Пиер-Андре Тагиеф: Европейската идея вече не кара хората да мечтаят

<p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51257_ZABbnFTZ82zAc9ss7VdVgTTlaDT0Ft.jpg" style="height:298px; width:530px" /></p> <p><em>Пиер-Андре Тагиеф</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- В последната си книга, &ldquo;Реваншът на национализма&rdquo;, описвате появата на мощна националистическа вълна. Вписва ли се в това движение пробивът на Националния фронт във Франция?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Разбира се. Зад възхода на &ldquo;неопопулистките&rdquo; движения и партии в Европа от средата на 80-те г. сме свидетели на едно неочаквано ново изобретяване на национализмите, докато ние мислехме, че те окончателно са отслабени или маргинализирани от глобализацията и европейската интеграция.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Повечето от политическите формации, наречени десни &ldquo;популисти&rdquo; или &ldquo;неопопулисти&rdquo;, станаха все по-идентичностни, антиевропейски и антиимигрантски, без да забравяме тяхното протестно измерение. Така че наблюдаваме появата на некласически национализми, които замениха експанзионистичните или империалистически цели с отбранителни или консервативни тревоги, фокусирани върху съхраняването на колективните идентичности, които се възприемат като заплашени.</span></p> <p><span style="font-size:14px">В тази нова националистическа мобилизация, която съблазнява все повече граждани, ксенофобската ориентация е не толкова политическа, колкото културна. Основният враг вече не е съседната страна, опасен съперник, а съвкупността от сили и потоци, за които се смята, че заплашват начините на живот, на мислене и на чувстване на гражданите на тази или онази национална общност. В този смисъл изобличават &ldquo;американизацията&rdquo; или &ldquo;ислямизацията&rdquo; на нравите.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Вместо да сложи край на националистическата мобилизация, европейското изграждане и глобализацията се превърнаха в основни причини за тези непредвидени от експертите националистически реакции. Тази еволюция на много политически формации към нова форма на национализъм, идеологически съвместима с неолиберализма, както и със социалетатизма (социалната държава), бе маскирана от популисткия стил на техните лидери, които призовават народа срещу &ldquo;системата&rdquo; или управляващите елити, както и от спорното залепване на етикети, целящо да ги включи в демонизираната категория на &ldquo;крайната десница&rdquo;, забранявайки всякакъв фин анализ на условията на тяхната поява, отличителните им черти и факторите за изборните им успехи.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- В труда си използвате няколко термина, които се използват днес безразборно от политическите актьори и коментатори: &ldquo;национализъм&rdquo;, &ldquo;популизъм&rdquo;, &ldquo;неопопулизъм&rdquo;, &ldquo;националпопулизъм&rdquo; или &ldquo;крайна десница&rdquo;. Какви са разликите между тези понятия? Какво ги свързва?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Лексикалното и семантично объркване тук е подобно на концептуалното объркване. В национализма, който наблюдаваме днес, откриваме неговите две основни съставни части: суверенитета и идентичността, водещи и мобилизиращи идеи, в които се резюмират стремежите към независимост, т.е. вкусът към свобода, и желанието да съществуваш по различен начин, в национална общност, която е запазила своите ярки особености.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Десните и левите неопопулистки партии в Европа могат да се противопоставят една на друга по отношение на икономическите си програми, които варират от либерализъм до държавен протекционизъм, но те си приличат, дори съсредоточават, по своите политико-културни схващания, които се изразяват в суверенистки и идентичностни мотиви, напълно отчетливи в реториката на националпопулистките партии (каквито са Националният фронт и ЮКИП), най-често подразбиращи се в реториката на левите и крайнолеви протестни партии (като &ldquo;Сириза&rdquo; и Партията на левицата).&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Суверенистките и идентичностни стремежи се проявяват с такава интензивност, защото все по-малко биват удовлетворявани. Но ми се струва, че идентичностното измерение вече доминира над суверенисткото. Все повече граждани на европейските нации смятат, че начините им на живот и мислене са заплашени, че са дестабилизирани или уязвими техните общности на принадлежност, нациите им. Откъдето и значението на това, което аз наричам &ldquo;идентичностна несигурност&rdquo;, за да характеризирам емоционално-въображаемия двигател на тези нови националистически мобилизации.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">От началото на 90-те г. разглеждам популизма като &ldquo;политически стил&rdquo;, чийто две основни черти са призивът към народа и култът към народа. Трябва отново да дефинираме т.нар. &ldquo;<em>народ&rdquo;</em>, един лесно поддаващ се на моделиране термин. Двойствеността на думата &ldquo;популизъм&rdquo; трябва да бъде подчертана: тя показва, че популизмът може да се отклони към авторитаризъм и демагогия, но също така да вдъхнови връщане към извора на демокрацията, а именно чрез прибягване към референдума по народна инициатива. Популизмът може също да тръгне в посока на хипердемократизъм (пряка демокрация), както и на антидемократизъм.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Ако опозицията между елитите (или управляващите класи) и народа (народните класи, плебса) е предположение на популисткия стил, той може да се съедини с която и да било политическа идеология, от национализъм до социализъм, от анархизъм до либерализъм. Ако популизмът винаги е протестно ориентиран, той може също да приеме идентичностна ориентация, която днес е преобладаваща в т.нар. десни неопопулизми. По принцип съществуват толкова &ldquo;популизми&rdquo;, колкото съчетания на този политически стил с различни идеологически съдържания има.</span></p> <p><span style="font-size:14px">От средата на 80-те г. в Европа доминиращото съчетание е онова, което аз нарекох през 1984 г. &ldquo;националпопулизъм&rdquo; (израз, използван дотогава, за да бъде обозначен перонизма). Тъй като популизмът не е политическа идеология, беше се превърнало в навик да се използва терминът (в единствено или множествено число) с полемично намерение, като синоним на изразите &ldquo;крайна десница&rdquo;, &ldquo;радикална десница&rdquo; или &ldquo;неофашизъм&rdquo;, категории със също толкова неясни граници. Мисля, че за да излезем от объркването, трябва да тръгнем от даването на нова дефиниция на т.нар. &ldquo;популистки&rdquo; движения, повечето от които днес в Европа са националистически движения, чиито искания и пропагандни теми се артикулират около суверенистките и идентичностни стремежи. Новият резерв от мобилизиращи представи и вярвания е онова, което аз наричам национално-идентичностен елемент.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Често популизмът и национализмът са демонизирини. Може ли обаче да съществува &ldquo;добър&rdquo; популизъм или &ldquo;добър&rdquo; национализъм?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Тъй като дефинициите са свободни, всеки &ldquo;изъм&rdquo; концептуално може да бъде изграден или реконструиран, така че да стане приемлив, почитан или желан. Това се отнася за популизма или национализма, така както за либерализма или социализма, консерватизма или анархизма. Комунизмът все още има своите апологети с голяма медийна видимост (Бадиу, Жижек и т.н.), фашизмът също все още има своите, които, за разлика от първите, се стремят да не бъдат забелязани или се събират на дискретни места.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Същностната двойственост на популизма, която се колебае между хипердемократизъм и антидемократичен авторитаризъм, позволява да се определят &ldquo;добрите&rdquo; популизми, проповядващи например пряка демокрация или по-активно участие на гражданите. Що се отнася до национализма, чийто многобройни исторически фигури се оценяват различно (от движенията за национално освобождение до националистическите диктатури), нищо не пречи, от момента, в който се впише в рамката на конституционалната и плуралистична демокрация, да бъде измислен или изобретен отново като принцип на приемлива, дори желателна политическа организация, за да бъдат преодолени, например, унифициращите сили или разрушителните последствия от глобализацията.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Съществува традиция да се разграничава политическият и граждански национализъм от културния и етнически национализъм, идеални типове, които много несъвършено се проявяват в историята. Намирам това разграничение за удобно, но съм склонен да релативизирам, изтъквайки зоните на двойственост както на първия идеалтипичен национализъм, така и на втория. От гражданската или избирателна нация до културната и етническа нация, преминаваме през незабележими преходни състояния. Една чисто гражданска нация, общност от хора, лишени от всякакво културно наследство и собствена история, е химера. Това означава да се приеме наивно едно понятие или идеален тип за конкретна реалност. </span></p> <p><span style="font-size:14px">Позицията на Ренан се състои именно в това, че запазва и двете части на определението за нация. Същото е и с генерал Дьо Гол. Патриотизмът обединява задълженията и предаността, доброволното и поетото, нормативните идеали и идеализираните корени. Строгостта на разграничението идва от неговата употреба в училище, включвайки, във френската републиканска традиция, оценяването на &ldquo;добрата&rdquo; гражданска нация, наречена &ldquo;републиканска&rdquo;, и обезценяването на &ldquo;лошата&rdquo; историко-културна нация, захвърлена малко прибързано към расизма. Но хората не се хранят само с абстракции и принципи, колкото и благородни да са те. Вместо да проявят финес и усет за нюансите, френските интелектуалци показват за пореден път, че имат вкус към грубите класификационни категории, влизайки в манихейски опозиции.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Потвърждава ли националистическата вълна изчезването на европейската идея?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Не мисля. Трябва да я приемем и разберем като предизвикателство. Контрапродуктивно е да се изобличават тези размирни политически формации като антидемократични, тъй като много от тях искат повече демокрация и гражданско участие, отколкото позволяват днес представителните демокрации, разяждани от ерозията на доверието между управляващите и управляваните. </span></p> <p><span style="font-size:14px">Ако е основателно да си задаваме въпроси, не без тревога, за тази голяма националпопулистка вълна, която помита Европа от трийсет години насам, трябва също да признаем, че нарастващата съблазън на тези идеологически националистически и реторично популистки мобилизации е предизвикателство за всички граждани, загрижени да направят по-жизнена демокрацията, без да ограничават полето на индивидуалните свободи. Съмнително е, че представителната демокрация може да бъде съживена със задължително гласуване. По-скоро трябва да се върне нейния смисъл, което не става с декрет.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Въпросът е дали институционалното рутинизиране на Европейския съюз ще задуши или не всеки опит да се отговори на предизвикателството на национализмите. Не става дума за завръщането на един призрак, а за неочаквано предизвикателство, пред което задължително трябва да се прояви иновативност. Впрочем европейската идея вече не кара хората да мечтаят, тя загуби характера си на вълнуваща утопия, който имаше някога. Тя премина от страната на статуквото, на инертни структури поради липса на нещо по-добро, защото има страх от най-лошото. Ако не е мъртва идея, то тя е безцветна идея. Може ли да се превърне в нещо различно от непривлекателния декор на еволюция без смисъл на хоризонта? Много е рано да се каже.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- От няколко години обаче имаме чувството, че движението е на път да се преобърне и апологията на популизма е на мода. Спасително или опасно е това преобръщане? Рискът не се ли състои в това да се затворим в едно ново манихейство?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Консенсусният антипопулизъм на културните, медийни и политически елити не можеше да направи друго, освен да предизвика нюансирана преоценка на популисткия феномен. От дълго време (от средата на 90-те г.) се стремя да го правя. Но антипопулистката реторика спечели идеологоческата битка. Простите идеи винаги печелят в политическите дебати при демокрацията на мнението. Изобличаването на популизма се настани в сивата зона на десния и левия конформизъм. Откъдето, в края на последното десетилетие, бързата и предвидима реакция на някои измамно свободни умове, превръщащи мързеливо обекта на осъждане в обект на възхвала. Защото преминаването от лозунга &ldquo;Долу популизмът!&rdquo; към &ldquo;Да живее популизмът!&rdquo;, означава да останеш в мисленето чрез лозунги. От едната крайност към дугата, от едната страна на другата. Демофобията на антипопулистите бе заместена от също толкова достойно за съжаление демопоклонничество. Народът с божествено лице прогони непостонния плебс и опасното простолюдие. След като бяха изговорени много заклинания срещу силите на Злото (&ldquo;старите демони&rdquo;), затънахме в претопления култ на един стар идол, &ldquo;Народът&rdquo;.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Имат ли основание да се тревожат онези, които се страхуват от &ldquo;завръщане на 30-те г.&rdquo;?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Можем да се тревожим от състоянието на Европа, без да фантазираме за &ldquo;завръщане&rdquo; или &ldquo;нова поява&rdquo;. Нашата епоха злоупотребява с историческите аналогии и войнстващата памет, която няма нищо общо с вещата история.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Трябва най-напред да се разберем какво наричаме &ldquo;фашизъм&rdquo; и &ldquo;крайна десница&rdquo;. Впрочем във всекидневната политическа реч тези термини отдавна са загубили какъвто и да било определен смисъл и са се превърнали в инструменти на спора, в начини за делегитимиране на противника. Те се използват като тояги, не като понятия. Враговете на Националния фронт приличат на мелници за думи, които повтарят фрази от типа: <em>&ldquo;Националният фронт е от крайната десница, защото е крайнодесен, тъй като е крайнодесен&hellip;&rdquo;</em>. Или пък: <em>&ldquo;Националният фронт е фашистки, защото е фашистки, тъй като е фашистки&hellip;&rdquo;</em>. Мислят, че са казали всичко, когато казват, че Националният фронт е &ldquo;<em>партия от крайната десница&rdquo;</em>.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Напразно чакаме точни, а не противорчиви анализи, доказателства, дефиниции. Вече не броим ангажираните аматьори, които бързат да публикуват във вестниците или в интернет статии по въпроса, ушити като конфекция с кухи фрази и шаблони. Те преписват един от друг, сякаш повтарянето на клишетата и стереотипите е доказателство. Мизерия в политологичните среди.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Време е да захвърлим антифашисткия катехизис и да припомним добрата стара новина: фашизмът умря през 1945 г. Неофашистката реторика няма друга цел, освен да ни накара да повярваме във вечното завръщане на нейния призрак сред живите. Изправени пред един объркващ феномен, който осуетява нашите очаквания, е по-лесно да се възмущаваме шумно, отколкото да анализираме търпеливо, по-лесно е да плашим, отколкото да се опитваме да обясним.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Да оставим &ldquo;фашизма&rdquo; на историците, които го изучават сериозно, и да се постараем да разберем националистическата вълна с популистко лице, която помита Европа от Изток на Запад.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Критичният анализ трябва да се насочи към демагогската природа на политическите обещания и програми. Но националистическите партии съвсем не са единствените, които си служат с демагогията. Защото, трябва да припомним, демагогията следва демокрацията като сянка.</span></p> <p><span style="font-size:14px"><strong>- Напълно непознат феномен ли е вълната, която описвате? И може ли тя да доведе до дълбоки промени в политическия пейзаж?</strong></span></p> <p><span style="font-size:14px">- Това, което е непознато в сегашната националистическа вълна, е нейната антиевропейска ориентация и културното измерение на тревогата, която я подхранва, а именно на фона на имиграцията (чиято фигура варира във всяка страна) и на политическия ислям. Откъдето и трансформацията на ксенофобията.&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Трябва да подчертаем, че за разлика от предишната, новата ксенофобия не се насочва към съседната страна, а към мигрантите, дошли от далечни страни, както и към вноса в Европа на норми на мюсюлманската култура. Темата за имиграцията-нашествие се банализира, докато отхвърлянето на имиграцията преобладава в повечето европейски страни. В тази перспектива можем да се опасяваме, че масовото пристигане на африкански мигранти в Лампедуза, подкрепяни по силата на хуманитарното състрадание, което днес заема мястото на алтруистичния морал, илюстрира и подхранва фикс идеята за една имиграция, която се налага под формата на морален шантаж, или по-точно псевдоморален, прикривайки трафик на хора, пред който европейците изглеждат безпомощни (или срамно съгласяващи се).&nbsp;</span></p> <p><span style="font-size:14px">Всичко се случва така, сякаш &ldquo;хлипането на белия човек&rdquo;, деполитизирайки въпроса и свеждайки го до &ldquo;хуманитарна катастрофа&rdquo;, видиотява и парализира европейските политически ръководители, обречени да открият булевард за антиимигрантските партии. Бездействието превръща контрола на имиграцията в нерешим проблем, а антиимиграционизма в голяма мобилизираща тема.</span></p> <p><span style="font-size:14px">Кой ще се осмели да посрещне ситуацията с нужната яснота и смелост? Кой ще се осмели да предприеме драстичните мерки, които се налагат? Политическите ръководители неизбежно трябва да отговорят на въпроса, който се разпространява в средните и народните класи, обзети от смес от ненадеждност (ако не и безнадеждност) и на яростно чувство за безпомощност: в какво ще се превърнем? </span></p> <p><span style="font-size:14px">Да върнеш надеждата, означава, че си способен да си представиш едно желано бъдеще, което няма да се свежда до поддържане на покупателната способност на домакинствата, нито до увеличаване на броя на чиновниците. Съмнително е, че ужасно нормалните политически лидери, които ни представляват, са на висотата на такава задача. Изглежда, че тяхната голяма работа е да оправдават своята безпомощност с обстоятелствата (&ldquo;кризата&rdquo; и т.н.). А на хоризонта не се задава нито един Дьо Гол, нито един Чърчил. На страха от бъдещето отговарят само кухите формулировки на демагозите. Това, което чуваме, не е рефрена на залеза, нито този на окончателния упадък. Това е призивът на празнотата.&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><em>Пиер-Андре Тагиеф е изследователски директор в Националния център за научни изследвания (CNRS). От 1985 до 2005 г. е преподавал в Института по политически проучвания в Париж. Автор е на много трудове. Последната му книга е за завръщането на национализма (La Revanche du nationalisme. N&eacute;opopulistes et x&eacute;nophobes &agrave; l&#39;assaut de l&#39;Europe).</em></span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:14px"><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></span></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>