „усвои“ тази излишна енергия.

Проблемът, за който почти никой не говори, са загубите за конвенционалните централи и най-вече АЕЦ, предизвикани от този „пазарен“ модел. АЕЦ, поради характера и технологията на производството си, не може да диспечира своята мощност толкова бързо и маневрено на часова база, като често търпи огромни загуби в часовете с нулеви или отрицателни цени, ако приемем, че себестойността му е около 40 евро/МВтч. За да компенсира тази загуба, наред с ТЕЦ и останалите производствени мощности, той търси максимална цена от пазара в часовата зона, в която знае, че ще има недостиг на енергия. Това е същата часова зона, в която БССЕ инвеститорите (ФЕЦ инвеститорите под прикритие⁹) местят нулевата или отрицателната цена.

По този начин се създава порочен кръг, преследващ едно единствено нещо – максимална печалба и ценови арбитраж, който не води до пряка полза за крайните потребители. Напротив – поради непропорционалното, неравномерно и непредвидимо натоварване на мрежите от производствени източници без инерционна характеристика, се създава следващият

Проблем 3 – натоварване и смущение в електроенергийните мрежи, което на свой ред се нуждае от Решение 4 – Необходимост от мащабни мрежови инвестиции. Налице е спешна нужда от милиардни капитали в електроенергийните мрежи за десетки години напред, тъй като те се превърнаха в основния bottleneck (тясно място) на прехода.

Колко всъщност струва разширяването на мрежата?

Докладът на ЕК „Investment needs of European energy infrastructure“ (януари 2025 г.), както и анализите на Драги и Лета са категорични: без 2,5 до 5 пъти по-голяма мрежа (чрез свръхизграждане/overbuild, нови интерконектори и офшорни връзки) „декарбонизацията е невънможна“¹⁰.

Конкретните инвестиционни нужди за периода 2024–2040 г. възлизат на:

Електроразпределителни мрежи: Минимум €730 млрд. (долна граница) – те доминират, защото трябва директно да интегрират новите ВЕИ мощности, електромобилите (EV) и термопомпите.

Преносни мрежи: €472 млрд., от които около 70% са за национални мрежи, а €130 млрд. са за трансгранични (cross-border) и офшорни проекти.

Общо около 79% от всички енергийни инфраструктурни нужди на съюза¹¹ отиват в електроенергийни мрежи, което изисква ежегоден CAPEX от 90–110 млрд. евро на година. Тези разходи се прибавят към приблизително необходимите около 500 млрд. евро годишно за „чист преход“.

Скритата сметка: Проекция върху крайните цени

В нито един от официалните документи на Европейската комисия не се заявява експлицитно и открито, че колосалните трилионни инвестиции за разширяване на инфраструктурата ще бъдат директно пренесени върху крайните потребители чрез ценовите компоненти за мрежови разходи или добавки за системна сигурност. Напротив, в документи като Clean Energy Investment Strategy (COM(2026) 116 final) Комисията реторично неглижира този неизбежен икономически рефлекс зад обещания за „избягване на натиска върху тарифите“ чрез дългосрочно финансово инженерство¹². По този начин реалната пазарна тежест остава напълно скрит за момента разход, който умишлено се оставя извън фокуса на обществения дебат за сметка на широко рекламираните „ниски и отрицателни“ цени на едро на ВЕИ сектора.

В тази връзка следва да отбележим именно очакваното нелинейно нарастване на пълните системни разходи¹³ (Full System Costs14) при висока интеграция на ВЕИ (както сочат данните на Lazard LCOE+, UNECE, Schernikau, IEA). Тези инфраструктурни разходи неизбежно се пренасят върху крайните потребители чрез мрежовите тарифи:

При 60–70% ВЕИ в микса: Пълните системни разходи добавят между +25 и +50 €/MWh към базовата цена, формирайки крайна цена от 90–130 €/MWh.

При 80–100% ВЕИ в микса: Системната тежест експлодира с +40 до +80+ €/MWh, изтласквайки реалната цена на електроенергията до нива от 110–180+ €/MWh.

Европейската реалност на практика

Емпиричните примери в Европа вече потвърждават тези структурни дефицити на пазарния модел:

Германия и Дания: Държавите с най-агресивно и масово навлизане на ВЕИ мощности поддържат едни от най-високите крайни цени на електроенергията за бита и индустрията в Европа именно заради мрежовите разходи.

Испания: Демонстрира парадокса на модела — отчита ниска цена на едро на борсата (wholesale цена около ~44 €/MWh при 44% дял на ВЕИ), но крайните сметки за домакинствата и бизнеса са натоварени с огромни системни такси и добавки за балансиране.

Франция: Благодарение на балансирания си подход, залагащ на по-нисък дял на флуктуиращи ВЕИ и доминация на стабилна, прогнозируема ядрена генерация, страната успява да запази значително по-ниски, предвидими и устойчиви цени за икономиката си.

Суровинна зависимост и геополитически рискове

Тук е мястото да поставим още въпроси: откъде идват компонентите от най-първично ниво – суровини, метали, други материали? Какъв процент от тях зависи от чужди икономики и не изливаме ли средства именно в тези държави, докато европейската индустрия и граждани плащат цената?

Отговорът е положителен: ЕС подчинява целия си структурен енергиен преход на един-единствен доставчик. Между 70–80% от глобалното производство на критични компоненти (фотоволтаични панели, инвертори, високоволтови системи, трансформатори, батерии) и стратегически суровини (мед, литий, сребро) идва от Китай.

Тази дълбока структурна зависимост се подсилва допълнително от факта, че най-големите глобални финансови институции – както доминиращите инвестиционни фондове, мениджъри на активи и редица големи международни и европейски пенсионни фондове – притежават значителни акционерни участия в самите китайски производители на ВЕИ оборудване и BESS (LONGi¹⁵JinkoSolar¹⁶, Trina Solar, CATL, BYD¹⁷, Goldwind и др.). Чрез пасивни индексни фондове и ETF-и, следващи бенчмаркове като MSCI China¹⁸ и FTSE Emerging Markets¹⁹, се насочват милиарди долари от западни спестявания и пенсионни активи (включително американски и европейски) към тези компании. Това не само финансира тяхната доминация във веригата на добавена стойност, но и създава парадокс: капиталът, който Европа се опитва да „мобилизира“ за своята зелена инфраструктура, вече косвено укрепва конкурентите, които улавят основната печалба и „изсмукват“ индустриалната база на самия ЕС. Затвореният кръг в стил „Параграф 22“ се наблюдава и тук, като придобива не особено красив образ – преследва се печалба от собствената ни загуба на конкурентоспособност.

Всички горепосочени разчети за разходи са поставени под допълнителен инфлационен риск. Инвестициите ще нарастват пропорционално на глобалното поскъпване на критичните суровини и на тясно специализираното високоволтово оборудване, където веригите за доставки са силно обтегнати.

Това не е „зелен суверенитет“, а дълбока структурна зависимост, придружена от изтичане на капитал, рискове за веригите на доставки и геополитическа уязвимост.

На фона на цялостната критика, която е отправена в настоящия текст, е важно да изтъкнем, че според анализа избраната структура е вредна най-вече поради обстоятелството, че като краен резултат не е в състояние да постигне стратегическо предимство за европейската индустрия и икономика. Напротив – води до затваряне на фабрики, изместване на производства в трети страни, осигурява гарантиран пазар за китайските ВЕИ, батерийни и мрежови компоненти, а „сметката“ за всичко това е платена от европейските граждани и бизнес, с перспектива за устойчиво по-високи разходи за енергия спрямо конкурентите (и партньорите ни като САЩ) за десетилетия напред.

Регулаторни политики: от субсидии към „мобилизиране“ на спестяванията

Разгръщането на тази капитална машина се подготвя без излишен обществен шум чрез четири паралелни регулаторни инструмента, които пренаписват правилата на пазара:

Централизация на планирането – EU Grids Package (COM(2025)1006): Въвеждането на задължителния „единен централен сценарий“ (чл. 11²⁰) за десетгодишните планове за развитие (TYNDP) и трансграничното разпределение на разходите (CBCA) отнема водещата роля на националните оператори (TSOs). Те престават да бъдат архитекти на собствените си системи и се превръщат в обикновени изпълнители на централизираните решения на ЕК. За сметка на това фондът CEF-Energy се разраства петкратно до близо 130 милиарда евро, за да действа като стратегическа финансова примамка.

Фискално преструктуриране – МФР 2028–2034 (COM(2025)570)²¹: Общата рамка от 2 трилиона евро (равняваща се на 1.26–1.32% от БНД) е изцяло пречупена през принципа „excellence-first“²² (предимство за високи постижения). Тя залага на нови Национални и регионални планове за партньорство и създаването на Европейски фонд за конкурентоспособност (410 милиарда евро), насочен към пазарно намаляване на риска.

Мобилизиране на частния капитал - Съюз за спестявания и инвестиции (SIU): Анализирайки МФР на ЕС 2028–2034 и извличайки структурната логика на изказванията на водещи политически фигури, става ясно, че мащабните планове за инвестиции в мрежи (наред с всички други големи инвестиции, напр. отбрана) няма как да се случат без „мобилизиране“ на частния капитал – спестяванията на гражданите, средствата в частните пенсионни фондове и капитала на големи транснационални финансови институции. Терминът „мобилизиране“ се явява просто мек и успиващ заместител на думите „целенасочено привличане“ или дори „изземване“, както някой по-краен критик би се изразител.

С детайлна пътна карта за изпълнение (Q4 2025 – Q2 2027), Съюзът за спестявания и инвестиции (SIU) планира изграждането на дълбоки и ликвидни капиталови пазари. Планът предвижда въвеждане на Сметки за спестявания и инвестиции (SIA), данъчни облекчения и реформи в директивата Solvency II, които административно да насочат намиращите се под частно управление в Европа 33.7 трилиона евро активи²³ (в т.ч. над 12 трилиона евро на институционалните инвеститори) към рискова енергийна инфраструктура. Това ще става чрез смесено финансиране (blending) с публични гаранции, търсещи мултипликационен ефект от 2 до 4 пъти.

Институционално прочистване – Пълно отделяне (Unbundling): Изискването за спешно изваждане на ЕСО и „Булгартрансгаз“ от структурата на БЕХ се явява задължително условие за тяхното сертифициране и достъп до европейско финансиране. Целта е превръщането на тези оператори в чисти, предвидими и изолирани от политически риск субекти, които да гарантират на частните фондове фиксирана възвръщаемост на активите (RAB). Възниква и въпросът за частична приватизация или увеличение на капитала чрез привличане на големи фондове като инвеститори в тези структуроопределящи дружества.

Как подхождат партньорите ни от САЩ и конкурентите ни от Китай?

Партньорите ни отвъд Атлантика демонстрират коренно различен, прагматичен и концентриран подход. С активирането на Раздел 303 от Закона за отбранителното производство (Defense Production Act – DPA) за нуждите на мрежовата инфраструктура и веригите за доставки (от април 2026 г.), САЩ официално изваждат темата от сферата на абстрактния „зелен преход“ и я вкарват там, където ѝ е мястото – в графата на националната сигурност, енергиен и индустриален суверенитет.

Голямата структурна разлика между европейските регулации и американския подход по Закона за отбранителното производство (DPA) се крие в радикалното разбиране за веригата на добавена стойност (Value Chain). Докато Европейският съюз доброволно капитулира в суровинно отношение, разчитайки на между 70% и 80% от добива, рафинирането и производството на критични компоненти от Китай, САЩ използват DPA, за да затворят целия този цикъл на собствена територия.

Задействането на Раздел 303 от DPA не е просто пазарен стимул за купуване на готови трансформатори или кабели – то е държавно направлявана стратегия за пълна вертикална интеграция. Американската администрация удря директно в най-първичното ниво на веригата: от подсигуряването на суровините (мед, литий, алуминий) и обработката на специализирана електротехническа (нисковъглеродна) стомана до крайното сглобяване на тежкото високоволтово оборудване.

Това е големият урок, който Брюксел упорито отказва да научи: стратегическа автономност и конкурентоспособност не се постигат с чиновническо финансово инженерство и ежегодни доклади, конференции и срещи, а с безкомпромисна индустриална политика, която защитава сигурността на системата и задържа както заводите, така и капитала у дома.

В пълно противоречие с европейския административен идеализъм официалният документ на Пекин („Opinions of the General Office of the CPC Central Committee and the General Office of the State Council on Doing a Higher-Level and Higher-Quality Job in Energy Conservation and Carbon Reduction“) показва тотална планова доминация, при която декарбонизацията е подчинена изцяло на икономическото надмощие. Китай контролира жизнения цикъл на технологията от началото до края. Докато Европа разчита на регулаторно инженерство на свободния пазар (CfD договори, зелени сертификати), които просто гарантират изкуствени приходи на инвеститорите, Китай притежава физическата реалност:

- Добив и първична преработка на суровини.

- Производство на компоненти: Фабриките им бълват крайните продукти (клетки, инвертори, трансформатори, батерии - BESS) в мащаби и при разходи, които не могат да бъдат конкурирани към момента.

- Затваряне на цикъла: Документът ясно показва, че те вече залагат стандарти за рециклиране, каскадно използване на енергията и ресурсите на индустриално ниво.

В Европа ВЕИ мощностите произвеждат енергия насипно, хаотично, сриват спот пазара до отрицателни нива, изискват трилиони за разширяване на преносната мрежа и натоварват крайния потребител с прогресивно нарастващи разходи. Китай решава този проблем чрез модела „green-for-green“ (чл. II, т. 1):

- Те изграждат мащабни нулевовъглеродни индустриални паркове, където евтината зелена генерация (вятър и слънце) се консумира директно на място от заводите, без да натоварва националната преносна мрежа.

- С тази евтина зелена енергия те произвеждат следващото поколение соларни панели и батерии. На практика Китай използва чистата енергия като суровина за тежката си индустрия, за да увеличи експортната си конкурентоспособност, докато ЕС я ползва за интеграция на все по-волатилните електроенергийни борси и при все повече сътресения в електроенергийните си мрежи.

Заключение

В цялата тази мащабна регулаторна и финансова архитектура всичко би изглеждало перфектно, прогресивно и красиво, ако в крайна сметка водеше до генериране на висока добавена стойност за европейската икономика – до задържане на капиталите в границите на Съюза, разкриване на устойчиви работни места и постигане на реален енергиен, суровинен и индустриален суверенитет.

Този идеализиран модел би имал пазарна логика само ако крайната му точка гарантираше истински ниски цени на електроенергията за крайните потребители и предвидим ръст в конкурентоспособността на европейските предприятия спрямо нашите преки глобални партньори и икономически съперници.

За съжаление емпиричните резултати и суровите икономически реалности показват тъкмо противоположното — прогресираща деиндустриализация, дълбока суровинна капитулация и прехвърляне на трилионни дефицити върху бизнеса и гражданите. На този тревожен геополитически фон така наречените „успехи“ на прехода остават единствено на хартия, докато реалната европейска индустрия плаща сметката за един безкраен енергиен модел „Параграф 22“, губейки трайно стратегическите си предимства спрямо нашите партньори и конкуренти.

Бележки под линия:

[1] До 3 пъти по-високи от преките ни конкуренти САЩ и Китай.

[2] Доклад State of the Climate in Europe, стр. 32 (Регионални индикатори).

[3] Clean Energy Investment Strategy, стр. 1, Раздел 1 ("Introduction").

[4] Разходи за ВЕИ преход (фотоволтаици, вятър, батерии) and инвестиции в мрежите, агрегирани в едно разходно перо.

[5] Важно е да отбележим, че тази теза важи най-вече за големите стотици мегаватови проекти, отдаващи електроенергия в мрежата, а не за покривните фотоволтаични системи, задоволяващи домакинства и административни сгради.

[6] Поне мащабните „по-стари“ ВЕИ инвеститори преди 2020 г.

[7] „Някои схеми за подпомагане могат да стимулират производителите на енергия от ВЕИ да произвеждат, дори когато цените са отрицателни. Например: Преференциалните тарифи (FiT) отделят производството от пазарните цени...“ Eurelectric Explainer on Negative Prices (2024). Отрицателните цени на електроенергията се дължат на свръхпредлагане на електроенергия, често по време на пикови периоди на производство на възобновяеми енергийни източници, като вятърна и слънчева енергия. В България някои производители на ВЕИ са мотивирани да продават електроенергия дори на отрицателни цени, за да си гарантират запазването на своите зелени сертификати.

[8] Status Review of Renewable Support Schemes in Europe - Council of European Energy Regulators (CEER).

[9] Къде на шега, къде не.

[10] Това е иронично поради факта, че ЕС е най-„декарбонизираният“ на хартия континент към днешна дата.

[11] Доклад Investment needs of European energy infrastructure to enable a decarbonised economy, стр. 3, Figure 1.

[12] ЕК все пак отбелязва, че чрез дългосрочно финансово „разнасяне“ на разходите ще се цели смекчаване на ефекта от ударните инвестиции в мрежата: “Moreover, public support can help spread the costs of the transition over the lifetime of assets, preventing short-term price peaks.”

[13] Доклад Understanding FSCOES Report, стр. 5 и стр. 17 (Метрика SCBOE).

[14] Тук са включени всички разходи за: активна енергия (това, което се вижда на борсовите пазари), мрежови разходи, разходи за балансиране и допълнителни услуги, разходи за добавки и субсидии.

[15] https://simplywall.st/stocks/cn/semiconductors/shse-601012/longi-green-energy-technology-shares/ownership

[16] https://fintel.io/so/us/jks

[17] https://capital.com/en-int/analysis/byd-shareholder-who-owns-most-byddy-stock

[18] https://www.msci.com/documents/10199/255599/msci-china-index.pdf

[19] https://investor.vanguard.com/investment-products/etfs/profile/vwo

[20] Член 11 (Планиране на сценариите за TYNDP).

[21] Проучване Flexibility and Simplification in Cohesion Policy, стр. 2–4.

[22] Принципът „excellence first“ дава приоритет на финансирането за научни изследвания, иновации и конкурентоспособност въз основа на заслугите/постиженията, без географски квоти. За разлика от това, политиката на сближаване (кохезия) разпределя средствата географски, за да намали икономическите неравенства между регионите. Това създава сериозно напрежение в бюджета на ЕС, тъй като политиците обсъждат балансирането между иновациите на най-високо ниво и регионалното равенство. Накратко – този принцип, макар и с добър замисъл, дава предимство на вече силните и напредничави държави (Централна и Западна Европа) пред изоставащите (като България).

[23] Clean Energy Investment Strategy, стр. 1, Раздел 1 (Бележка под линия 3).