- Автор: Керъл Кедуоладър, „Гардиън”
- 10 Sep 2020
- 3471
- 36
Ритуализирана бруталност. Отмъстителна кръвожадност. Свирепа диващина, оправдана от средновековните представи за възмездие. Ние всички знаем колко мрачен може да бъде светът тези дни. Свят, където удушават хора и ги набиват на кол. Свят, където ги намушкват и изкормват, където режат вратовете и гениталиите им. Където ги убиват само в името на отмъщението. Не става въпрос за Рака* обаче, а за „Завръщането” – най-горещия блокбъстър на сезона, спечелил три Златни глобуса миналата седмица, номиниран миналия четвъртък за дванадесет Оскара, който ще гледате за десет-петнадесет евро в местното кино.
Това е разказ за „отмъщение, възмездие и първично насилие” според Питър Брадшоу от „Гардиън” – „вълнуващ и болезнен като парче лед, допряно до кожата”. Това е похвала, между другото. „Немислимо, агресивно мъжествен “, казва GQ. И това са суперлативи.
Филмът е базиран на истинска история от американската граница през 1823 година и ще обобщя сюжета за вас – човек търси отмъщение, човек намира отмъщение. Това е, общо взето, за два часа и половина, въпреки че има кратка отмора, в която Леонардо Дикаприо се бори с мечка гризли. Предварителни репортажи предположиха, че той е бил изнасилен. Но не, тази съдба е запазена за една от двете жени, които се появяват на екрана. (Другата е убита. Но не се притеснявайте, вие нямате никаква представа коя е тя, така че всъщност няма да ви пука.)
Разбира се, жената не е изнасилена в действителност. Това е постановка. Наричаме го актьорско майсторство. А „Завръщането” наричаме развлечение. Между нас и хората, които в момента се опитваме да взривим на парченца с огромните си ракети, има съществена разлика – ние избираме да плащаме, за да гледаме жени, които се преструват, че ги изнасилват, вместо да гледаме безплатно как действително ги изнасилват.
Аз не се забавлявах. Представяте ли си? Гледах филма на специална прожекция за пресата 14 дни преди Коледа, когато улиците бяха изпълнени с мигащи приказни светлинки, а аз се отказах да послушам една група от Армията на спасението, която свиреше „Тиха нощ”, за да прекарам няколко седмици (така ми се стори) в тъмна зала и да чакам – Боже Господи – да чакам Лео просто най-накрая да пречука другия мъж и най-сетне да се прибера вкъщи. Добре смазаната рекламна машина, която осигурява лесна победа на Оскарите, внимателно бе изпуснала информация колко изтощителни са били снимките, колко автентично са „страдали” актьорите по време на снимачния процес. (Явно са понастинали.) И кинематографията на Емануел Любецки – снимал е само по няколко часа дневно на естествена светлина – наистина е красива.
Идеята на режисьора Алехандро Гонсалес Иняриту е била всичко да изглежда възможно най-реалистично. Което щеше да бъде прекрасно, ако имаше нещо поне близко до сюжет, рефлексия над природата на възмездието или поне някой – някой – който да ти е поне малко симпатичен. Но няма такова нещо. В крайна сметка пейзажът е смразяващ, насилието е безпредметно, а цялата работа е лишена от смисъл. Безсмислена приказка за отмъщение, която просто превръща болката в спектакъл. „Завръщането” е болезнено порно.
И по всяка вероятност ще спечели всеки възможен „Оскар”. Критиците щедро хвалят „дълбоката” образност и „автентичното” усещане. Това е, както казват, филм, който те „потапя” органично в своята атмосфера. Въпреки че надали е толкова завладяващ, колкото да сложиш камера в клетка и след това да запалиш човек. Гледали ли сте този филм? В който изгарят човека жив? Не е творение на Гонсалес Иняриту, а на „Ислямска държава”. Не беше номиниран за награди, но болката е още по-истинска, по-дълбока, пò... как беше думата, вълнуваща?... от тази на Дикаприо.
Но в края на краищата, целият видеоматериал на ИД е вдъхновен от нашите собствени забавления – и сюжетът, и саундтракът, и монтажът. „Ислямска държава” не е изобретила нови повествователни тропи, тя просто ги заема директно от Холивуд. Единственото, което прави, е да отиде още една крачка напред, побеждава Холивуд в собствената му игра. Вижда какво искаме, какво ни вълнува и ни го предоставя. Ако имаше мечка гризли в сирийската пустиня, без съмнение щеше да я сложи в клетка и да ни покаже как тя в действителност разкъсва човек.
„Завръщането” не е виновен за това. Той е просто един от тези досадни, лишени от емоции филми, от които определени критици и Академията си подмокрят гащите. Недейте да плащате десет-петнадесет евро. Почакайте да излезе в Нетфликс и да заспите на собствения си диван. Или да останете будни и да се насладите как изнасилват или как убиват с мачете просто така. А може и да изчакате следващото филмово предложение на „Ислямска държава”.
Изборът е ваш, но нека поне се опитаме да не изглеждаме толкова изненадани от следващия грандиозен видеоспектакъл на ИД. Да се запитаме защо болката и страданието, изнасилването на жени и безсмисленото, фетишистко насилие, когато са продукт на Холивуд, печелят награди. Или пък защо толкова настояваме да търсим „истинското”. Какви невротрансмитери освобождаваме? Каква е тази жажда, която утоляваме? Филмите на „Ислямска държава” са просто следващата логическа стъпка след нашите филми. Тяхната култура всъщност е и наша. Не ИД е измислила всичко това. Просто е малко по-честна, щом става дума за насилие. По-„автентична”. По-„дълбока”. По-„истинска”.
Керъл Кедуаладър е британска писателка. Работила е като журналист за „Дейли Телеграф” и „Обзървър”.
* „Столицата” на „Ислямска държава”.
Превод от английски: Филип Каменов
