- Автор: Дякон Андрей Кураев
- 10 Sep 2020
- 263
- 10
В какво е причината за не-Събора?
В леността и в липсата на честност. Геополитиката и нечии интриги тук нямат нищо общо.
Просто на “световното Православие” не му достига честност, честна рефлексия за себе си.
Високоелейните щамповани думи изпълват черепната кутия, призвана да мисли, а не да се пълни с позлатена вата.
Твърде много бяха и са ритуалните лъжесвидетелства за самите себе си, за величието и святостта на своя статус и служение, за неизменната вярност към Древното Предание.
Всеки свещеник е длъжен да се закълне във вярност на устава и каноните, за които той при най-малкото си запознаване с тях знае, че нито той, нито началниците му ще ги изпълняват в цялата им пълнота. Всеки проповедник убеждава слушащите го, че ние пазим апостолските предания и закони, от векове не променяйки нито йота в тях, нито добавяме, нито доразвиваме, нито с ума си ги тълкуваме наново.
Резултатът е, че когато църковният водач се оказва в ситуация пред истински сериозен избор, той изпада в ступор. Учили са го само да слуша, имитира и подражава. Никой не го е учил на културата на самостоятелната мисъл и отстояването на своя избор и решения в честна и равноправна дискусия. Ако са го учили – то е извън църковните стени, в светския университет. Приемайки църковен сан и власт, той бързо разбира, че по-лесно е да изрече: “не Ви благославям да възразите”, отколкото да търси сложни аргументи и обяснения.
Да убедиш хората на кръстопътя да тръгнат по избраната от тебе посока има три варианта: 1) със силата на аргументацията, 2) със силата на властта, 3) със силата на личния пример.
Силата на аргументацията беше разпръсната от нашите архиереи. Всичките 50 години подготовка на Великия събор те дружно си шептяха: “ние лично не сме против, но народът няма да ни разбере, тъй като е невеж в Закона”.
Силата на властта се оттегли от православните предели с изчезването на Единната империя, обхващаща всичките патриаршии. Оттогава местното царче може да “въведе ред” в една от поместните църкви, но не може да принуди да се съгласят чуждестранните не-поданици. През IV–V в. православните епископи даряват с радост толкова много църковни пълномощия на уж покаялата се Империя, че след изчезването й се изяснило, че сама по себе си Църквата не е в състояние да решава своите глобални проблеми, загубила е тези си навици. Както на лежащо болния мускулите атрофират, така и у православната църква атрофира умението самостоятелно да решава проблемите си без императора и неговата полиция.
Византийският принцип на симфонията означава, че е достатъчно само един човек да бъде убеден в това какво е Православието. Този човек е царят. Нататъка вече неговата сила е заставяла народа да се съгласи с имперската вяра. Или се изселваш отвъд кордона (добре, че тогава границите са напълно прозрачни).
Днес няма такава световна православна власт. Националните власти (даже ако не са ислямски) по-често казват: няма да се намесваме във вашите църковни проблеми.
Остава силата на личния пример. И тук вече налице е огромен дефицит. Хората не чувстват у своите върховни пастири да са дотолкова проникнати в Традицията, че да могат да се разпореждат с нея. Светите Алексий и Сергий са могли да си позволят да променят целия Типикон и да избегнат разкола и споровете. Докато за несветия святейши Никон не остават безнаказани и най-малките изменения.
Католиците вече са попадали в такава ситуация. Но в тяхната вяра статутът на римския понтифик не зависи от личната му симпатичност. Той е решил – значи така трябва, това е гласът на Църквата и на Бога. Именно с приемането на догмата за непогрешимостта на папапа в средата на ХIХ в. католическият свят става управляем и предвидимо изменчив. Провъзгласяването на безапелационната диктатура винаги е само средство за провеждане на реформи.
У нас не е така. Народът ще изтърпи реформи само от този, който с живота си и лицето си показва, че Православието е реформирало него самия до мозъка на костите му, изцяло прогонило от него “ветхия човек”.
Отново ще кажа: именно в това е причината за не-Събора. “Но си нямам човек” (Йоан, 5: 6–7).
А без да е събрание от такива духовно-авторитетни пастири, Съборът нищо няма да може да промени.
Съборът не е нужен, за да фиксира статуквото. Щом до ХХI век някак сме се дотътрузили, и по-нататъка ще докуцукаме с Божията милост. Събор, който след многовековно мълчание няма какво да каже и който не се решава да вземе решение, ще стане за посмешище.
А ако все пак Съборът реши да промени нещо освен разположението на местата в залата (това се нарича “диптих”), то как да убеди целия православен свят в “духовността” на тези изменения. Като че и без тях нашите отци не са живели и не са се спасявали?
Оттук и предстоятелите отиват на събор с усещането за собствена немощ. Всеки от тях чувства, че колкото и разумни да са назрелите промени, те макар и да могат да помогнат на някои хора да решат проблемите си (например да разрешат венчаването на междуконфесионални бракове), на самите предстоятели обаче те само ще добавят проблеми.
А ако съборът не се реши на реформи, ако се свиква само за да си постави оценка “отличен”, ако се превърне в безсъдържателна фотосесия, то за какво и кому е нужен?
Никому? Грешен отговор.
Оказа се, че Съборът е нужен и в такова състояние. Наистина обаче само на един човек – на Вселенския патриарх. На него му е нужна фотографията, в която той е в центъра и е над всички. Тази негова потребност стана толкова очевидна, че предстоятелите на другите църкви започнаха масово да се отказват от това да послужат са фон на неговото селфи.
На Вселенския патриарх до голяма степен не са нужни никакви решения на този събор. Нужен му е формат и прецедент. По-рано императорите са свиквали Вселенските Събори. Сега това ще стори той. Значи е възможен и днес световен православен парламент. А кой ще бъде неговият неизменен, неизбираем и несменяем председател – вече е известно.
И така, на чукотския епископ Диомид му затвориха устата, но не му отговориха. Преосвещенските владици подвикват на своите монаси, но не водят с тях сериозни богословски беседи по спорни въпроси. А те твърдят следното: апостолските правила забраняват да се молиш с еретици…
В духовната академия професорите още могат да предложат на студентите си да помислят над думата “ерес”. Авторите на апостолските правила споменават тази дума през трети век, имайки предвид съвременните им гностици (независимо от своето по-архаично название, този текст все пак не е от апостолския век, а от третото столетие от християнската история). Възгледите на гностиците имат само 10 % общо с християнската ортодоксия. Докато 99 % от тезисите на католиците са единни с нашата ортодоксия. Отците от трети век, ако знаеха за единия процент католическо “своеобразие”, щяха ли да го обозначат с тази дума, с която и гностиците, и биха ли призовали към същата карантина?
Известно е, че колкото по-късно някоя ерес (конфесия) се откъсва от Православието, толкова повече православие в себе си отнася. Тъй като през вековете съдържанието на православната вяра постепенно кристализира и проблемните полета за дискусии се изменят. По същия начин, колкото по-късно някоя група носители на език попада в изолация от основната популация, толкова повече от късното състояние на някога общия език тя запазва в себе си.
В духовната академия понякога говорят за това. Но на по-ниско ниво на църковното образование и проповеди – не. Изобщо църковната проповед и публицистика е прието да се стилизира към най-малко образования слушател. “Прихожаните няма да разберат!” Това равняване с последните довежда до загуби на други социокултурни пластове и до разрив между светогледа на църковния елит с този на “обикновения народ”. Епископът или патриархът, който разобличи този разрив, рискува да се превърне във виновник за разкола.
А нужно ли му е? Не! Държавата не може да му помогне. Той и обкръжението му имат аргументи, но за да ги разбереш е необходимо определено културно-научно ниво. Ясно е, че дори и на най-проверената съвременна физична теория не може да си изложи доказателството пред човек без зачатък на естествено-научно образование и мислене. По същия начин и научното богословие е безсилно в аудитория, където основният и единствен аргумент е: “старците предсказаха”.
И трябва да кажа, че времето на управлението на патриарх Кирил засега никак не способства за преодоляването на този разрив. Ако се съставят списъци с църковните дейци, спрямо които е употребил административна власт, ще се окаже, че най-много мъмрене и уволнения има сред и без това тънката прослойка на популяризаторите – хората, опитали да превеждат високото научно богословие на езика на простия църковен живот. Осъден е професор Осипов, забранени са публикациите на проф. Георгий Митрофанов и игумен Пьотър Мешчеринов, уволнен е Сергей Чаплин; отстранен е от църковните площадки проф. Андрей Зубов; моята лична история също вероятно се помни от читателите на този текст. Затова и второ дихание придобиха рязко консервативните издания и сайтове.
Съборът се задъха от нежеланието да изговаря и да познава еклезиологическата истина. Монофизитските представи за вечно святата и вечно правата Църква не позволяват да се признават земните й еволюции и грешки (извън пределите на църковно-историческите изследвания).
Да, Църквата се променя в историята си. Да, не винаги към по-добро. Да, каноните са само икона на Църквата, мечта на Църквата за себе си, но никога реалност в живота й, нито програма на ежедневнието й. Да, злободневният културен и политически контекст присъства при приемането на древните църковни решения. Презумпцията за вечната годност на древните постановки парализира съвременния живот на Църквата.
Поначало темите, предложени за съборно разглеждане, бяха много сериозни. През 1961 г. Първото Всеправославно съвещание на остров Родос предложи 120 теми. Вариантите за решенията им също бяха сериозни.
Твърде бързо обаче започна пресъхването както на списъка с теми на Събора, така и на не многото останали проекти.
Отпадаха или се изпразваха от съдържание теми, важни за прихожаните, и оставаха само теми, важни за патриарсите, изясняващи отношенията по между си.
И макар че темата за поста остана в дневния ред, задълго до публикуването на проекта стана ясно, че за миряните, принудени да постят по монашския устав, нищо не е променено. Това стана ясно от игнорирането на тази тема от официалната църковна периодика и омилетика. Ако промените са планирани, трябва да има подготовка. На хората трябва да се разяснява защо такива промени са възможни. Даже книгата на проф. И. Мансветов “За постовете в Православната източна Църква” (1886) не е преиздадена. Няма подготовка за събитието, следователно не се планира събитие.
Сривът на Събора е грандиозно фиаско на “Църквата учеща”. Тя се отказва от труда да издига прихожаните до своето ниво на разбиране и знание на църковната история и традиция.
Съборът сам се анулира, когато се отказа да издаде съвместен свод от канонично право с аргументация на правото си да го стори. Много от затрудненията в църковния живот възникват именно заради невъзможността да се приложи буквалното разбиране на някои канони и уставни изисквания към ежедневието на хората. При това практиката показва, че натискът в името на тези канони довежда до разрушаването на семейства и до напускане на Църквата от хората.
Да се премахне това напрежение с промяна на хората чрез принуждаване към святост е нереално.
Необходимостта да се въвличат мнозина хора в режим на фрустрация също е съмнителна. Твърде много “предания на старци” се натрупаха през вековете – авторитетни и забраняващи правила. Да се снеме тази излишна тежест от многовековни натрупвания може само ако честно се каже от върха на църковната власт: “прекалихме”.
Каноните в ежедневните проповеди и при ръкополагане са неизменни и не се редактират, а Великият събор се отказва канонично да обоснове своето собствено пълномощие да преразглежда канони и устави. Това означава, че всяко негово решение тутакси ще бъде атакувано от цитати от същите тези канони. Търсенето на неуязвими от тази гледна точка решения доведоха до отказ от решения. За да се удовлетворят всички, “да не се пораждат народни настроения и разкол”, се реши да се ограничат с познатия на прихожаните набор от фрази.
И ето вече синодът на Антиохийската църква предлага да се отложи Съборът, защото “Въпросът за Църковния календар и единната дата за празнуване на Пасха е снет от дневния ред на Великия Ссъбор въпреки неговата актуалност за православното паство на Антиохийската църква, очакващо пълнота на пастирската позиция на Православната църква по този проблем”.
Повечето от приходите на Антиохийската църква след безкрайните войни в Ливан и изобщо в Близкия изток са пръснати из страните на Запада. (Даже патриарх Кирил по време на американското си пътуване от февруари 2016 г. в бразилския Сан Паулу служи не в руския храм, а в огромния антиохийски катедрален събор.) Затова и тя е навярно “най-либералната” от православните патриаршии. Тоест за Антиохия Съборът е интересен именно с възможностите за промени. А те няма да се случат. Тогава защо да се събираме?
Публикуването на проектите на съборните решения през януари 2016 г. показа, че сериозни решения няма да има. А след като е така, то за Църквата стават очевидни две неща:
- Щом като са избегнати сериозните дискусии, то дайте да поговорим за дреболиите: за регламента, бюджета и подредбата на креслата (мотивът за отказа на Българската църква);
- Струва ли си за недовършени решения да се изострят дискусиите с фундаменталистите във всяка Църква и да се дават поводи за критика на патриарсите?
В сегашния си вид такова нерешително и нерешаващо събрание е нужно само на Вселенския патриарх. И вероятно на гърците, живеещи с фантомната болка на Византийската империя. Както казваше протойерей Александър Шмеман, гърците явно и досега не са разбрали, че Константинопол е паднал. Но ако в реалността няма как да се възстанови Византия, може да се опита възраждането й в църковния “виртуал-ритуал”.
Ако на Събора не отидат славяните (руснаци, украинци, българи, сърби), грузинците и арабите (Антиохийската патриаршия), то в него ще останат само ромеите: гърците и румънците (те също се смятат за римляни). Нищо страшно: това ще бъде даже доста близко до границите на Византия. Гръцкото национално чувство ще бъде изцяло удовлетворено: варварите отново показаха своето варварство и неумение да ценят нашето културно и духовно елинство. Защо да има решения, като има демонстрация? На фотографията ще е онагледено тържеството на великата идея на всеелинско единство. Селфито славно се получи. Разотиваме се.
“Нашите предшественици, които са определяли тематиката на Събора, по право са решили: ако Православната църква не разреши всички свои вътрешни проблеми, тя не може да се обърне към света с истинна и истинска проповед” – казал патриарх Вартоломей през 2014 г.
Така и не ги разрешили. И какво става с правото “да се обърне към света с истинна и истинска проповед?”
“Нашата задача е да се постигне единство на Църквата по въпросите, вълнуващи православния свят. Всеправославният събор трябва да стане мястото, където Светият Дух ще яви присъствието си в църковното единомислие, където е невъзможно тираничното подчинение на малцинството на волята на мнозинството” (патриарх Кирил е там). Не са постигнали. Не се е явил.
Накрая Съборът, замислен като пиар картинка “Тържеството на Православието”, се превърна в демонстрация на нашата голота: нито единство, нито богословско съдържание, нито мъжество да виждаш проблемите, да ги признаеш и да ги решиш. Това не е въпрос на дипломация и публицистика.
Сривът на Всеправославния събор е въпрос на богословско равнище. Кои сме ние?
Цитатът от Регламента на Събора: “Светият и Великият Събор по благодат на Светата Троица се явява авторитетен израз на каноничното предание и устойчива църковна практика по отношение на функционирането на съборната система в Единната, Свята, Съборна и Апостолска Църква”. Дори не знам какъв смайл да сложа тук. Светата Троица очевидно не е поискала да следва този регламент.
Превод: glasove.com
