- 10 Sep 2020
- 220
- 0
Знаете ли какво е истински празник? Да си потънал в безнадеждна летаргия, в едно протяжно безвремие, което топи годините и силите ти така, както Кронос изяжда децата си, и изведнъж да се появи този изумителен порив, който те изтръгва от мъчителния полусън, да дойде мигът на чудото, което възвръща живителните ти сили. В този празник живеят вече почти една година актьорите от Русенския театър. Всичко започва в началото на миналия декември, когато известният български актьор Рашко Младенов поема ръководството на Драматичния театър „Сава Огнянов”.
<p>Изпълнен с енергия, новият директор полага усилия, за да уплътни целия творчески състав на трупата. Така застоялият театър, който преди това в продължение на цяла година не е показвал нито една нова постановка, започва репетиции за няколко нови спектакъла. Първо е „Януари” от Йордан Радичков, после „Човекът и оръжието” на Бърнард Шоу с режисьор Николай Поляков. Следват „Конструкция на освободеното въображение” по Йожен Йонеско с режисьор Десислава Шпатова, пиесата на Орлин Дяков „Уравнение”, която привлича по-младата аудитория, и „Отворена брачна двойка” на Дарио Фо.</p>
<p>Още по времето, когато кандидатства за шеф на русенската трупа, Рашко Младенов обещава, че ще докара в дунавския ни град легендарния руски актьор и режисьор Армен Джигарханян. И го прави. Именно гостуването на разтърсващия Джигарханян и неговия колега, руския режисьор Юрий Клепиков, които идват, за да постяват пиесата на Чехов „Три сестри”, преобръща живота на русенските театрали. Актьорите са потресени и изумени, заразени от енергията на двамата режисьори, те преоткриват магията на своята божествена професия. Самият Младенов признава: „Това са хора с друга енергия. Дойдоха с друга енергия и веднага започнаха да ни заразяват. Заработи се по друг начин. Те непрекъснато ни повтарят: „страст”. Преживяването ни е забележително”.</p>
<p>Определят пиесата „Три сестри” като най-съвършената пиеса на Чехов. Самият писател я нарича „най-безнадеждната, единствената драма”.<br />В „Три сестри” Чехов показва човека с неговите страхове и желания, изследва неговата устойчивост и способността му за самопреценка, отказа му от илюзиите и невъзможността те да бъдат надмогнати, инстинктите за унищожение и самоунищожение, неслучващия се живот.</p>
<p>Русенската публика е първата в България, която има възможност да види т.нар. „Ялтенска редакция” на пиесата. Това е автентичният вариант на „Три сестри”, който е поставян само веднъж досега – в московския театър на Армен Джигарханян. През 1900 г. в Ялта Чехов пише своята първа редакция на пиесата. След направените забележки към написаната драма писателят предлага втори вариант, който след това остава окончателен. Джигарханян и Клепиков създават този спектакъл през 2005 г. в Москва. Тяхната интерпретация е сурова. Няма патетични жестове и емоционални изблици. Никаква поезия. „Неподправена и безпощадна истина в действие”, по думите на театралните критици.</p>
<p>В деня на премиерата неимоверните усилия на актьорите и двамата московски режисьори получават безрезервната подкрепа на русенската публика. В продължение на няколко дни трупата работи по 12 часа на ден. Генералната репетиция на спектакъла прикючва броени минути преди самата премиера. В Москва Джигарханян и Клепиков подготвят тази постановка в продължение на две години. В Русе имат на разположение един месец. Повечето от актьорите в българския театър са млади и неподготвени. Така че Юрий Клепиков не просто поставя „Три сестри”, на него му се налага да проведе и школа по актьорско майсторство. Той признава, че някои от младите актьори в русенската трупа за първи път работят по този начин – денонощен тежък и изчерпващ труд. На репетициите присъстват и актьорите, които не играят в пиесата. Те наблюдават работата на Клепиков и също минават през неговата школа.</p>
<p>Второто представление на „Три сестри” в Русенския театър също се играе пред препълнена зала. Спектакълът е противоречив, признава директорът на театъра Рашко Младенов, който като актьор се превъплъщава в ролята на подполковник Вершинин. По думите му коментарите са „за” и „против”, едни го приемат възторжено, други го отхвърлят категорично. „Истината е, че минахме през невероятна школа, научихме се да работим активно и това е най-важното, защото в нашето поприще недостатъчно се работи. А ако човек иска и влага енергията си, той ще намери начин да работи дори в трудни и кризисни моменти”.</p>
<p>А моментът за театралното поприще у нас все е труден. Не само в Русе (преди избора на нов директор там), на много места театрите са застояли.</p>
<p>„Когато отидох на първи декември миналата година в Русенския театър – спомня си Рашко Младенов, – там не се случваше почти нищо, просто защото им бяха казали, че няма пари и не може да се работи, че сме в криза и производството трябва да се ограничи”. Истината е, че всяка театрална трупа избира сама – дали да кротува в тежък полусън и да получава без особени усилия своите мижави заплати (защото и така може, държавата не пречи, даже го поощрява), или просто да работи, да завладява публиката с енергията, която влага в своя труд.</p>
<p>Всъщност тази дилема не е никак сложна. Начинът, по който се финансират театрите у нас, снема всяко „или-или”. Когато отива в Русенския театър, Рашко Младенов се втурва да търси пари от бизнесмени и фирми, за да покани гостуващи режисьори, да събуди позаспалата актьорска трупа и да върне публиката в залите на театъра. После идва изненанадата. Оказва се, че макар директорът да е харчил придобити отвън, а не дадени от държавата или общината пари, законът изисква тези средства също да минат към бюджета на театъра и полагащата се субсидия да бъде редуцирана. Така на практика излиза, че най-работещият театър е и най-потърпевш, тъй като е изхарчил държавната субсидия, която му се полага, далеч преди да е изтекла бюджетната година. А заредените с енергия и работещи по 12 час на ден актьори ще трябва да получават заплати от по 50–60 лева.</p>
<p>Добрата новина е, че от Министерството на културата обещават от следващата година да променят начина, по който държавата финансира театрите. Освен субсидията, която получават от държавния бюджет (и която ще бъде съобразена с дейността на всеки театър), театралните трупи ще могат да използват и парите от билетите, които продават. Остава да видим дали това ще се случи наистина. Дали ще проработи неясният все още и за самите управници нов модел на финансиране, който би трябвало да мотивира най-добрите и най-работещите. Остават и опасенията, че ако това не стане, крехкото пробуждане на някои театри и на тяхната публика най-вероятно ще се окаже само нетраен порив насред обичайната безпътица и безплодност.</p>
