Пътят е ластик

<p>Всъщност Кулеков има доста авторски книги и разпилява креативност в безчет арт проявления, (драматургия, радиопиеси, фотография, анимационни и документални филми). Обаче най-новата му книга &ndash; &bdquo;Фотописи&rdquo;, успя да го побере в едно книжно тяло и да го опише цялостен и хармоничен, при това почти без думи. Включи пълноценно всичките му чарове и таланти, като тотален автор и повелител на всички изкуства. Фотописите в продължение на години бяха публикувани в рубриката &bdquo;Зоната на Кулеков&rdquo; на списание &bdquo;Паралели&rdquo;. Стояха отчуждени и самотни на страницата сред суетливата глъчка на злободневието.<br /><br />Между кориците на албума, които са и автопортрети на автора, съжителстват над 100 фотописа. Кулеков ги е редактирал сам, отстоявал или се е отказвал. Карал се е със себе си. Вдъхновен от предизвикателството да сътвори изцяло авторска книга, той се захванал и с предпечатната подготовка. Наредил фотописите по признак на емоционално и логическо сходство или пък ги противопоставил в контрастно ритмуващи се и драматургически допълващи се секции. Общуването с тези творби не се нуждае от превод, а странността им се свежда до правилното идентифициране на жанра. Фотописите са кулековски естетически хибриди, синтезирали дарбите му на фотограф, художник и писател. Те са родени от сложната съвкупност на жива наблюдателност, рефлекс към парадокса и скрития смисъл, усет за детайла и най-важното &ndash; дълбочина и сила на чувствата. Вътрешната противоречивост на двуполюсния модел &bdquo;образ &ndash; слово&rdquo; е превърната във формообразуващ модус.<br /><br />Само с едно леко мръдване от координатната система на обичайното и рутинното, и веднага се завихрят текстове и контекстове, променят се значения и смисли. Освен това фотописите алхимично сблъскват и усвояват в себе си болезненостите и страстите на автора си заедно със склонността му към морализаторства. Образите и Думите! Думите са магичният ключ към смисловата трансформация на образите в тази особена, визуална поезия. При фотописите визията е първична, а словото идва, за да я оплоди. Фотографията е материалният носител, уловеният от обектива &bdquo;самороден къс злато&rdquo;, който авторът шлифова със слово или с рисунка, за да го превърне в нещо специално. Епичен, но и поетичен е тематичният кръг, вдъхновен и посветен на природата. Най-монументалната и най-лиричната част от фотописите. Във всяка пейзажна фотография на Кулеков диша Демиургът. Откриваме го в дървото върху скалата. В тревите, в гората: По -умен си от нея, но каквото и да кажеш, е по-глупаво от нейното мълчание&rdquo;, пише по повод човешкото в природата и страда от природата на човека. А той, човекът, мълчи и съзерцава океана: Само човекът може да разбере самотата на океана. Само океанът може да разбере самотата на човека&rdquo;.<br /><br />Една от най-разработените теми е за човеците, изгубени в социума &ndash; тези фотописи са силни, горчиви, а понякога и назидателни, но всякога пълни с носталгия по нещо пропуснато и невъзвратимо като социалната романтика на 90-те. Детството на демокрацията. Всъщност истински голямата и любима тема на Кулеков е самото Детство. А най-нежната творба е черно-бяла фотография на къдрокосо момиченце, което свири на нарисувано пиано. Дорисуваните фотописи са изключително сугестиращи. Там трансформацията на първичната визия се осъществява с минимална и елегантна визуална намеса. И колкото е по-лека, деликатна и дантелена, толкова е по-въздействаща. Уличният музикант &ndash; барабанист, е заслушан в мелодията на нарисуван саксофон. Влакът се носи, а сякаш душата му го следва по пътя във вид на нарисувано с тебешир влакче. Интересно е вътрешното развитие на фотописите. Колкото са по-изчистени от подробности, толкова по-четливи са посланията им.<br /><br />Движението тръгва от визуалните импресии, минава през фотопритчите и стига до философските сентенции. В името на стила някъде се губи образът &ndash; другаде отстъпва словото. Някои от произведенията са силно енергийни и разтърсващи и определението &bdquo;фотопис&rdquo; им отеснява. Такъв е разтворът,&nbsp; в който &bdquo;Паветата-зарчета&rdquo; влизат в диалог със &bdquo;Завещание&rdquo; от бирени капачки с късмет. И разбира се, двете мащабни композиции в червено: Стълбата е път. Пътят не е стълба. Темата за пътя обвързва драматургически целия проект. Скитникът Кулеков се лута и често сменя жанровите пътеки, защото е ненаситно любознателен, като дете. И защото: Пътят е ластик. Колкото по-далече отиваш, толкова повече те тегли назад. Но най-лаконичните и минималистични от всички са фотописите с веригата и хляба: Винаги мога да скъсам веригата. Никога сянката й, и: Или аз ще изям хляба, или хлябът ще изяде мене. Защото хлябът е нашата верига. Е, това не е най-оптимистичният финал на света. Но оптимизъм няма и тъгата дебне отвсякъде.</p>