Умберто Еко: Аз мога да напусна този свят, но се тревожа за внуците си

През май 2015 г. италианският писател Умберто Еко, който почина на 19 февруари на 84-годишна възраст, даде няколко интервюта пред френската преса, поводът за които бе последният му роман, “Нулев брой”. Той не прилича на “големите”му творби, “Името на розата” и “Махалото на Фуко”. В 200 страници писателят разказва за мимолетния живот на един вестник, създаден от тайнствен спонсор. В тази остра сатира Умберто Еко се връща към една от любимите си теми, заговорът, и към половин век от италианската история, от смъртта на Мусолини до тази на папа Йоан-Павел I, като се мине през мрежата “Гладио”, ложата П2 и “Червените бригади”. В книгата се очертават няколко тези:

1) Пресата е болна от 90-те г.

2) Тя е осъдена да се предаде на сензационното, за да оцелее още малко.

3) Читателите са изчезнали, защото вече знаят всичко, но и защото са убедени, че крият от тях най-важното.

В Италия“ Нулев брой” предизвика дебати за характера на днешната преса и си съперничеше за първото място по продажби с книгата “Подчинение” на Мишел Уелбек.

- Защо написахте роман за жълтата преса?

- Пиша статии и есета за проблемите и пороците на журналистиката от 30 г. насам. Размишлението върху тях ме накара да натрупам много материал. Тъй като никой не чете есетата, предпочетох да използвам бележките си, за да напиша роман.

- Писането на този кратък роман не беше ли по-бързо?

- Всяка от моите книги ми отне по шест години, а “Махалото на Фуко” осем. С този съвременен сюжет нямаше нужда от много проучвания. Така че “Нулев брой” ми отне една година. Сюжетът изискваше бързина, в стил “Туитър”!

- Защо избрахте действието в книгата да се развива през 1992 г.?

- Това е интересна година за Италия с операцията “Чисти ръце” и провала на християндемократите и Социалистическата партия на парламентарните избори. Тогава си казахме, че нещата ще се променят. Точно обратното, нищо не се промени и две години по-късно Берлускони дойде на власт!

- Как реагираха италианските вестници на тази жестока атака срещу пресата?

- Много главни редактори на сериозни вестници ми казаха, че съм избрал да обрисувам един жалък вестник, в който все пак те откриха някои от собствените си недостатъци… За останалите, на не толкова сериозни вестници, изборът беше прост: или ме унищожиха в статиите си, а това показваше, че са се разпознали в книгата ми; или ме хвалеха и сочеха конкурентите си. Това се случи!

- Електрошок ли искахте да предизвикате?

- Кризата на журналистиката започна през 1953 г. с появата на телевизията. Вестниците по онова време разказваха сутрин какво се е случило предишната вечер. Затова се казваха “Соар”, “Кориере дела Сера”, “Ивнинг Стандарт”

… С появата на телевизията те продължиха да разказват на сутринта онова, което хората вече знаеха! Така че това беше началото на кризата, към която се прибави финансовото измерение. Поради икономически причини, те трябваше да  привличат реклами. Тогава бе преходът от предвоенните вестници от четири страници към близо 60 страници.

Днес проблемът е същият. Как да се пълнят тези страници? Вие можете да задълбочите темата с примера на “Монд” или “Фигаро”. Можете да пускате клюки, както англосаксонските вечерни вестници. Можете да изнудвате или да правите долни политически операции, както в “Утре”, вестника, който измислих в книгата си.

- След това се появи интернет…

- Това е последният елемент от кризата. Младите вече не четат пресата и това е много сериозно. Когато избирате един вестник, в зависимост от заглавието му, имате нещо като като гаранция за достоверност. Четете “Юманите” и знаете, че това не е “Фигаро”. Вие сте в състояние да използвате критичния си ум. С новините, които идват по интернет, няма филтриране на източниците. Един тийнейджър може да попадне на ревизионистки сайт и да приеме информациите в него за чиста монета.

- Но как да се филтрират източниците?

- Мисля, че вместо да си губят времето да публикуват клюки, всекидневниците би трябвало да отделят поне две страници дневно, за да направят критичен анализ на сайтовете в интернет. Да кажат на читателите си кои сайтове са достоверни и кои не са. Това е начин да бъдат образовани читателите. Това преливане на информацията, тази всеобща врява е голямата драма!

- Откъде идва тази страст към писането, към книгата?

- Дължа вкуса си към книгите на баба ми по майчина линия. Тя беше страстен читател. Много често отиваше да вземе книги от библиотеката. Нямаше предпочитания: можеше да чете Стендал и барон Орци. Благодарение на нея, на 12 г. прочетох “Дядо Горио”. Дядо ми по бащина линия, който почина, когато бях на шест години, беше печатар. Когато се пенсионира, започна да препрочита всички книги, които хората му бяха поверили. Когато почина, никой не си поиска книгите, върху които той работеше, защото не бяха особено ценни. Те се оказаха в един черен сандък при родителите ми. Прекарах години в унищожаване на това съкровище, четейки и препрочитайки “Тримата мускетари”, романи за млади дами и толкова други.

Днес всеки месец ходя на големия панаир на старите книги в Милано и купувам онова, което съм чел в миналото. Аз съм последовател на Пруст: откривам смисъла на живота в спомените от детството!

- Колко книги притежавате?

- Само 35 хиляди в апартамента ми в Милано, може би 10 хиляди в провинцията, няколкостотин в Париж и Болоня, където преподавам.

- Защо сте написали толкова малко художествени романи?

- Седем романа, това е повече от Радиге, но по-малко от Балзак!

- Говорят ли ви все още толкова много за “Името на розата”?

- Аз съм пленник на тази книга, както Гарсия Маркес беше пленник на “Сто години самота”. Веднъж една жена, която бе решила да направи поредица от кратки съвременни детективски романи, написани от хора извън литературата, ме попита дали това ме интересува. Аз отказах, казвайки й, че искам да напиша 500 страници за Средновековието. Прибирайки се у дома, започнах да правя списък на героите. След това от един антиквар купих трактат за отровите, цитиран от Юисманс, любимия ми писател. Продавачът мислеше, че става става дума за риби (poissons), а не за отрови (poisons). Купих го на смешна цена!

- “Нулев брой” предлага мрачна картина на съвременния европейски свят. Какво по-точно ви тревожи?

- О, аз не се тревожа заради себе си! Аз съм на 83 г., мога да напусна този свят, но се тревожа за внуците си. Светът, в който те ще живеят, е обкръжен от тероризма, което означава, че ще живеят в постоянно безпокойство, но това е също така свят, който ще бъде без памет. Новото поколение, което живее в интернет, познава само настоящето и му е трудно да разбере какво се е случило преди раждането му…

- Растящата необразованост ли ви тревожи?

- Необразоваността е само следствие на това явление, което би могло да се нарече “унищожаване на настоящето”. Eдин безличен млад човек, който влиза в интернет, може да открие цели части от миналото, но той вече не е в състояние да декодира тази информация. Трябва обаче да познаваме грешките, извършени в миналото, за да изградим настоящето. Ако Хитлер познаваше по-добре Наполеон или “Война и мир”, нямаше да нахлуе в Русия.

- Трябва да се радваме…

- Разбира се, но ще ви кажа как аз виждам бъдещето: бъдещата управляваща класа ще бъде на хиперсвързани хора, които освен това са получили “образование за миналото”, функция, която някога изпълняваха хуманитарните науки. Там ще бъде разликата. В това, което наричам “способност за филтриране”: да оставим настрана един сайт, който казва, че Холокостът не е съществувал, и да погледнем десет сайта вместо един.

- Отбелязахме си го. Откъде дойде гротескната идея да накарате десет души да работят по нулев брой на вестник, който никога няма да излезе?

- Това е почти чист реализъм. Спомних си за един епизод от италианската история от 70-те г., когато някой си Пекорели имал не вестник, а бюлетин, който пристигал на бюрата на министрите и който им предавал следното послание: аз пиша това, но вие разбирате, че бих могъл да разкажа много повече. Това е индустрията на изнудването. Пекорели станал толкова опасен, че бил убит. Но не е нужно да се изнудва: онова, което в Италия се нарича “машина за кал” се ограничава да делегитимира противника. 

- Например?

- Аз самият си имах работя с нея в един вестник, който не ме харесваше: “Умберто Еко е видян в един китайски ресторант да яде с пръчици с един непознат…” Един непознат! За тях той беше непознат, а за мен беше почти приятел! Вижте, разказват истории, сякаш това е началото на детективски роман, римейк на приключенията на Фу Манчу…

- Има ли все още сериозни хора?

- Романът ми завършва с пример за добра журналистика, едно предаване на Би Би Си. Виждате, че не съм пълен песимист.

- Какво мислите за Едуард Сноудън или Джулиан Асанж, които претендират, че вършат работата, с която пресата вече не се занимава?

- Пресата пуска горещи информации, които наричат сензационни новини, но тя е ангажирана също с работа по определяне на приоритети и отговорност. Не мисля, че възходът на онези, които бият тревога, може да се смята за положително явление. Едно правителство, една посолство имат правото или дълга да разполагат с поверителна информация, както един лекар понякога има правото да каже на семейството, но не и на болния, че ще умре след една седмица. Понякога имаме нужда от тайна под заплахата от кървави конфликти. 

- Въпреки това тайната подхранва теорията за заговор…

- Може би. Но няма нужда от теорията за заговор, за да се разпространяват секретни информации. С един добре изфабрикуван фалшификат може да се предизвика кървава история. Още повече, че хората обичат да хвърлят кал, а вярата в заговори ни позволява да се освободим от собствената си отговорност, както показа Карл Попър. Теорията за заговора започна с “Илиада”: решението за разрушаването на един град привидно било взето от боговете… Не казвам, че не е имало заговори в историята. Но накрая те са разкрити. Но един измислен заговор никога не може да бъде разкрит, защото живее единствено в колективното въображение. Интернет и социалните мрежи правят днес тези заговори много по-модерни, отколкото по времето на Юлий Цезар, и затова имаме критичен дълг да ги разобличаваме. Представете си какво става в главата на един 15-годишен, който чете в интернет, че американците никога не са стъпвали на Луната, или че кулите близнаци са били разрушени от евреите или от Буш… Теорията за заговора е ракът на въображението.

- Но интернет и социалните мрежи са същевременно чудесни журналистически инструменти?

- Те са също така ужасно опасни. Беше време, когато се знаеше източникът на информацията: информационните агенции. С появата на интернет вече не се знае кой говори.

- Има един много смешен откъс за журналистическите тикове и по-точно за начина, по който се използва изразът “в окото на бурята”.

- Във вестниците този израз означава, че си на най-ожесточеното място на бурята, докато всъщност окото на бурята е най-сигурното. Но, както казва главният редактор на вестника, щом читателите вярват в това, ще продължим да използваме израза в грешния смисъл! Защото не бива да разочароваме читателя, който ни купува.  

- В “Нулев брой” има едно момиче, което иска да накара читателя “да се замисли”, но я третират като интелектуалка, сякаш тази дума е обида…

- Критиката на елитаризма и презрението към интелектуалците са типични за общество, което е на път да стане реакционно. От аферата “Драйфус” насам интелектуалецът пречи, заради критичния си дух. 

- Какво означава според семиотика “да информирам”?

- Да се съобщава новина за даден факт. В замяна на това, важното е какво е факт, какво не е, каква е йерархията на тези факти. Трябва ли да възпроизвеждаме глупавите думи на един политик или броя на продадените велосипеди, което изглежда като анекдот? А ако второто показва някаква тенденция? В това е геният на един главен редактор - да разбере, че онова, което не изглежда истинска новина, всъщност е такава, много повече от други, които всъщност са анекдоти…

- В Италия книгата ви си съперничи за първото място по продажби с “Подчинение” на Мишел Уелбек. Хареса ли ви тя?

- Да, хареса ми. Но прекалено много чукане има в нея. Трябва да се чука в живота и да не се прекалява в романите…

- Мислите, че тя е ислямофобска?

- Ако “ислямофоб”, както аз смятам, означава страх от исляма, ми се струва, че тя е не толкова ислямофобска, колкото франкофобска, защото създава един образ на Франция, който буди страх.

- Така ли, защо?

- Защото не говори за нашествие, а за подчинение.

Умберто Еко

В текста са използвани интервюта с Умберто Еко, публикувани през май 2015 г. във “Фигаро” и “Поан”.

Превод от френски: Галя Дачкова