Срам за онзи, който може да пее, докато Рим гори

От 2013 г., с впечатляваща закономерност, псевдодебатите, които се превръщат в лов на вещици, заемат първите страници на френските всекидневници и седмичници, за да изградят фигурите на врага на Доброто.

Мишените са писатели или есеисти, изобличени като “отклонили се” и “ислямофоби” и, в това качество (сред други), като “играещи играта” на Националния фронт: Ерик Земур, Ален Финкелкрот, Мишел Уелбек или Мишел Онфре. Към тях се прибавят, вписани вече в дълъг черен сисък, имената на Иван Риуфол или на Наташа Полони, авторка (да не забравяме “ка”) на “Ние сме Франция (Nous sommes la France, 2015 г.), само заглавието на която представлява непростима провокация. Упрекват ги, че подкрепят “суверенизма”, че са скептични към добродетелите на безусловното “приемане на Другия” и задават въпроси по един подозрителен, т.е. носталгичен начин, за “идентичността” на Франция, а именно като я определят я за “нещастна”.

В очите на бдителните прогресисти, липсата на исторически оптимизъм се е превърнал в основния смъртен грях.

Други интелектуалци бяха изправени на медийната клада, заради това, че са били цитирани по позитивен начин, дори и крадешком, от Марин Льо Пен или някои от нейните поддръжници: Кристоф Гилюи, Жан-Клод Мишео или Жак Сапир.

Аз самият имах съмнителната чест да стана мишена на “Монд де ливр” (разделът на “Монд” за книги - бел.пр.), който изобличи на 29 май 2014 г. “онези интелектуалци, които раздемонизират Националния фронт”. Моята непростима грешка беше, че съм публикувал труд, в който анализирам отблизо начините на демонизиране, които се прилагат механично от повече от 30 г. спрямо Националния фронт, показвайки техните порочни ефекти и поставяйки въпроси за политическата им ефикасност: Du diable en politique (“За дявола в политиката”).

Що се отнася до Марсел Гоше, той бе обвинен ожесточено, без никаква друга причина, освен неприсъединяването му към фукоянско-бурдиянското знаме, от малка група сприхави доносници, подкрепящи шумно Бурдийо, Фуко, Рансиер и някои други свещени крави на интелектуалното левичарство. Дори Режи Дебре, бивш приближен на иконата на всички леви, Стефан Есел (чиято творба “Възмутете се” вдъхнови движението “Окупирай Уолстрийт” - бел.пр.), и въпреки че е член на кръга на Приятелите на “Юманите” и “Монд дипломатимк”, неотдавна се присъедини към кохортата на прокълнатите. 

Подозрението в национализъм и “реакционно отклонение” не пощадява никого. 

Кръгът на интелектуалците, осъдени като “льопенизирани”, не спира да се разширява. Не се поставят въпроси за тезите или анализите на тези автори, изобличават ги като заподозрени, предатели или дезертьори. Обвинителите им ги упрекват, че не пеят задължителния химн за надживяното минало, обещаващото настояще и “желанието за бъдеще”. Нероновци, без да го знаят, те не могат да разберат стиха на Ламартин: “Срам за онзи, който може да пее, докато Рим гори”. Срамът е мъчително чувство, непознато за заслепените прогресисти. Колкото по-безжизнена, безцветна или отблъскваща е левицата, толкова по-арогантно и нетолерантно, дори язвително, се държи тя към онези, които се отдалечават от нея.

Срещу “прогресивните сили”, които претендира, че въплъщава, множествената левица посочва с възмущение “регресивните  (или “реакционни”) сили” и “екстремистката” заплаха, която обикновено свежда до Националния фронт, т.е. до “крайната десница”, израз, който може да се произнася само със страх и треперене.

Тя не смее да назове екстремизма, който убива, радикалния ислямизъм с джихадистко лице, 

освен когато вече е невъзможно да се отрече неговото съществуване, както след ислямо-терористичните атентати от януари 2015 г.

По всички парливи въпроси, които предизвикват полемики, като се започне с този за имиграцията, добродетелната левица не вижда в онези, които се противопоставят на нейните позиции, проекти и решения, нищо друго освен съмишленици на един мъгляв “реакционен блок” или съучастници на льопенисткия дявол. Силите на Доброто очевидно не могат да направят нищо друго, освен да се противопоставят на силите на Злото, които злобно оспорват или потайно спъват правилното Движение напред, или новия лагер на “честните хора”. 

Никога изразът “конформисти” не се е отнасял толкова точно към проповедниците на прекрасното бъдеще, търсещи “отвратителни тези”, които да изобличат. Тези пречистватели с добродетелно лице и с повехнали думи въплъщават последната метаморфоза на буржоазния дух със своята надменност в “стил Либерасион”.

Удобно настанени в доброто, членовете на неформалната партия на “контра-реакционерите” си въобразяват логично своя враг като група опасни омразни конспиратори. Всички те с “расистки” или “клонящи към фашизъм” лица. 

Аксиомата на блудкавия прогресизъм е следната: който ни се противопоставя, заговорничи срещу Прогреса и по-доброто бъдеще. 

Нашите врагове, смятат те, могат да изникнат единствено от подземията, мазетата и канавките. Или от “кофите за смет на Историята”. Политическият неоантифашизъм излъчва дискретен заговорнически парфюм. По този знак се разпознават неговите привърженици. Техните неопетнени убеждения и техните свещени възмущения им забраняват всеки ясен поглед върху събитията, които не се съобразяват с техните очаквания, независимо дали става дума за конвулсиите на мюсюлманския свят, ислямисткия тероризъм, антиеврейската вълна или миграционния хаос. 

От 80-те г., премахвайки етиката на отговорността, добродетелните пози и петиции, привилегировани от медиите, изразяват, банализират и засилват неполитичния дух. Този на безцветната левица, щастлива, че вехне в своя “парк от абстракции” (Филип Мюре) и рони скъпите си клишета. Този на “божествената левица”, идентифицирана от Жан Бодриар през 1985 г. Днес социологът еретик не би могъл да пише в лявата преса.

Пиер-Андре Тагиеф е френски социолог, политолог и историк на идеите. Една от най-влиятелните му книги в областта на социалните науки е “Силата на предразсъдъка” (La Force du préjugé (1987)), в която той прави типология на расизма. Неотдавна “Гласове” публикува интервю с него (Пиер-Андре Тагиеф: Космополитната демокрация е голямата утопия днес”), което можете да прочете тук: http://www.glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/pier-andre-tagief-kosmopolitnata-demokraciya-e-golyamata-utopiya-dnes

Превод от френски:Галя Дачкова