- 10 Sep 2020
- 208
- 3
През втората половина на ХХ век в Европа се роди нов тип революция. Защо говоря за революция? Защото става дума за пълна промяна на политическия режим, социалните институции и дори на екзистенциалната практика. Имам предвид промените, станали в страните от бившия социалистически лагер, това каза френският философ Андре Глюксман в интервю пред Новая газета. И още: За съжаление руските управници смесват модернизацията и цивилизацията. Русия може да се модернизира, без да променя авторитарната си структура, както е станало при Петър Велики (въпреки че на практика днес това не се случва), но модернизацията не предполага нито спазване на правата на човека, нито демокрация, нито мирна политика.
<p><strong>Неотдавна чествахме 20 години от падането на Берлинската стена. Но тържествата бяха посветени не толкова на падането на комунистическите режими, колкото на обединението на Германия. Какво е за Вас тази дата?<br /></strong><br />Политиците, които празнуваха падането на Стената, не си дават сметка за мощта и дълбочината на един абсолютно нов феномен. През първата половина на ХХ век Европа бе школа на тоталната война и революцията. Именно в Европа се родиха тези две идеи, които изцяло преобърнаха планетата и бяха източник на планетарното зло.<br /><br />Но през втората половина на ХХ век в същата Европа се роди нов тип революция. Защо говоря за революция? Защото става дума за пълна промяна на политическия режим, социалните институции и дори на екзистенциалната практика. Имам предвид промените, станали в страните от бившия социалистически лагер.<br /><br />Подчертавам, че става дума за мирна революция, направена от мнозинството в името на мнозинството, а не за държавен преврат, осъществен от група въоръжени доктринери. Не напразно в Чехословакия тази революция беше наречена “кадифена”. За нея не беше необходимо бойно кръщение с кръв, което досега се смяташе за необходим израз на революционната енергия. От революциите за заграбване на властта ние преминахме към революции за придобиване на свободата. И това промени картата на Европа.<br /><br />Никой не можеше да си представи, че тежкото було, покрило половината Европа в Ялта, ще бъде премахнато вследствие на масови манифестации и дисидентска дейност. Тази фантастична сила все още продължава да действа в Грузия и Украйна и вдъхновява протестното движение в Иран. Владимир Путин неотдавна каза, че създаване на система от перманентни революции е опасно.<br /><br />Той е прав за едно нещо: наистина става дума за перманентна революция, която започна в Берлин през 1953 г. и продължи, независимо от силата, приложена срещу нея, в Будапеща, Познан, Новочеркаск, Прага, Гданск и др. Когато седмината съветски дисиденти излязоха на Червения площад през 1968 г., на нас ни се струваше, че те са безсилни. Мислехме, че книгите на Солженицин или Шаламов няма да променят нищо. Но в крайна сметка интелектуалното дисидентство и масовото народно желание за достоен и свободен живот в страните на Централна и Източна Европа родиха нова парадигма, променила картата на Европа.<br /><br />Точно това предизвиква гнева на Владимир Путин. Кремъл усеща необходимост да победи грузинците и украинците, за да не даде на новата идея възможност да завоюва постсъветското пространство. Но в Европа, повтарям, се появи сила, сменила “школата на войната”, сила, която вдъхновява народите на планетата. Аз мисля, че това е най-голямото събитие в края на ХХ век.<br /><br /><strong>Вие говорите за нова парадигма. Но самите лидери на западните страни, например Берлускони или Саркози, имат поведението на търговски агенти, които се отказват охотно от високите идеали заради изгодна сделка. Дали в такава обстановка новите ценности ще могат да се наложат?<br /></strong><br />Правата на човека и “реалполитик” са различни неща. Аз съм за реализъм в политиката. Но ако сега западните страни засилват руската автокрация, те работят срещу собствените си интереси. Русия покровителства редица “скандалджии” на планетата – от Ахмадинеджад до Чавес или ислямистите от ХАМАС.<br /><br />Има принципно различие между Русия и Китай. Китай е диктатура с комунистическа идеология, но същевременно представлява икономическо чудо. Той в близките десетилетия иска да стане първа икономическа държава в света и затова има интерес да сътрудничи със Запада. Руските ръководители пък добре знаят, че Русия няма да стане нито номер едно, нито дори номер две или три. Съответно й трябва друго оръжие.<br /><br />И това оръжие е стремежът да всее хаос. Колкото повече проблеми имат богатите с нефт страни, толкова по-скъпо Русия ще продава собствения нефт. Това е изгодно за нея. Руските ръководители имат желание да отслабят страните, които не могат да стигнат по икономически показатели. Това е много опасна политика. Вътре в страната опозицията е прекалено слаба, за да може да попречи на Кремъл да общува с аутсайдерите на планетата и да поддържа деструктивните движения и начинания. А западните лидери – и десните, и левите – не разбират в дълбочина природата на руския режим и страдат от политическа слепота.<br /><br />Да продадеш на Кремъл въртолетоносец “Мистрал” е все едно да се самонабиеш с камшик. Саркози се гордее с това, че в качеството си на тогавашен лидер на Евросъюза е успял да се намеси в руско-грузинската война и да спре руските танкове да нахлуят в Тбилиси. Но ако руската армия притежава плавателни съдове от класата на “Мистрал”, на които ще бъдат разположени хеликоптери, танкове и отряди за бързо реагиране, следващия път той няма да успее да долети до Москва, за да спре войната.<br /><br /><strong>Френските правозащитници имат претенции към Саркози не само по въпросите на външната, но и на вътрешната политика на Франция. В частност, неговото правителство излезе с идея за публични дебати за френската идентичност. Мнозина смятат, че самата идея за такива дебати мирише на популизъм и национализъм. Всъщност не е много ясно какво представлява национална идентичност в епохата на глобализацията. Мислите ли, че френската идентичност съществува? Ако да, то как бихте могли да я определите?</strong><br /><br />Мисля, че трябва да се говори не за идентичност, а по-скоро за френска различност, френско своеобразие. Идентичността за французина е по-скоро политически въпрос. Във Франция дори използват израза “ляв народ” и “десен народ”, което, разбира се, е пълна идиотщина. Френската идентичност води началото си от епохата, когато нямало и помен от леви или десни.<br /><br />Тази специфичност се изразява чрез езика. Вижте, например, класическото произведение от ХІІ век “Роман за Лисугера”, където всички персонажи са животни. Главният герой, Лисугерът, е доста лош, хитър и същевременно предизвикващ симпатии персонаж. Той може да бъде характеризиран като изразител на протестното съзнание, анархист, мърморко и в същото время умник. Именно този дух на протеста, склонността към рефлексия, способността да се възползваш от езика, за да отделиш правдата от лъжата, пронизва цялата френска литература.<br /><br />Немските историци на литературата на ХІХ век смятаха, че французите обичат да ровят в калта и че цялата френската литература е свинарник. Но това не е истина. Французите искат да проникнат в съществото на злото. В Германия това разбра Ницше, който писа за френските моралисти на ХVІІ век (Молиер, Ларошфуко и др.), че те се прицелват в черната част на човешкия дух и попадат в десетката. Става дума за теми като разврата, прелъстяването, подкупа.<br /><br />Това съзнание предизвика много ранната еманципация на жените, умните, образованите и скептичните жени, които във Франция са ръководели салони. Немското съзнание пък роди идеал на наивната и чиста Гретхен, милото момиче, която се занимава с чужди деца, а после ражда собствени.<br /><br />Във Франция контролът на раждаемостта бе разпространен доста преди Френската революция. Много време преди други европейски страни французите са се научили да правят разлика между раждане на деца и секс. Именно затова еманципираните френски жени са шампионки на Европа по раждаемост – ние даваме на жената възможността да изгражда свободно живота си.<br /><br /><strong>Вие говорите за въпроси от високо естество, а тези дебати ми се струват по-приземени. Изправено пред заплахата от наплив на имигранти, френското правителство се опитва да циментира нацията.</strong><br /><br />Да, тези неща са дълбоки, но излизат и на повърхността. Шест месеца след безредиците в парижките предградия през 2005 г. беше проведено социологическо проучване сред мюсюлманите. И се оказа, че мюсюлманите се чувстват най-добре в светска Франция. 90% от анкетираните казаха, че нямат проблеми с държавата, 88% - че нямат проблеми с християните и 75% - че нямат проблеми с евреите. Последното е особено учудващо, защото ислямистите култивират омраза към евреите.<br /><br /><strong>Излиза, че светскостта, отделянето на религията от държавата е съществена част от френска национална идентичност?<br /></strong><br />Това не е светскост, а отношение към религията. За разлика от САЩ ние не молим Бога да благослови Франция. Обстоятелствата исторически са се стекли така, че Франция е била първата страна в Европа, осмислила и сексуалния живот, и индивидуалните свободи, и политическия живот, заобикаляйки Бога. Папа Йоан Павел ІІ веднъж каза, че европейците живеят така, сякаш Бог не съществува. Но за французите тази забележка би била справедлива още преди четири века. Те направиха революция, сякаш няма Бог, те правят секс, сякаш няма Бог и дори правят деца, сякаш няма Бог. Това усещане изцяло пронизва съществуването на индивида.<br /><br />Между другото, в парижките предградия религиозните фанатици нямат власт и безредиците нямаха нищо общо с религията. Всички полицейски комисари признаха, че и магребинците, и африканците, и кореняците французи – накратко младите безработни – действаха заедно. Самото въстание е определена форма на асимилацията. Та нали въстанието е традиционна форма на протест във Франция не само сред парижките студенти в 1968 г., но и сред селяните. Франция никога не е стояла пред избор – пугачовщина или сляпо подчиняване на властта. Да си спомним за Жакерия или Фронда. Именно това наричам френско своеобразие.<br /><strong><br />Националната идея се търси и в Русия. Тъй като революцията вече не се смята за положителен фактор, вниманието се концентрира върху военните победи от далечното или по-близкото минало, и особенно върху победата във Втората световна война, която като че ли заличава всички престъпления на комунистическия режим. Как гледате на тази героизация на миналото?</strong><br /><br />Руският героизъм е тайна за европейците. Руснаците показаха, че са способни да жертват всичко, в това число и себе си, за да принудят нашествениците да остъпят. За пръв път това стана по време на Наполеон, а за втори – по време на Втората световна война. Навремето Наполеон е сравнявал московския пожар с Троянската война.<br /><br />Хитлер въплъти цялата военна, промишлена и идеологическа мощ на континенталната Европа. И отново в обикновените руснаци се събуди “животинската” реакция срещу нашественика. Тук работата не е в Сталин и комунизма.<br /><br />У европееца такава реакция предизвиква амбивалентни чувства. Същите чувства са изпитвали и руски писатели. Когато Достоевски, Тургенев и Чехов писаха за руския нихилизъм, т.е. за способността да хвърлиш в огъня цяла цивилизация, те винаги спомняха за подпалването на Москва.<br /><br />Тази способност е една от причините, поради която европейците трудно разбират Русия. В някакъв смисъл това е отвъд границите на западното разбиране, както и феноменът на ислямистите-камикадзе.<br /><br /><strong>И все пак триумфът във Втората световна война стана триумф на сталинизма. И се оказа, че този механизъм е жилав. В постсъветска Русия демокрацията, едва родила се, бързо се смени с авторитарен режим. Има ли надежда за промяна?</strong><br /><br />За съжаление руските управници смесват модернизацията и цивилизацията. Русия може да се модернизира, без да променя авторитарната си структура, както е станало при Петър Велики (въпреки че на практика днес това не се случва), но модернизацията не предполага нито спазване на правата на човека, нито демокрация, нито мирна политика.<br /><br />А за цивилизацията съвременните интелектуалци трябва да водят същата борба, каквато просветеният елит в Русия е водел винаги срещу деспотизма.<br /><br /><strong>Тази борба е ще по-трудна, защото размерите на Русия изискват силна държава. Щом държавата отслабва (най-добър пример за това е Февруарската революция), в страната се възцарява анархия и хаос. Отчасти така стана и при Горбачов.<br /></strong><br />Струва ми се, че терминът “силна държава” е смокинов лист за автокрацията. В Русия винаги е съществувала възможност управляващите и просветената прослойка да вървят по един различен път без репресии. Понякога този път е бил успешен, например освобождаването на селяните и реформите на Столипин.<br /><br />Така че Русия не е длъжна да си остава един реакционен блок, който задушава собствените граждани и близките страни. За съжаление, в миналото тя общо взето е избирала именно този път, но това не е фатална съдба. Винаги трябва да се помни, че ако не беше Първата световна война и болшевишката революция, влиянието на руската култура в Европа щеше да бъде доминантно. Тя би могла да стане факел на европейската цивилизация. И такава надежда има и за в бъдеще.<br /><br /><em>* Андре Глюксман е френски философ, известен със своето внимание към проблемите на правата на човека в Русия. Забранено му е да влиза в страната. Причините за това са ясни от това интервю. Но също така е очевидно, че споровете с опонентите от такава класа биха били по-плодотворни за Русия, отколкото забраните за открита дискусия.<br /></em><br /><strong>Галина Акерман, «Новая газета» </strong></p>
<p><em>Превод от руски: Андрей Романов</em></p>
