- Автор: Гласове
- 03 Апр 2026
- 4114
- 24
Автор: Стивън Холмс, project-syndicate.org
Аплодисментите във Вашингтон, когато израелски и американски въздушни удари убиха висши политически и военни ръководители на Иран, бяха разбираеми. Но те бяха и неволно показателни. Предпоставката зад т.нар. „обезглавяващи удари“ не е само военна. Тя е конституционна. Тя предполага, че лидерът е режимът, че властта е биографична и че убиването на човека може да убие системата. Това предположение е невярно за Иран. Но все повече се превръща в истина за страната, която го прави.
Стратегическата илюзия е лесна за формулиране. Американските и израелските плановици действат така, сякаш властта на Ислямската република се намира в телата на нейните лидери, а не в институциите ѝ - сякаш, ако бъдат елиминирани достатъчно „правилни“ хора, самата система ще рухне. Отстрани ги - и режимът ще се разклати или ще се срути.
Но Иран не се срути. Нито се разклати по решаващ начин. Той е изграден от самото начало, за да оцелее точно при такъв тип удари. Проблемът на Рухолах Хомейни през 1979 г. не е бил просто как да вземе властта, а как да я институционализира. Доктрината „Велаят-е факих“ цели да гарантира, че върховната власт се намира в длъжността, а не в смъртното тяло. Същата логика стои зад многослойната военна и охранителна архитектура на режима. Това е планиране за непрекъсваемост на управлението от страна на държава, която отдавна очаква опити за „обезглавяване“ - и се е подготвила за тях.
Иронично е, че Съединените щати днес сякаш не разпознават конституционния принцип, който прави възможна подобна устойчивост, защото именно този принцип безразсъдно се демонтира у дома.
Този принцип е по-стар от самата свобода. Преди конституциите да се занимават с права, те са се занимавали с оцеляване. Как един политически ред преживява смъртта, неспособността или изчезването на своя владетел, без да изпадне в насилие, парализа или разпад?
Средновековната политическа теология изразява това чрез разграничението между смъртното тяло на владетеля и безсмъртното политическо тяло на короната. Това, което Ернст Канторович нарича „две тела на краля“, не е мистификация. „Кралят е мъртъв, да живее кралят“ е практическо решение на централния проблем на политиката: длъжността трябва да надживее човека.
Конституцията на САЩ наследява този императив. Редовните избори, фиксираните мандати, разделението на властите, постът на вицепрезидента и правилата за приемственост не са просто механизми за ограничаване на властта. Те са инструменти за гарантиране на непрекъснатостта ѝ. Член II отговаря на формалния въпрос за наследяването: при отстраняване, смърт, оставка или неспособност на президента, правомощията преминават към вицепрезидента. По-късно Двадесет и петата поправка изяснява процедурата при неспособност на президента. В абстрактен план системата работи.
Но макар формалната приемственост да „запълва стола“, тя не гарантира, че самият стол все още носи властта, институционалните връзки и управленския апарат, които му придават смисъл. Никъде това не е по-видимо, отколкото в САЩ днес.
Доналд Тръмп не управлява предимно чрез конституционните правомощия на президентството - онези, които автоматично биха преминали към вицепрезидента Джей Ди Ванс - а чрез личен натиск, мрежи на лоялност, театрално доминиране и систематично отслабване на институциите, които иначе биха действали независимо от неговата воля. Той атакува държавната администрация, уволнява генерални инспектори, насочва правоприлагането към лични и политически цели и превръща неутралните институции в инструменти на лична власт. Това не са случайни злоупотреби. Това са удари по безличната инфраструктура, която прави възможна конституционната приемственост.
Ето защо успокоителният отговор - че Ванс би го наследил - е недостатъчен. Ванс би наследил длъжността. Но не и личната власт на Тръмп над уплашени законодатели, дарители, медийни собственици, прокурори или чуждестранни лидери. Той не би наследил специфичната смесица от страх, зависимост и почти култова привързаност, с която Тръмп е заменил институционалното управление с персонално. Този тип власт не е конституционна. Тя не може да се предава. Не може да се завещава с поправка. Тя умира със своя притежател.
Това е истинската криза на непрекъснатостта на управлението в Америка. Тръмп не просто концентрира властта - той я хиперперсонализира. Той разрушава институционалните структури, които позволяват на държавата да функционира без него, и ги заменя с форми на управление, съществуващи единствено във връзка с неговата личност.
Приемствеността съществува, защото президентите са смъртни, защото неспособността е възможна и защото неочакваният разрив рано или късно е неизбежен. Тръмп обаче се интересува от друг вид извънредност - измислената или преувеличена криза, която оправдава нарушаването на правилата в настоящето. Мигрантски поток се превръща в „инвазия“, правен спор - в опит за преврат. Кризи, които той може да създава, манипулира и използва, разширяват неговата свобода на действие. Те превръщат закона в театър, а изключението - в метод.
Собствената му смърт или неспособност е единствената извънредна ситуация, която не го интересува - защото не му носи нищо. Тя не може да бъде инсценирана, не може да бъде използвана като оръжие и не може да бъде обявена при негови условия.
Подготовката за такъв тип извънредност би означавала укрепване на държавната администрация, а не нейното разрушаване; защита на генералните инспектори, а не тяхното уволняване; запазване на независимостта на прокуратурата, а не нейното подчиняване; и приемане на факта, че логиката на функциониране на държавата трябва да остане независима от личността на управляващия. Противоречието в основата на „тръмпизма“ е, че персоналистичното управление не може институционално да се подготви за собственото си отсъствие, без да подкопае само себе си.
Иран, колкото и репресивен и проблематичен да е неговият конституционен ред, все пак разбира една истина, която Америка на Тръмп забравя: устойчивостта на режима зависи от отделянето на тялото на владетеля от политическото тяло. Иронията е очевидна. Докато САЩ водят война с предпоставката, че убиването на лидери може да унищожи държави, Тръмп прави тази теза плашещо правдоподобна у дома.
Да, САЩ все още имат формула за приемственост. Но тя има значение само ако институциите около нея функционират. Докато американската система е изградена върху предположението, че политическото тяло надживява смъртното тяло на президента, при Тръмп президентството съществува само в сегашно време. За разлика от Ислямската република, американската република днес сякаш има само едно тяло. А политически ред с едно-единствено тяло не го надживява.
Стивън Холмс, професор по право в New York University School of Law и носител на Берлинската награда на American Academy in Berlin, е съавтор (заедно с Иван Кръстев) на книгата The Light that Failed: A Reckoning (Penguin Books, 2019). Пише за Project Syndicate от 2001 г.
Източник: project-syndicate.org
