- Автор: Гласове
- 11 Юни 2026
- 332
- 0
Автор: Стефан Антонов за "Гласове"
Рядко допускам конспиративните теории да бъдат реалистични, но в областта на публичните финанси все по-често ме изкушава мисълта, че така нареченият богат Запад насърчава родната политическа олигархия да върши безумия, за да може после да ни наложи това, което му е изгодно, когато се стигне до оздравителни мерки.
През 1997 година в интервю за Стойчо Керев Тодор Живков разказва, че западноевропейски банки са се надпреварвали да дават пари на България под формата на заеми, защото са вярвали в устойчивостта на нейната икономика. През 1990 кредитните пазари затварят вратите си за България, но правителството не спира с живота назаем и се обръща към вътрешни кредитори.
Краят на приказката идва през 1996 година с хиперинфлацията, а споразумението с Международния валутен фонд от 1997 година отприщва приватизация в най-неизгодния исторически момент за всички вече 36 години демократично управление. Без ясна европейска перспектива, след финансова разруха, в условията на икономическа криза, ниска покупателна способност. Всичко това предполага ниска фундаментална стойност и пазарна цена за държавните предприятия, за които в този момент не е ясно какви перспективи имат да печелят и дали не струват по-скъпо, ако се разпродадат като отделни активи.
Аналогични на продадените през 90-те години предприятия Сърбия приватизира през първото десетилетие на този век и получава значително по-висока цена за активите си. Приватизацията на българските банки в началото на този век също носи повече пари спрямо приватизацията на финансовите институции през 90-те. И не става дума за чисто номинална цена, а за съотношения като цена към капитал и други показатели, които мерят доверието в бизнеса и неговите перспективи.
Това са печалби за приватизаторите, а не за държавата и обществото, и случването им под външен натиск винаги ще оставя усещане за конспирация. Дори тя да не се докаже.
Днес, почти 30 години след виденовата криза, Европейската комисия иска да открие срещу България процедура по свръхдефицит. Ако с това се съгласи и Европейският съвет (събранието на финансовите и икономическите министри на страните от Европейския съюз - ЕКОФИН), брюкселските бюрократи ще получат правно основание да си пъхат носа в националните ни политики.
Реално нищо, което поискат, няма да може да се случи, без да го утвърди Народното събрание и правителството да го изпълнява. Но изпростялата и обзета от демагогия, предимно евросервилна политическа класа, ще използва предписанията на комисията, за да критикува правителството за всяка стъпка, която предприема без одобрение на европейските началници. Най-вече ППДБ.
Къде е конспирацията?
Още от 2005 година, когато България започна да предприема по-сериозни стъпки за намаляване на преките си данъци – върху фирмените печалби и върху доходите на физически лица, богатите западноевропейски държави се чувстват неудобно. Ниските данъци повишават крайната възвръщаемост от инвестициите. Ниските данъци позволяват нетните доходи да бъдат по-високи дори при по-ниски брутни заплати. Това привлича чуждестранни инвестиции и в страни като България, Румъния, Сърбия и Северна Македония (когато се наричаше Бивша Югославска Република), Полша, Чехия и Словакия.
Затова още оттогава европейските бюрократи, доминирани от богатите и големи западноевропейски икономики, опитват да ни вкарат в капана на Единната данъчна основа по корпоративния данък. Това е стандарт за изчисляване на фирмените печалби за данъчни цели, при който много разходи, които в момента не се признават за данъчни цели у нас, биха се признали. Ако това се бе случило, данъчните печалби на компаниите щяха да намалеят, оттам щяха да намалеят и приходите, и накрая държавата щеше да се принуди да вдигне данък „Печалба“.
След като удържахме на този натиск близо 15 години, накрая излязоха Съединените щати. Водени от същите страхове и свръхзадлъжнялостта си, която трудно могат да излекуват без вдигане на данъците, те прокараха глобалната си инициатива за минимална ставка по корпоративния данък. Тя изисква международни фирми с оборот над 600 милиона евро да плащат данък върху печалбата си от поне 15%. На САЩ все още не може да се отказва и през 2023 година ППДБ капитулираха.
Сега Европейската комисия иска да отменим и плоския си данък, като го заменим с прогресивен. Това ще е вредно за икономиката. Ще доведе до обедняване на прохождащата средна класа и ще демотивира талантливите и работливите да създават богатства и доход. Това ще означава да си жертваме част от конкурентните предимства като икономика за привличане и отваряне на бизнеси, и западноевропейските държави имат всички причини да изискват от Европейската комисия, която доминират, да ни притиска в тази посока.
Няма да се впускам във философска аргументация дали и защо плоският данък е справедлив. Той просто е най-доброто за българската икономика на този етап от нейното развитие. Структурата на доходите в България е такава, че три четвърти от работещите получават доходи от около 1000 евро и малко месечно, а 40% от работещите са с доходи около минималната работна заплата. Връщане към прогресивното подоходно облагане би означавало необлагаем минимум, който преди беше около 10% над минималната работна заплата. Ако днес той е на същото ниво, близо милион работещи българи ще спрат да плащат данъци. За да се реши проблемът с липсващите приходи, ще трябва да се въведат сериозни ставки за облагане на всички доходи между 1000 и 5000 евро месечно. Хората с по-големи доходи са твърде малко, та какъвто и данък да им се сложи, приходите няма да са значими, но най-много те да се преместят в чужбина.
Крайният резултат ще е наказание за образованите, творящите и спестяващите. Демотивация и риск от спад на потреблението и икономическата активност. Когато държавата въвежда плоския данък от първи януари 2008 година, именно облагането на най-бедните води до ръст на приходите.
Знам, че всичко това звучи невероятно антисоциално и цинично – данъчната система да се крепи върху облагането на бедните. Това обаче не е пълната картина. Реалността е, че от началото на 2008 година, когато бедните започват да плащат 10% данък, минималната работна заплата се увеличава с 22%. От въвеждането на плоския данък до момента минималната работна заплата се е увеличила пет и половина пъти (във Франция е нараснала двойно, а в САЩ само с 40%). Тоест държавата може да е бръкнала в джоба на работещите бедни, но още по същото време ги компенсира с увеличаване на заплатите както в държавния, така и в частния сектор.
Минимум на всеки две години минималната работна заплата расте с 10%. Понякога с по 15% в рамките на една година. Нормативното регулиране на минималната работна заплата компенсира ощетяването на работещите бедни. Плоският данък стимулира мотивираните, образованите, талантливите и работливите да постигат резултати и да спестяват. Това трябва да се разглежда като конструкция в нейната цялост. И тя трябва да се съхрани на всяка цена.
Държавата може да помисли за ново облагане на собствеността – по-високи ставки, повишаване на данъчните оценки, прогресивно облагане за второто и всяко следващо жилище, притежавано от един човек или домакинство. Това може да осигури пари. Може да оскъпи притежаването на имоти и да свие прекомерните инвестиции в бетон. Увеличаването на осигуровките също не трябва да се изключва. В крайна сметка трябва да има връзка между пенсионните права и парите, които работещите заделят за третата си възраст.
Това, което не трябва да допускаме, е повишаване на преките данъци. България не е станала среднобогата европейска държава. България не е достигнала онова равнище на богатство. Не е такова, при което прогресивните ставки, въведени така, че да компенсират загубените приходи от необлагаемия минимум, ще се понесат безболезнено от средната класа.
Непосредственото бъдеще
Правителството ще има всички причини да следва свой път за ограничаване на бюджетния дефицит, който не изпълнява сляпо брюкселските препоръки. Както през 1997 година МВФ поиска мерки за стабилизиране на бюджета, които излизаха през носа на реалната икономика и домакинствата, сега препоръките на Брюксел заплашват да струват скъпо на домакинствата и бизнеса.
Дефицитът трябва да се свие. Трябва да се върнем към балансиран бюджет в първия случай, когато имаме предпоставки за икономически растеж в средносрочен план. Не към дефицит в рамките на три процента спрямо БВП, а въобще към балансиран бюджет, при който приходите и разходите са равни. Просто това не трябва да става толкова бързо, колкото ни натиска Брюксел, защото това може да стане или чрез рязко свиване на разходите, или чрез още по-рязко вдигане на приходите. И в двата случая има риск проблемът от фискален може да стане и общоикономически.
Ако ЕК иска свиването на дефицита да стане за две години, България трябва да отстоява по-бавното му свиване – в рамките на три и четири години. А това, че основните виновници от ПП и ДБ ще си правят пиар от висотата на собствените безобразия, просто трябва да се преглътне и да не се обръща внимание. Те са хората на хората, които създадоха кашата, но сега се правят на загрижени и опитват да я припишат на други.
Задлъжнялостта на България и дефицитите са проблем. Но проблем е тенденцията да се трупат системно и непрекъснато. Все още не е проблем достигнатото равнище. То е само около 30% дълг спрямо БВП. Проблем има, но той е наследен. Сега е важно да се постигне прекъсване на тенденцията и да се поеме ясна средносрочна траектория към нормализация. А не като при Симеон Дянков през 2009 година панически да се втурнем към заличаване на дефицита в рамките на година.
