Борис Велчев: Вицепрезидентът не носи отговорност за бъдещото поведение на помилвания. Държавната милост е за тежко болните

Помилването не означава, че осъденият се е поправил, нито че вицепрезидентът може да предвиди бъдещото му поведение. Когато правната и медицинската комисия са препоръчали освобождаване заради опасност за живота, не може да бъде укоряван вицепрезидентът, който се е доверил на професионалната им преценка. Държавната милост важи еднакво и за дребния крадец, и за извършителя на тежко престъпление, а отговорността за указа се оценява единствено според обстоятелствата към момента на подписването му. Това заявява пред „24 часа“ проф. Борис Велчев – бивш главен прокурор и председател на Конституционния съд, автор на докторска дисертация върху правото на помилване. Според него казусът е удобен за предизборни атаки, но по-важният въпрос е какви стандарти ще прилагат всички кандидати за вицепрезидент при упражняването на това „малко архаично правомощие“.

Не познавам конкретния случай с Огнян Атанасов извън онова, което съм чел в медиите и няма да коментирам него, а по принцип помилването според Конституцията и законите.

Първото, което прави впечатление, че това право изглежда някак укоримо. Вицепрезидентите винаги помилват лица, признати от съда за виновни. Помилването не е някакво възстановяване на справедливостта чрез освобождаване от наказание на едно невинно лице. То винаги се отнася до лице, чиято вина окончателно е установена от съда. В нашето и без това силно подозрително към институциите общество, това често пъти поражда съмнения.

Тази укоримост на помилването обаче е само привидна. Правото на вицепрезидента да помилва не е нито произволно, нито неограничено. То трябва да бъде упражнявано тогава , което има по-важни причини от това, да бъде изтърпяно докрай наложеното от съда наказание. Тези причини могат да бъдат различни – нека си припомним как президентът Първанов помилва нашите медицински сестри, осъдени в Либия.

Разбира се, най-често причините за помилването са хуманитарни и в частност – от здравословен характер. Хуманността е в основата на държавната милост. Тя е еднаква и за дребния крадец, и за осъдения за тежко престъпление.

Вече казах, че тази милост не е неограничена. В администрацията на държавния глава, има специална комисия, която разглежда всяка от стотиците молби за помилване. Съществува и друга, независима от президентството комисия, назначавана от министъра на правосъдието, която се състои от опитни медици. Тя прави преценка единствено на медицинските обстоятелства, които биха наложили помилване. Иначе казано, поне две комисии се произнасят, когато едно лице иска да бъде помилвано по медицински причини.

Разбира се, последната дума е на вицепрезидента. Решението да помилва или не, е изцяло негова отговорност. Той не е обвързан от становищата на двете комисии, но ако те са убедително и професионално мотивирани, той следва да се опре на тях и те стават негови мотиви за помилването. Ако становищата и на двете комисии съвпадат и вицепрезидентът се е доверил на тяхната съвместна правна и медицинска преценка, не виждам какво може да породи укор за него.

Дали не трябва да разследваме комисиите? Може ли те да са заблудили вицепрезидента? Такъв подход е неприемлив. Не можем постоянно да се съмняваме във всички по принцип и без конкретен повод. И само за това помилване ли ще проверяваме членовете на тези комисии или за всички помилвания от 1991 година насам?

Указът за помилване не означава, че целите на наказанието, предвидени в НК са изпълнени. Вицепрезидентът със своя акт не казва, че осъденият се е поправил и е бил превъзпитан. Той не може за прави прогнози за бъдещото поведение на помилваното лице, нито за ефекта от последващото лечение. Неговият указ само казва, че от един момент нататък наказанието не само не може да изпълни целите си, а напротив – то вече самоцелно причинява физическо страдание на едно болно лице. Това изрично е забранено от чл. 36, ал. 2 от Наказателния кодекс. Този извод е особено валиден, когато медицинската експертиза твърди, че продължаването на изпълнението на наказанието поставя в риск живота на осъдения. Не мога да си представя вицепрезидент, който би пренебрегнал подобно медицинско становище.

Когато казвам, че отговорността за помилването не е на комисиите, а в крайна сметка на вицепрезидента, искам да направя и едно уточнение. Тази отговорност се преценява единствено към момента на подписване на указа.

Иначе темата за помилването е удобна за политически атаки по време на избори. Но това право е заложено в Конституцията и ще бъде упражнявано от всеки бъдещ вицепрезидент. То не може да бъде обезсмислено. Затова сегашната полемика ни дава и един шанс – да чуем всички кандидати за вицепрезидент - какви стандарти биха прилагали, когато упражняват правото на помилване. Това ми се струва по-важно от разглеждането на всеки един конкретен случай.

Източник: „24 часа“