- 10 Sep 2020
- 52
- 4
Събитията в Кайро са сериозна заплаха за египетското политическо единство, но тяхното въздействие върху сунитските страни като цяло също не е за пренебрегване. В момента се преразпределят картите в политическата игра - от страните в Персийския залив до тези в Магреба. Това обяснява френският политолог Жил Кепел, специалист по исляма и съвременния арабски свят и преподавател в Института за политически проучвания в Париж.
<p><strong>- В последната си книга, „Арабски страсти”, говорите за риска от падането на египетския „гигант” за стабилността на Близкия Изток като цяло. Завършва една от най-смъртоносните седмици след падането на Мубарак. Трябва ли да се опасяваме от разпространение на безредиците в целия арабо-мюсюлмански свят?</strong></p>
<p>- В Египет наблюдаваме много дълбоко разцепление между две населения, едното, което стои зад „Мюсюлманските братя” и някои салафити, които искат да бъде установена ислямска държава, а другото – зад либералите и армията. Видяхме ги в по-мека форма при избирането на Мурси, защото той се възползва от гласовете на значителен брой демократи и либерали не-ислямисти, които смятаха, че „брадата на братята все още е за предпочитане пред войнишките шапки”.</p>
<p>Трябва да припомним, че между падането на Мубарак (февруари 2011 г.) и избирането на Мурси (юни 2012 г.), управлението беше в ръцете на Върховния съвет на Въоръжените сили, период, през който образът на военните се помрачи видимо пред либералите. В началото революционният лозунг беше „армията и народа ръка за ръка”. Близо година по-късно той стана „долу властта на армията”. Тази загуба на популярност се обяснява до голяма част с жестоките репресии, упражнявани както спрямо демократичния лагер, така и спрямо коптите през октомври 2011 г., когато те демонстрираха, за да нарушат медийното мълчание за паленето на техните църкви от салафитите.</p>
<p>Тази рязка промяна на мнението позволи на Мохамед Мурси да бъде избран със слабо мнозинство пред Ахмед Шафик, смятан за кандидат на военните. Впоследствие това разцепление се засили, на фона на прищявката на Мурси да получи пълни правомощия, което означаваше за общественото мнение, че той е под ботуша на лидера на „Мюсюлманските братя”, чиято цел беше да залеят страната, като поставят свои хора на всички ключови постове в администрацията. В този момент неислямисткият електорат на братята се отдели рязко, за да премине в опозиция, факт, който предизвика промяна на мнозинството: това го видяхме много ясно по време на демонстрациите на 30 юни, които събраха толкова хора, ако не и повече, както при падането на Мубарак. Въпреки това сътресение, днес сме изправени пред два блока в Египет и изглежда, че всеки един от тях е изгубил контрол.</p>
<p>Познавайки страната от 30 г., мога да твърдя, че никога не съм виждал такъв израз на омраза, както днес. Най-новата египетска история има своя дял от насилие, но никога разцепленията не са били толкова дълбоки. Можем все пак да кажем, че след насилието през последната седмица, единството на „Мюсюлманските братя” лека-полека ще се разпилее. В петък мобилизацията беше много по-малко интензивна, отколкото в сряда, но все още е рано да се съди.</p>
<p>Иранският пример от 1979 г. показа, че щиковете невинаги могат да удържат всенародните демонстрации. Във всеки случай събитията не се опират на религиозни и етнически разцепления, както в Сирия. Обратното, Египет досега беше известен с голямата хомогенност на своята база. Разцеплението вече не е между елита и народа, колкото и въображаем да е той, а вътре в самия народ и неговите фамилии.</p>
<p>Не отговарям директно на въпроса ви, защото това разцепление се отразява днес в сунитския мюсюлмански свят като цяло. Виждаме го в Тунис, където последователните убийства на двама депутати от опозицията очевидно помрачи образа на ислямистите, но също така и в Турция със събитията на площад „Таксим”. Той се открива също, може би не толкова значителен, в Персийския залив. Там той не приема формата на <em>Kulturkampf </em>(битка между културите), каквато има в останалата част от сунитския свят: тук става дума за борба между ислямисти и анти-, но сблъсъкът е между различни опити да бъде поет контрола над езика на исляма.</p>
<p>Доколкото знам, за първи път от създаването на Съвета за сътрудничество в Персийския залив (Саудитска Арабия, Оман, Кувейт, Катар, Обединените арабски емирства и Бахрейн) се вижда толкова явна опозиция. От една страна е Катар, малка и богата страна в непрекъснато търсене на подкрепа, която играе от началото на арабските революции с картата на „Мюсюлманските братя”, на които даде финансова подкрепа, както и силата на медийния удар от страна на „Ал Джазира”. Същевременно Саудитска Арабия и Бахрейн дариха 12 млрд. долара на ген. Ас Сиси скоро след свалянето на Мурси, което е почти десет пъти повече от годишната помощ, която Вашингтон дава на Египет.</p>
<p><img src="/uploads/editor/EGYPTE.JPG" alt="" width="623" height="344" /></p>
<p>Сегашните пукнатини, които виждаме, че се взривяват в Египет, в крайна сметка са най-силната проява на тези, които откриваме във все по-разделения сунитски свят като цяло. Разделение, което го отслабва впрочем, на фона на съюза на шиитската дъга (Иран, Ирак, Сирия), подкрепяна от Русия. Египетският случай, който далеч не спира до бреговете на Нил, е проявител на сътресенията на регионалната карта.</p>
<p><strong>- Може ли да се каже, че сегашната ситуация означава неуспех за арабската политика на администрацията на Обама?</strong></p>
<p>- Не знам дали сега може да се говори за неуспех, но е ясно, че САЩ вече нямат капацитет, за да бъдат суперсила в Близкия Изток. Вашингтон е инвестирал колосални суми в Египет от споразумението в Кемп Дейвид (при президента Джими Картър) досега, за да извади страната от съветския алианс и да я превърне в стълб на американската стратегия в Близкия Изток. Въпреки това днес те са много зле приети от египтяните, включително в редовете на армията, която беше една от главните им опори.</p>
<p>Дори и американците да успяха да разрушат военно Ал Кайда, главно благодарение на идползването на дрони и на разузнаването, те се опитаха да накажат сунитския свят, използвайки конвенционална армия, за да нахлуят в Ирак на Саддам Хюсеин. Залогът на неоконсерваторите беше да играят с картата на иракските шиити, които окуражаваха, за да предизвикат чрез ефекта на доминото падането на режима на моллите в Иран. Въпреки това Малики, сегашният премиер на Ирак, въпреки че е шиит, стана близък съюзник на Техеран. Това политическо поражение се прибавя към фактическото военно поражение, тъй като американците бяха принудени да си тръгнат, под натиска на партизанската война.</p>
<p>Същата констатация можем да направим за Афганистан, където властта на президента Карзай не спира да отслабва. В резултат в сунитския свят американският гигант вече не изглежда непобедим, следователно защитник. Кадрите от египетската армия вече не се колебаят да му повишават тон, смятайки, че той вече не може да направи кой знае какво за тях, в частност откакто администрацията на Обама избра да подкрепи „Мюсюлманските братя”.</p>
<p><strong>- Този египетски „пароксизъм” може ли да окаже влияние върху страни, които досега бяха относително пощадени от арабските революции, като Алжир или Мароко?</strong></p>
<p>- В Мароко упражняването на властта се дефинира чрез своята дуалност, тъй като тя е поделена между крал Мохамед VІ и неговия министър-председател Бен Кирам, произлязъл от ислямистка формация (Партията на справедливостта и развитието), която се вдъхновява от партията на Ердоган. Както и в Турция, Партията на справедливостта и развитието се опира на набожната дребна буржоазия и се възползва от ниската цена на труда, за да прибере печалбите на европейския пазар. Тази икономическа стратегия, базирана на износа, зависи обаче от европейския растеж, който днес е в мъртва точка, което отваря пътя за политическо оспорване в национален мащаб.</p>
<p>Впрочем за първи път от независимостта на Мароко монархическата власт изглежда погрешима, след извиненията, които трябваше да поднесе заради освобождаването на испанския педофил. Тази пукнатина е възможност за онези, които искат да разклатят настоящия режим, и въпреки че въпросът не се поставя в непосредствено бъдеще, трябва да се има предвид при развитието на събитията.</p>
<p>Що се отнася до Алжир, фактът, че арабските революции не стигнаха дотам, се обяснява с две причини. Най-напред, Алжир е имал своята „арабска пролет” през 1989 г., която се изроди в гражданска война, продължила чак до края на 90-те г. След това трябва да се припомни, че Алжир имитира точно петромонархическия модел на Персийския залив, което му позволи да развие известна социална рента, способна да притъпи вълненията на гражданското общество: видяхме значителни увеличения на заплатите почти навсякъде в страната. Въпреки това президентът Бутефлика днес не е в състояние да участва в играта, след като беше настанен в болница във Вал дьо Грас и впоследствие се възстановява. Според слуховете дори се опитвали да скрият смъртта му. Армията, която в Алжир е инстанция за контрол и разпределение на петролната рента, не може вечно да стабилизира тази двойствена ситуация.</p>
<p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>
