Андрей Гюров или защо „демократичната общност“ не може да излъчи български президент заради сбърканата си самоидентификация

Автор: Александър Кертин за "Гласове"

Поради сбърканата си групова самоидентификация никой от „така наречената демократична общност“ не може да бъде български президент. Българският народ не се нуждае от системно подкупвани политически рекетьори, които го манипулират с „руски заплахи“, „антисемитизъм“, „крайнодесни“ партии и пр., докато български деца израстват като насилници и убийци, а от държавници, които защитават неговите материални интереси и православно-славянска идентичност. „Десните“ наричат волята за съхраняване на историческата идентичност „проруски уклон“. Какъв проруски уклон в страна, в чиято средновековна държава са изградени основите на православно-славянската цивилизация един век преди Владимир Велики да приеме християнството в Киевска Рус!... Ако са „десни“, тук трябва да се позиционират, в нашата традиция, а не в западноукраинския неонацизъм с униатско-католически корени.

Най-сетне Андрей Гюров благоволи да се обяви за кандидат-президент на „така наречената демократична общност“, както много правилно се изрази Елисавета Белобрадова. Още бомбастичното му изявление във връзка със случая в Банско беше сигнал, че вече се е „включил в надпреварата“. Да припомним неговите думи: „В европейска България група с неонацистки убеждения се събира пред хотел, в който са настанени деца от еврейски произход на посещение от Италия. Опитват да влязат, блокират входа на хотела, буйстват и крещят нацистки лозунги на 15-годишни деца, които ужасени плачат. Те са инструктирани да стоят далеч от прозорците и да не напускат стаите си. Това се случва в страната, спасила своите евреи.

Г-н Радев, как е възможно полицията да дойде и да разпръсне нападателите, които после да се върнат по-многобройни и да продължат своя опит за погром?“

Как да разбираме това, че един кандидат за български президент възпроизвежда инсинуациите на журналисти от западната част на Европа? Знае се – би трябвало да се знае! – какво е отношението на много западноевропейски политици и журналисти към нас, българите, като народ. В италианския политически жаргон определението „български“ („българско мнозинство“, „български указ“, „българска администрация“) се употребява с негативни конотации. И по времето на предишния режим в колективния портрет на комуниста италианците правеха разграничения според някаква тяхна си национална характерология. Един пример: в статия, посветена на „македонския въпрос“ (сп. „Еспресо“, бр. 47, 1979 г.), италианският журналист и политик Габриеле Инверници описва реакциите на двамата дипломати – българския и югославския – така: „Българинът, дипломат, чиито дълги години служба в чужбина не бяха успели да облагородят присъщите му белези, каза: „Македонският въпрос? За нас не съществува. Ако говорим за него, то е само защото го правят югославяните“. Със съвсем различен маниер отговори югославският му колега…“. Югославянинът казва точно същото, но в случая важен е „маниерът“, тоест изразът на „благородство“, каквото българинът, според италианския политик, не притежава по природа. И не мислете, че Инверници пише така, защото е антикомунист – той е бивш партизанин и член на Италианската комунистическа партия.

Но това не е специфично италианско отношение, за да се сърдим на този многолик народ с велика култура. Малко по на запад, във Франция, става още по-лошо. Във френския език думата „bougre“ („бугр“, вариант на „булгар“) означава „гадняр“. И това не е френски съвременен жаргон. Трябва да разширим времевия контекст до XIII в., за да разберем какъв е произходът на тази дума и какъв културен статут има тя.

С разпространението на дуалистичните ереси на Запад етнонимът „българин“ („бугр“) и вариантите му се налагат в езика като синоним на катар, въобще – на еретик; и като символ на бунтар, отстъпник от официалната вяра. Матей Парижки пише: „…тях той наричаше с народно име бугри независимо от това, че са патарини или йовиниани, или албигойци, или осквернени от други ереси“.

„Той“ е известният ренегат Робер Бугр, станал „правоверен“ католик и, по думите на Матей Парижки, „обвинител, чук и отявлен враг“ на еретиците.

Д. Ангелов, Б. Примов, Г. Батаклиев – „Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори“, С., 1967 г.

На „бугра“ се приписва пълен списък от грехове: от хулене на кръста до содомия. Стереотипизирането на „българина“ обаче – това е важно – започва във френското кралство след поражението на кръстоносците при Одрин. Преди това, според етимологическия речник на Блох фон Вартбург (1868 г.), през периода 1162–1201 г. името „бугр“ е споменато неутрално, не в израз на омраза.

С разпространението на ереста на „бугрите“ в Северна Италия и Южна Франция двата мотива – военното поражение при Одрин и отклонението от официалната религия – се сливат в значението на нашето народностно име. Албигойците, например, били наричани „ония от България“. През 1217 г. доминиканският монах Етиен дьо Бурбон пише, че „френските катари се наричат също българи, тъй като тяхната люлка се намира в България“.

В крайна сметка името „бугр“ е натоварено с негативни конотации от морално-религиозен характер и деградирано до парола, до сигнал за преследване. „Бугр“ става знак оценъчен и предписващ, знак с атрофирала познавателна функция. С такова значение се явява и в художествените текстове на френските трубадури. Ето как звучат някои стихове от „Кралските сказки“, например:

Щом дружиш с такава гад, всеки ще те срещне с хлад –

Бугр ще те смята, и безверник, и развратен“

Вл. Топенчаров – „Две жарави – един пламък“, 1974 г.

В този исторически момент започва своята световно-историческа мисия католическата Света инквизиция. Тя е създадена през 1231 г. по времето на папа Григорий IX, който през 1238 г. се опитва да организира кръстоносен поход срещу България чрез привличането на унгарския крал Бела IV. От 1250-те години инквизиторите са избирани измежду членовете на Доминиканския орден, откъдето те получават прозвището „кучетата на Бога“ (Domini canes).

Една американска изследователка казва, че днес „останките от Инквизицията съществуват в структурата на Католическата църква, като се фокусират върху доктрината, а не върху наказателните мерки от миналото“.

https://www.ebsco.com/research-starters/religion-and-philosophy/holy-inquisition

Но банална истина е, че една от формите за защита на „доктрината“ е оклеветяването на носителите на другите доктрини.

По времето на Контрареформацията (1662 г.) главното острие на Инквизицията става „пропагандата“ – най-употребяваното днес понятие – убийствен инструмент за дискредитиране на „врага“, далекобойно оръжие, което се разпръсква в непредвидими посоки и в предварително неизвестен обсег. Случило се е така, че първият обект на Инквизицията, върху който тя полага ярки негативни щрихи, е образът на „ония от България“. Този момент не потъва в сумрачните дълбини на историята, а постепенно се установява като културен стереотип, така че включва в своя обсег и нас, днешните българи, както ще видим по-нататък.

В статия, публикувана във в. „Култура“ (1995 г., бр. 24), белгийският професор Реймон Детрез описва ролята на някои литературни произведения в тиражирането на този негативен образ на българина, наречен от него „имагинерният българин“. Най-ранната модерна творба, в която се явява „имагинерният българин“, според него е Волтеровият „Кандид“. Този факт е известен, но е добре да го припомним. В гл. трета Волтер описва свирепа разправа на „българите“ с племе, наречено от него „абари“ – изгорени села, купища трупове, изнасилени и изклани жени и деца. Сред тях е и Кюнегонд, любимата на Кандид. „Тя бе заклана от български войници, след като бе изнасилена колкото пъти бе възможно“, пише Волтер.

Описаните жестокости се били разиграли по време на съвременната нему Седемгодишна война, а българите тук са алегория на прусаците. Волтер изобщо не подозира, че българи все още съществуват, мисли, че са изчезнали, макар че самият той е написал в „Опит върху нравите и духа на нациите“: „Победата на българите над кръстоносците при Одрин с пленяването на император Бодуен, хвърлен в затвора на търновската крепост с пречупени ръце и крака, стигаше българите да станат ужас за цяла Европа.“

Трябва да отбележа, че не ми е известен исторически документ, който да съобщава за „пречупени ръце и крака“. Има „предания“, за които днес се споменава в статия на „Ди Велт“, тиражирана от „Дойче веле“ и няколко български медии под сърцераздирателното заглавие: „Когато българите ослепиха император Балдуин.“

https://www.vesti.bg/lyubopitno/kogato-bylgarite-oslepiha-balduin-flandyrski-6127238

„Абарите“ на Волтер са алегорично въплъщение на французите, които „впрочем не са по-добри от българите“, пише Р. Детрез, след което добавя: „Като алегоричен народ обаче не абарите, а българите направиха „литературна кариера“.“

Така стигаме до големия британски писател Бърнард Шоу, който със съдействието на Джон Малкович наскоро ощастливи българската театрална публика с един все пак по-приемлив образ на „имагинерния българин“. Ето как Шоу стига до него. В първата редакция на пиесата той оставил имената неназовани и търсил „просто някаква война с една картечница в нея“, според собствения му разказ. Отишъл той при Беатрис и Сидни Уеб (негови идеологически съмишленици) с молба да му намерят подходяща война. „Уеб прехвърли за две минути всички войни в историята и ми каза, че това, което търся, е Сръбско-българската война. След това прочетох в годишника на тази война един репортаж с модерна железопътна карта на Балканите и попълних имената.“

„Българите очевидно са извънредно подходящи за целта – коментира Детрез – като единствения народ, който хем реално съществува, хем е съвършено непознат, хем въпреки това се радва на лоша слава.“

За съжаление, Андрей Гюров, който си бе въобразил, че с изявлението си ще компрометира Румен Радев, реши да натовари „имагинерния българин“ дори с антисемитизъм – единственото, с което, по известни на всички ни причини, народностното ни име не е било товарено досега.

Около постановката на „Оръжията и човекът“ умнокрасивите демонстрираха убеждението, че това, което ще види зрителят в Народния театър, се отнася само за нас, „непълноценните“ българи, но не и за тях. Грешка, породена от слаба историческа информираност и измамно високо самочувствие. А биха могли да знаят, че на сцената ще бъде показан един от най-старите и устойчиви културни стереотипи, които тяхната „Европа“ е изработила много преди да се развихри епидемията на съвременната русофобия. Биха могли да знаят, че този стереотип се отнася за всички българи и благодарение на тяхната услужливост той може много лесно да бъде активиран, когато на някой журналист или политик му хрумне да произведе медийна сензация в своя полза и за наша сметка.

Тук липсва корелация между евроатлантическата самоидентификация на умнокрасивите и западния културен стереотип. Но пък има корелация между „евроатлантическата“ и „националистическата“ позиция спрямо Русия, независимо от техните преки взаимоотношения.

В началото на август в медиите излязоха снимки от щабквартирата на пловдивските неонацисти, обзаведена със съответните символи. Няколко дена след това в медиите излезе текст с историята на движението „Кръв и чест“ и стана публично известно, че то е създадено от вокалиста на британската група Skrewdriver Иън Стюарт Доналдсън и е назовано с мотото на Хитлерюгенд. Въпреки това видният представител на „така наречената демократична общност“ – Николай Денков, заяви, че пловдивските „националисти“ – както те се самоопределят – са подражатели на „руски неонацист“. Ето неговите думи:

„Младите неонацисти от Пловдив създават проблем на нашите управляващи, след като стана ясно, че следват примера на руски неонацист. Отговорността трябва веднага да се хвърли другаде. Затова към троловете и зачервените от алкохол коментатори се присъединяват и политици – само и само да се прикрие тази връзка.“

Като „зачервен от алкохол коментатор“ ще коментирам казуса с намерението да убедя академика Денков и останалите партийни академици и генерали да четат и други текстове, освен спуснатите им опорки.

Още на първите снимки от неонацистката щабквартира, освен герба на Третия райх, се видя и портретът на Рудолф Хес и в долния му край немското изречение: „Ich bereue nichts!“ („Не съжалявам за нищо“). Изречението е цитат от „заключителните думи“ на Хес, произнесени на процеса в Нюрнберг на 31 август 1946 г. Няма как тези думи да бъдат приписвани на който и да е друг, защото са записани в историята и конкретно – в документите на Нюрнбергския съд:

https://avalon.law.yale.edu/imt/08-31-46.asp

Денков можеше да съобрази изявлението си с конкретните публикации, но „демократичните“ лидери вече бяха обявили „истината“ за убийството на Младежкия хълм: като верни последователи на Инквизицията, те се опитаха да оправдаят непълнолетните садисти, самоназначили се за екзекутори, с неизменното „руско влияние“. Тоест, ако извършителите на злото признаят решаващата намеса на „сатаната“ и публично се отрекат от него, ще „спасят душите“ си, тоест ще се измъкнат от отговорността за деянията си.

Това не е случайно събитие, а един аспект на „демократизацията“ – скритата реабилитация на европейските фашизъм и нацизъм и на българския принос към тях, която започна още в началото на 90-те години на миналия век. А българският принос има своите дълбоки исторически корени в русофобията. Самото понятие се появява в Османската империя по време на Кримската война като английско геополитическо влияние. През 50-те години на XIX в. Иван Селимински пише: „Вестници и периодически списания умишлено почнаха да нападат Русия до безобразие. Най-сетне някои основали русофобски дружества, други и в самия Цариград, за да убедят света, че Русия е непобедим звяр, готов да глътне всички народи на земята, като представляват за по-благородни от русите варварските и человекоядни народи на земята. Английският печат напоследък се осмели да разгласи, че днеска турците се приравняват с европейците по отношение просвещението и благородството“.

„Библиотека д-р Иван Селимински“, кн. V, 1907 г.

Русофобията в следосвобожденска България минава през два етапа. Първият е свързан с преврата и контрапреврата през 1886/87 г. и можем да го наречем ситуационен. Вторият е национално-идеологически и произтича от разпространението на модерната идея за нацията като раса. Това схващане за нацията поражда опити за ревизиране на културно-националната идентичност чрез неоезически „генеалогии“, развивани от национални идеолози като Ганчо Ценов, Тодор Панов и Димитър Съсълов. Днес това национално инженерство е в разцвет. Писал съм неведнъж по този въпрос, а тук ще дам пример, релевантен на обсъждания проблем. Ще го цитирам по моята книга „Епикриза на rusofobiata.bg“:

„Последните коментари изразяват националноидеологическите възгледи на Българския национален съюз. Най-обобщено, кратко и ясно могат да се намерят те в интервю на писателя Палми Ранчев с един представител на БНС от 2002 г. Цитирам само началото от него:

– Каква е целта на Българския национален съюз?

Ние сме патриотична и родолюбива организация, поставила си задача да възроди българските традиции и българската история в чист вид.

– Уточни какво представлява за теб историята в „чист вид“.

– Това, което се учи в момента, е идеологически изкривено. Например, че сме славяни /подч. от мен – А.К./. Или някаква смес от турци, цигани и татари. В учебниците се стремят да докажат, че българите не са българи.

– Чистотата на българския етнос се подлага на съмнение сигурно защото се намираме на кръстопът.

– Във филма „Време разделно“ половината село, след като прие исляма, после нямаше отношения с другата част от селото. Филмът потвърди убеждението ми, че българите са избягвали да се събират с представители на други вероизповедания. Именно защото са чувствали заплахата от асимилиране.

– Вера Мутафчиева твърди, че турците са били толерантни към чуждите вероизповедания и етноси.

– Тя да си твърди каквото иска. Предпочитам Павел Добрев и Димитър Съселов. Навсякъде, където са били, в своето историческо движение през континентите, българите са оставили отпечатък в културата, религията, в моралното и естетическото развитие. Занимаваме се с кръстоносци и византийци. Ровим се в годините на турското робство. Предпочитам да се търсят българските следи.“

Под името „Павел Добрев“ вероятно трябва да разбираме „Петър Добрев“, авторът на иранско-бактрийската (памиро-хиндукушката) етногенетична теория.

Без да разбира какво говори, „националистът“ посочва базовия идентификационен елемент на националната идентичност – православното християнство: българи са тези, които го съхраняват, преминалите в исляма вече са „турци“. А че не сме славяни, го знаем от покойния историк-русофоб Пламен Цветков, на чието име „Нов български университет“ учреди дарителски фонд и стипендия – нещо като „русофобските дружества“ в Османската империя, за които съобщава Иван Селимински.

Така двете крила в партийно-идеологическия спектър, които са представяни като антагонисти, на практика се оказват сдружени последователи на Инквизицията: защитават доктрината ѝ, като клеветят нейния основен опонент – Русия, Руската православна църква и не само руския, но и българския патриарх.

Преди да се произнесат за убийството на Младежкия хълм, „евроатлантическите“ лидери можеха да хвърлят един поглед към реалността пред себе си. Ако бяха го направили, щяха веднага да открият и „атлантическото“ влияние: върху тениските на непълнолетните убийци много ясно е изписано името на американската група „Pantera“, малко по-неясно – на бразилската „Sepultura“ и емблемата на норвежката „Mayhem“. С „творчеството“ си тези метъл групи нормализират насилието, а членове и фенове на групите дори се избиват помежду си. Вижда се и названието на емблематичния албум на „Pantera“ – „Cowboys from Hell“. Текстът на заглавното „парче“, в което се повтаря рефренът: „Ние сме каубоите от ада“, го има в интернет. Обърнете внимание колко пъти фронтменът Фил Анселмо повтаря: „Време е да освободя демоните си“. Този сегмент на дигиталния свят обитават пловдивските „каубои от ада“.

Американецът Джоузеф Най, един от идеолозите на неолиберализма, нарече този тип културно влияние „мека сила“, разглеждайки я като инструмент за увековечаване на американската хегемония. По неговите думи: „Със своите универсални ценности, отворена култура и огромни популярни културни ресурси, вариращи от Холивуд до фондации и университети, Съединените щати изглеждаха в уникална позиция да влияят на това как другите гледат на света и на нас“.

https://www.nature.com/articles/palcomms20178

Поради сбърканата си групова самоидентификация никой от „така наречената демократична общност“ не може да бъде български президент. Българският народ не се нуждае от системно подкупвани политически рекетьори, които го манипулират с „руски заплахи“, „антисемитизъм“, „крайнодесни“ партии и пр., докато български деца израстват като насилници и убийци, а от държавници, които защитават неговите материални интереси и православно-славянска идентичност. „Десните“ наричат волята за съхраняване на историческата идентичност „проруски уклон“. Какъв проруски уклон в страна, в чиято средновековна държава са изградени основите на православно-славянската цивилизация един век преди Владимир Велики да приеме християнството в Киевска Рус!... Ако са „десни“, тук трябва да се позиционират, в нашата традиция, а не в западноукраинския неонацизъм с униатско-католически корени.

Да повторим още веднъж, с надеждата да влезе в тесните, профанизирани мозъци на мнимите „десни“, че православието не е просто „вяра“, а базов елемент на културно-националната ни идентичност, а думата „език“ има двойно значение:

„В Средновековието, при отсъствието на народностно чувство, вярата и, на второ място, езикът /подч. от мен – А.К./ са представяли истинските звена на народностното и държавното единство… В средновековните наши езикови паметници думата ḽзџкъ означава не само «език», «реч», но в повечето случаи «народ». Единството на вярата — по-вярно изповеданието на православието, е обезпечавало истинското духовно единство в държавата.“ /подч. от мен – А.К./

Това са думи на един автентичен академик, заслужил с трудовете си най-високото научно звание.

Иван Дуйчев – „Държава и църква през Средновековието“:

https://electronic-library.org/articles/Article_0264.html

Въобще, крайно време е да сложим край на „меката“ игра със „свободата и демокрацията“ и внимателно да наблюдаваме какво конкретно защитават и подкрепят „истинските европейци“ в реалността.

Ако на предстоящите избори мнозинството българи гласуват за последователите на средновековната Инквизиция в лицето на Андрей Гюров, значи ние си заслужаваме да носим западния културен стереотип. Аз вярвам в обратното – че огромното мнозинство българи с достойнство ще изявят своята воля за идентичност и суверенитет.