- 10 Sep 2020
- 115
- 23
Репортаж от канапето
Тазодишният церемониал по връчването на театралните награди на Съюза на артистите в България премина при изключително висока степен на заспиване пред телевизионния екран. Замислени преди х години като алтернатива на атрактивния навремето „Аскеер”, наградите на Съюза на артистите не си извоюват никаква тежест сред театралните майстори и пристрастените зрители. Разбира се, номинираните се ласкаят, неноминираните униват, но едва ли съспенсът се разпростира по-далеч от тесните кръгове около ръководството на САБ. Церемонията обаче, която дуото Христо Мутафчиев и Вальо Танев се опита да произведе на международния ден на театъра 27 март, бе не събитие, а мероприятие с ужасна форма и неясни послания.
<p><strong>За пръв път тази вечер, доливайки си ободряващ чай, си дадох сметка колко идиотски и сякаш фатално интуитивно е измислено името на наградите – Икар, момъкът, който не послушал съвета на баща си, гениалния архитект Дедал, и в опита си да да достигне звездните висоти изгаря в слънчевата пещ.</strong> Какъв ли символ са мислели, че вкарват в “Икар” – злощастния екпериментатор, онези, които са нарекли театралния приз на негово име?</p>
<p>Тази година „Икарът” не само не полетя, но и заработи като влакче на ужасите, странна машина на времето, която ни запрати в годините на тежкия и тромав соц. Нещо повече – казионност като вчерашната в онези години идваше от партийните конгреси, не и от театралните празници и купони. Иво Хаджимишев, качил се на сцената към края на “спектакъла” да обяви фотографска изложба, събра очевидно споделеното усещане в тънката си, но достатъчна шега: <strong>“Тази трибуна е много особена, напомня ми за едни конгреси...”. </strong></p>
<p>Чистата истина. Факт е, че всичко възкресяваше онзи дух на задължително мероприятие, което само чакаме да свърши. Крещяща липса не просто на празничност, а на какъвто и да е дух и артистизъм – не бе за вярване, че това е форум на артисти.<strong> Едва ли и семинар на счетоводители би излъчвал чак такова скука и формалност. </strong></p>
<p>Тягостното чувство се насложи и от несполучилия опит за някаква “драматургична” намислица, рамка, която да държи в относителна стройност цялото. Започващо като съдебен процес срещу театъра със симфонично и претенциозно изпълнение на Лакримозата (Кого оплакваме? Бившето значение на театралното изкуство?), позорището току забравяше, че е съдебна инсценировка и се изливаше в пихтиест флуид, гегове, песньовки и каквото дойде. Отрудени хора (на изкуството ли?!) излизаха бодряшки да си приберат статуетката, да благодарят я сухо, я мелодраматично, я банално – сякаш сцената не им е дом. <strong>Естествено, появата на няколко души сепна от дрямката – Мария Сапунджиева, Владо Пенев, Галин Стоев, Яна Борисова, Стайко Мурджев (който е – е!), и дотам. </strong></p>
<p>Камерата се задържаше на важни лица – това на строгия Веждичка, това на някаква Румяна, обявена като член на “журито”, която усилно дъвчеше дъвка, превъзбуденото от честта лице на Севда Шишманова – член на журито за театрални награди в качеството си вероятно на член на управителния съвет на БНТ.</p>
<p><strong>Друг потрес бе връчването на наградите</strong> – то не се извършваше от хора на театъра, предишни отличени или нещо подобно, а от средноуправленски кадри на спонсорските организации – отдел маркетинг, мениджмънт и пр. инак полезни в областите си труженици. Нищо лично, естествено, <strong>но може ли за миг да си представим където и да е, не задължително на галата на Оскарите или на Европейската награда за театър, някой друг освен артисти, хора на арта, да връчват награди?</strong></p>
<p>Изпълващото ни с неудобство сервилничене съвсем не се събра в отношението към финансовите субекти, то откровено, да не кажа с пионерска гордост, се изля и към политическите лица. Г-жа кметицата бе кухненски наречена “Данче” – цялото действо се извърши, забравих да кажа, в Народния театър, тя от своя страна в делово сиво костюмче <strong>похвали общинските си театри и поздрави наред с артисти, режисьори, сценографи и “сценаристите”!</strong> Министърът пък даде парична награда на общински театър – явно му е останал излишък след “изобилието”, което МК изсипва в последната година на подопечните си държавни театри. <strong>(На тях още през пролетта на 2009 им бе спряно проектното финансиране – на сбирка на театралните директори тогавашният министър в прав текст каза да не правят нови постановки – пари нема!) </strong></p>
<p>Неясната, люшкаща се между бунтовнически, хъшовски плам и капиталистическо хладнокръвие позиция на синдикалния лидер Христо Мутафчиев бе сюблимирана в последното му, целящо да изкара сълзи у драгия зрител поетично слово. Жанрът бе постмодерно смесен – с нотки на заупокойна молитва в синхрон с началния Верди и айнрандовски патос в политически коректна успоредност с ЕС – <strong>“Не убивайте театъра, знаем, че трябва да отрежете мъртвите клони, и ще ви съдействаме, ама сме в кожусите на профсъюзни защитници и... абе, ще си стиснем ръцете накрая. Само ни викайте в работни групи – да поддържаме образ на фактори”.</strong></p>
<p>Неизбежният въпрос след тези несвършващи 2 часа на 27 март – Деня на театъра, оформящ се у волево будния телезрител е:<strong> тия артисти, щом им е толко вял и скудоумен празникът, какъв ли им е делникът?</strong> И неизбежният завършек на мисълта: жалко, че днеска не дават “Листопад”. <br /><br />-----------------------<br />Публикуваме самите награди единствено от искрено уважение към резултатите от таланта и труда на някои от отличените. <br /><br /><em><strong>Главна мъжка роля</strong><br />Михаил Билалов за Мартин, „Козата или коя е Силвия?” от Едуард Олби, реж. Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов” <br /><strong></strong></em></p>
<p><em><strong>Главна женска роля</strong><br />Мария Сапунджиева за Моли Суини, „Моли-Суини”от Брайън Фриъл, реж. Борислав Чакринов, ДТ „Стефан Киров” – Сливен <br /></em></p>
<p><em><strong>Поддържаща мъжка роля</strong><br />Михаил Милчев за Шефлер – шеф, и Шефлер – хирург, „Грозният” от Мариус фон Майенбург, реж. Василена Радева, театър „София” <br /></em></p>
<p><em><strong>Поддържаща женска роля</strong><br />Снежина Петрова за Тя, „Гълъбът” по Патрик Зюскинд, реж. Десислава Шпатова, Народен театър „Иван Вазов” <br /></em></p>
<p><em><strong>Дебют</strong><br />Стайко Мурджев за режисура, „Пухеният” от Мартин Макдона, Сатиричен театър „Алеко Константинов” <br /></em></p>
<p><em><strong>Майсторско техническо осъществяване на спектакъл</strong><br />„Четири стаи” реж. Неда Соколовска, Гергана Димитрова, Мартин Вангелов, Атанас О`Махони, театър „София” <br /><strong></strong></em></p>
<p><em><strong>Режисура</strong><br />Галин Стоев, „Приятнострашно” от Яна Борисова, театър „199” <br /><strong></strong></em></p>
<p><em><strong>Сценография</strong><br />Деница Аргиропулос, Никола Налбантов, Ева Вентова, Петко Танчев за сценографията на „Четири стаи”, театър „София” <br /><strong></strong></em></p>
<p><em><strong>Авторска музика или оригинално музикално оформление</strong><br />Асен Аврамов, „Нирвана” от Константин Илиев, реж. Иван Добчев, ДКТ Пазарджик; „ОООО – Сънят на Гогол” по Николай Гогол, реж. Маргарита Младенова и Иван Добчев, ТР „Сфумато” <br /></em></p>
<p><em><strong>Куклено изкуство </strong> <br />„Цар Дроздобрад” по Братя Грим, драматизация и режисура Ирослав Петков, Държавен куклен театър – Бургас <br /><strong></strong></em></p>
<p><em><strong>„Златен глас”</strong><br />Васил Бинев за дублаж в сериала „Брак с чужденец” <br /></em></p>
<p><em><strong>Вариететно изкуство</strong><br />Нина Зафирова за хореографията на спектакъла “Магията на танца във вариетето” </em></p>
