- Автор: Гласове
- 10 Sep 2020
- 198
- 8
Лидерът на Националния фронт Марин Льо Пен
Трудно е да не изпитваш притеснение, дори срам пред света: родината на човешките правата вече е страна, в която официално първа политическа сила е крайната десница. Дискурсът на Националния фронт е изпълнен с демагогия, програмата му ще доведе Франция до разруха, но въпреки това той излезе начело.
Не избирателите трябва да бъдат порицават обаче, а елитите - от десницата, както и от левицата, които са на власт от 30 г. През тези "жалки трийсет" те не направиха нищо, за да предотвратят тази отдавна предизвестена политическа катастрофа. Те предпочетоха да си затворят очите за собствените си неуспехи и да омаловажат пробива на Националния фронт. По време на кампанията за регионалните избори Жан-Кристоф Камбаледис, първият секретар на Социалистическата партия, не намери какво по-добро да направи, освен да повтаря, че Националният фронт е "надценен" в социологическите проучвания, докато от години беше по-скоро обратното.
Но всичко друго беше по-добро от това да се погледне реалността в очите,
пише "Поан".
Тази реалност е нарастващият разрив между елитите и народа. Обсебени от превземането, а след това от съхраняването на властта, френските ръководители, които се сменяха начело на страната, не успяха и не пожелаха да вземат предвид тази "периферна Франция", описана от географа Кристоф Гилю. Една Франция на малките и средните градове, селските райони, отдалечени от големите метрополии, които са се вписали се в модерна Европа и се възползват от глобализацията. Тук съвсем не става дума за маргинално неселение, а за мнозинството от гражданите:
над 60 на сто от населението, което живее в 34 хиляди от общо 36 хил. общини във Франция.
Сериозно ли вярва правителството, че минавайки за няколко часа в Лаон, в Ен, една от изборните крепости на Националния фронт, ще може да спечели сърцата и умовете на тези избиратели?
Резултатът е вот на яростта и горчивина, който рискува да доведе също до огромно разочарование. Днешният печеливш бързо ще покаже неспособността си да промени живота: навсякъде, където имаха ръководни постове, избраниците на Националния фронт показаха своята некомпетентност, добавя "Поан".
“Вятърът на гнева”
е озаглавил уводната статия на “Фигаро” редакционният му директор Алексис Брезе.
Това е гняв, който идва отдалече. Студен, брутален, без нюанси и безмилостен гняв. Той вреше в продължение на 30 г. на огъня на обществената безпомощност и неуспехите на управлението. Този гняв се роди при управлението на Франсоа Митеран (1984 г., първият изборен успех на Националния фронт); нарасна при Жак Ширак и Лионел Жоспен (21 април 2002 г.); спадна и след това се засили отново по времето на Никола Саркози с ритъма на надеждата и разочарованието; но Франсоа Оланд ще има тъжната привилегия в Историята да бъде онзи, който взриви този гняв.
В неделя този гняв отнесе всичко. Вече безспорна първа политическа сила във Франция, Националният фронт - чийто резултат се утрои от миналите регионални избори, което е нещо невиждано! - се намества с гръм и трясък в нашия политически пейзаж. Това е тежък неуспех както за левицата, така и за десницата. За Франция е скок в неизвестното. След двойното предупреждение на европейските и на местните избори, очевидното е налице: политическа Франция вече е разделена на три, а традиционните партии са трайно дестабилизирани и никога не са изглеждали толкова объркани, подчертава “Фигаро”.
Превод от френски: Галя Дачкова
