- 10 Sep 2020
- 139
- 1
Напук на кризата, 14-ото издание на София Филм Фест се обяви за най-амбициозното и богато засега, а от програмата и дългата предварителна рекламна кампания личи, че тази година организаторите му наистина са се постарали. Това е, защото празнува 10 години от съществуването си като международен фестивал без музикалните окраски на първите четири издания, а междувременно се увенча с още едно признание – акредитация като състезателен форум със специализиран конкурс (за първи и втори филми) от Международната федерация на филмовите продуцентски организации (FIAPF). Освен това е с освежен сайт, където можем да гледаме клипове от всеки филм (все още на адрес sofiaiff.com), а програмната му концепция подреди заглавията в нови секции.
<p>Тази година са по-малко Оскаровите фаворити за сметка на наградените филми от други фестивали (обособени в програма Голямата петорка), основният акцент пада върху утвърдените вече режисьори в световното кино (Киното днес), но и ги съпоставя с младите новатори, които идват след тях (Киното утре – големите надежди). Все още има балкански, документален конкурс и награда Jameson за най-добър късометражен български филм, а в основната състезателна програма половината заглавия са от Източна Европа. Българското кино е разделено на цели три категории – премиерни заглавия (4 на брой); такива, които идват от други фестивали (5) и документална реколта (цели 14, при това съвсем нови). На него се полага специално внимание в отделни рецензии, а настоящия текст ще се опитам да превърна в пътеводител на най-интересното из безбрежната международна програма.</p>
<p>Както комерсиалният Холивуд измерва качествата на продукта с касовия му успех, така и фестивалният арт филм все повече припознава значимостта си в наградите. И двата критерия обаче въобще не са гарант, че образованият и чувствителен зрител с вкус ще изпита удоволствие от това, което гледа – в първия случай е подценена интелигентността му, във втория редовно го занимават със социални и политически проблеми, чийто шоков ефект често се оказва единственото „достойнство” на филма, а темите на това отгоре се рециклират до откат. Типичен пример е „Ливан” на Самуел Маоз („Златен лъв” от Венеция, 2009) за четирима войници, изпратени на рутинна чистка в ливански град и останали заклещени в брониран танк през целия филм – съмнявам се, че освен клаустрофобичната атмосфера и паниката сред персонажите нещо друго би могло да впечатли публиката, камо ли да изтръгне положителна емоция. „Бялата лента” на Михаел Ханеке („Златна палма” от Кан, 2009) пък прави прецизна дисекция на затвореното общество в малък бюргерски градец от първите предвоенни години на миналия век и чрез издевателства върху деца вади и анализира една по една перверзните наклонности на жителите му. Въпреки кинематографичните достойнства и изпипания до маниакалност сценарий на Ханеке, погнусата от болната атмосфера остава полепнала по сетивата дълго след финала. „Млякото на скръбта” на перуанката Клаудия Льоса („Златна мечка” от Берлинале, 2009) е за брутално изнасилена девойка на фона на политическия терор в Перу от 80-те; „Пророк” на французина Жак Одиар е за арабин, който се бори за оцеляване в затвора сред корупция и насилие. Въпреки че няма да ги пропусна, темите им ме подготвят да си поема дълбоко въздух, преди да вляза в салона. Приятните за гледане филми от секцията „наградени” със сигурност са „Храна за душата” на Фатих Акин (Голямата награда на журито от Венеция, 2009), който е градска емигрантска история от Хамбург и се върти около гръцки ресторант и семейно-любовни колизии; закачливият американски независим „Прешъс” (с награди от Торонто, Сънданс и номинации за Оскар) за бременна тийнейджърка с наднормено тегло, която иска да промени живота си; и симпатичната уругвайска комедия „Гигант” („Сребърна мечка” за режисура от Берлинале, 2009) за самотен пазач в супермаркет, който се влюбва в колежката си чистачка и я преследва скришом с тийнейджърски плам – минималистична и много човешка история, разказана без излишен сантимент.</p>
<p>От най-пространната програма Киното днес „Прекършени прегръдки” на Педро Алмодовар със сигурност не е за пропускане въпреки упреците в досадна самоцитатност. За феновете му е върховно пиршество да видят как прави римейк на собствения си „Жени на ръба на нервна криза”, и то по схемата „филм във филма” – главният герой е режисьор, който снима филм със същия сюжет, а Пенелопе Крус е в ролята на Кармен Маура от оригинала. Обяснение в любов към киното е и „Лице” на малайзиеца Цай Мин Лиан, заснет по поръчка на Лувъра. Знаковите актьори от Френската нова вълна Фани Ардан, Жан-Пиер Лео и Жан Моро се лутат из тази красива и меланхолична импресия по мотиви от мита за Саломе, плъзгаща съзнанието по ръба между съня и халюцинацията. Странен и хипнотичен е също „Надуваема кукла” на японеца Хирукадзу Корееда, в чиито свят ни въведе кратна панорама от четири негови филма преди две издания на феста. Разказва за мъж и неговата надуваема секс кукла, която обаче се сдобива със сърце, тръгва из града и среща „празни” хора, досущ като нея самата. Интересно звучат „Сбогом, заминаваме” на Сам Мендес за двойка, която тръгва да търси подходящото място да роди детето си; „В търсене на Ерик” на Кен Лоуч за срещата между заклетия фен на „Манчестър Юнайтед” Ерик, който работи като пощальон, и футболния му кумир Ерик Кантона; „Шепа прах” на Пол Морисън за младите Дали, Лорка и Бунюел. Но със сигурност няма да си причиня втората част от претенциозната и нетърпимо протяжна историческа трилогия на Тео Ангелополус „Прахът на времето”. Известно разочарование е и „Агора” на Алехандро Аменабар – след интимно психологическия „Морето в мен” от 2004 г., сега той прави англоезична костюмна сага за съкровищата на древността, погазени от религията, а в центъра е египетската астрономка Хипатия и двама мъже, които се борят за сърцето й. Мелодрамата идва малко в повече.<br />Личният ми фаворит е в секция Киното утре – големите надежди и се казва „Покани ме да вляза” на шведа Томас Алфредсон. Разказва за бледичкия, самотен и тероризиран от съучениците си Оскар, който се сприятелява с вампирчето Ели от съседния вход. Той има нужда от защитник, тя пък от прясна кръв и някой, който да я обича такава, каквато е. Така разцъфтява плахото им приятелство с неочаквана развръзка, а черният хумор е перфектната подправка. Хорър за деца с романтични нотки – това май го могат само скандинавците. <br />Привлече ме и заглавието на документалния „Проклети понеделници и ягодов пай” на холандеца Коко Шрайбер, който обхожда различните лица на отегчението: брокер от Уолстрийт, който печели милиони долари годишно; последния все още жив шпионин от Втората световна война; художник, който рисува времето в продължение на 42 години; и първата американска ученичка от поредицата невръстни убийци, застреляла 16 души в редичка. Направила го просто защото не обича понеделниците.</p>
<p>Избягвам цялостен коментар върху основния, документалния и балканския конкурс, тъй като почти нищо не съм гледала, но от тях обикновено изскачат както най-неподозирани бисери, така и най-жестоки недоумения. Въпрос на нюх и интуиция е да уцелиш добрия филм.</p>
<p>Официалната програма на 14-ия София Филм Фест е между 5 и 14 март с допълнителни прожекции до 25 март в София. За първи път освен традиционните постфактум издания в Бургас и Пловдив фестивалът ще посети още десетина града, сред които Благоевград, Стара Загора, Русе, Сливен и Габрово. В някои от тях отдавна няма киносалони, но пък има жадна за култура публика, която заслужава това удоволствие.</p>
<p><em><strong> Мариана Христова</strong></em></p>
