Петер Слотердайк: Във всяка епоха дяволът е дяволски съвременен

 “След нас и потоп”, последното есе на германския философ Петер Слотердайк, е майсторска вариация върху неравновесието на един свят, отърсил се от миналото, който рискува сам себе си да погуби. 

- Германското заглавие на книгата ви е “Ужасните деца на новото време”. Какво разбирате под “ново време”?

- Ново време? Не е достатъчно да сложиш това заглавие на първа страница на един вестник, също като издателите на списанието на Сартр по онова време… Модерен е не само този, който е свързан със своята епоха, но който продължава да я модернизира. А да модернизираш - от генеалогична или антигенеалогична гледна точка, която предлагам в книгата си -, означава да отиваш все по-далеч в посока на обезкореняването, на самозараждането, на отричането на произхода и, ако е възможно също, в посока на живот без деца или потомство.

А ако се окаже, че е невъзможно да се живее без да оставиш следи на земята, е за предпочитане следващото поколение да бъде създадено чрез странично разклонение. Което прави днес впрочем съвременното законодателство: фактическото състояние на незаконните деца е премахнато. “Вече няма деца”, казваше един герой на Молиер през ХVII век. В края на ХХ век се казва по-скоро: вече няма незаконни деца.

- Кои са “ужасните деца” на “новото време”?

- Най-ужасното дете на нашата цивилизация без съмнение е нещастният Едип, който имаше зловещата участ да се ожени за собствената си майка и да убие баща си, без да знае какво прави. За гърците това е била родословна катастрофа, защото тя преобръща нормалния ход на нещата. Така да са каже Едип създава назад! Това кощунство е било предупреждение: чудовищността винаги е пред вратата на онзи, който се отклонява от пътя на средата си. Чудовището е живо същество, което излиза извън закона на родословието, като прочутата химера, смес от коза с дракон и змия. Мелезите винаги са опасни. За гърците чудовищността на съставните създания е най-голямата от всички злини. Тези същества са поразени от безплодие, те не се възпроизвеждат. Всеки индивид от този род е последен от своя “вид”. Любопитно е, че в съвременното мислене няма нищо по-шик от мелезното, което гордо наричат “смесване” (метисаж). Съвременниците имат желание да разширят границите на нормалното и да резорбират голяма част от някогашната чудовищност в днешната нормалност. В резултат на това модерността е толерантност, разбира се, но същевременно това е цивилизация, която рискува да се отърве от самата себе си.

- Защо?

- Определението на модерността е неспособността да се възпроизвежда в границите на подобието.

"Най-ужасното дете на нашата цивилизация без съмнение е нещастният Едип, който имаше зловещата участ да се ожени за собствената си майка и да убие баща си, без да знае какво прави. За гърците това е била родословна катастрофа, защото тя преобръща нормалния ход на нещата. Така да са каже Едип създава назад! Това кощунство е било предупреждение: чудовищността винаги е пред вратата на онзи, който се отклонява от пътя на средата си".

- Движението е присъщо за новото време?

- Без съмнение модерната култура почива върху принципа на отслабената териториалност. Това е термин, скъп на дельозианците: терминът за детериториализация. Романтизмът на детериториализацията се изразява днес в голямата трагедия, която наричат “световна миграция”. Според демографските статистики за ислямския пояс, от Мароко до Индонезия, обитаван днес от над един милиард души, една трета от това население е готово да емигрира, стига да можеше да намери страна, която да го приеме.

Същото нещо се случва в Субсахарска Африка: там се наблюдава образуване на огромна вълна от хора, готови да напуснат родината си. Но единствените интересни приемащи страни са в Европа и държавите от англосферата. Последните практикуват система, която би могла да се нарече “политика на защита на компетентността”: насърчава се изключително имиграцията на квалифицирани работници. Иначе казано, добре дошли са само онези, които могат да дадат принос към брутния вътрешен продукт на приемащата страна. За останалата част, има политика на затворените, почти непропускливи граници. В Европа е нещо съвсем друго. През септември 2015 г. се случи вече прочутият инцидент, когато Ангела Меркел направи този жест - от слабост или от щедрост, или от милосърдие, не е ясно… За повечето наблюдатели това беше сериозна грешка и най-вече изолиран жест, който не бива да се повтаря.

- Миграцията или номадството не са единствените перспективи. Съществува и “крепостният”, този, който остава…

- В модерните общества винаги е имало хора, които са оставали привързани към родната си земя. Но голямата метаморфоза на модерността смаза класическия селски живот. Към 1800 г., след Френската революция, повече от 80 процента от населението на Германия или Франция все още е живеело в селски условия, в селското стопанство и от селско стопанство. Към средата на ХХ век те остават само 3 процента. Урбанизацията е съдбата на модерността. А връщането към земята, или връщането към условия на живот сред природата, по-скоро е част от форма на градски живот, който включва важна част от туристическо, романтично поведение. Това връщане към селото няма нищо общо със защитата на корените. То се случва единствено на нивото на вторичното местожителство.

- В началото на книгата си използвате метафората за кораб, който поправят постоянно по време на плаване. Какво означава това?

- Овладяването на едно превозно средство зависи от наличието на средство за спиране на движението. Трябва напълно да владееш ускоряването и способността за спиране. Нашата цивилизация познава само едната половина на това овладяване, така че процесът на цивилизацията като цяло е неконтролируем. Това е пътуване във влак, който непрекъснато ускорява, но е високоскоростен влак без пилот и без спирачки. Дори не знаем дали релсите са поставени… (Смях). Футуризмът е така да се каже усилието да се поставят релси малко преди пристигането на влака и да се разработи пътя вътре в превозното средство. Но тъй като не можем да спрем, нямаме и най-малкия контрол върху целия процес. Несъвършената техника е това, което ни заплашва най-много, защото не знаем как ще спрем. Дори и да искаме, не бихме могли.

- Това ли е ситуацията на човека, изправен пред отминаващото време?

- Ключовата дума дойде от Франция през 1919 г., когато Пол Валери публикува сборника си Variété I, където откриваме тази прочута фраза: “Ние, другите цивилизации, ние вече знаем, че сме смъртни”. Той изрича това, поглеждайки назад към съвкупността от събития, наречена Първа световна война. Това е фразата, която имаше най-силен отзвук и интимен, и официален в мисленето на хората през изминалия век. Класическият свят беше структуриран от тази съществена разлика: смъртността на смъртните и постоянството на културите. Вечната култура и мимолетните човешки същества: това беше класическата онтология. Модерността въведе, по следите на дарвинизма, идеята, че дори цивилизациите могат да изчезнат. Това беше нещо, което по някакъв начин знаехме от дните на Френската революция.

- В този влак без водач каква може да бъде мъдростта, за да понесем несигурността?

- Думата “мъдрост” е много уместна. Ще трябва да се научим отново на изкуството да се вписваме в историята или в някакво времетраене и да устоим на изкушението за лекомислие, добре изразено в думите на Мадам Помпадур: “След нас и потоп”. Но внимавайте: има хора, които цитират тези думи по повече или по-малко невинен начин, защото произнасяйки ги, те не казват нищо друго освен: “Трябва да се забавляваме”. Способността да се забавляваме е част от имунната система на всеки.

- Не сте ли малко апокалиптичен или “упадъчен”?

- Точно обратното. Трябва да си невъзмутим оптимист, за да правиш дългосрочни изследвания, както аз правя в книгата си. Ограничих се до малка област, тази на генеалогичното мислене. И по мое мнение, за да разберем съдбата на европейците, трябва да се върнем до примитивното християнство. Там разбираме, че европейците са измислили нов начин на интерпретация на родословния интервал. В действителност никога не е имало истинска приемственост между родителите и децата. Но старият свят се е опитал именно, със значителен успех, да запълни пропастта между поколенията, да направи така че привидната приемственост да надделее над последиците от прекъсването.  

Изкуството да се живее, изкуството да се създаде един народ, изкуството да се съхранят културите някога са се състояли именно в способността да се сведе до минимум родословния интервал. От Ренесанса насам нещата се променили драматично. Това, което започвало, бил нов цикъл, в които на сцената излезли новаторите, за да тласнат нещата напред. Той започва сред артистите през ХIV век, сред търговците през ХIV и ХV век, сред изобретателите и инженерите през цялата модерност, сред държавниците, в областта на знанията и накрая в областта на правото. 

В тези шест добродетелни кръга се наблюдава модернизация и в резултат на това отварящи се различия между поколенията. Ако сте част от форма на живот, белязана от един или няколко от тези шест добродетелни кръга, вие сте модерен човек. Същевременно има много хора, които не участват или са засегнати само частично. Те остават със своите резерви, колебаят се, отказват. Ето защо нациите на модерните жители никога не могат да бъдат хомогенни.

- Днес това “вечно падане напред” среща нарастващо отхвърляне сред населението… 

- Да не забравяме, че хората в новото време винаги са се страхували от новото. Когато се разпространили новините за пътуването на Христофор Колумб, хората неизбежно изпитали страх, с изключение на един малък елит: онези, които искали да инвестират в морската търговия. Всички останали хора имали протекционистки и териториален рефлекс. Поради тази причина винаги е имало дълбоко разделение в модерните общества. В абсолютистката държава впрочем, гласът на народа не се чува. И дори и по-късно да се чува, т. нар. народ е представен от буржоазните елити, които потискат гласа на тези, които се колебаят, и на онези, които не са част наистина от модернизацията…

- Новото време са също компаниите в Силициевата долина, които насърчават трансхуманизма… Какво мислите за този киберпрогресизъм?

- От една страна, го намирам за интересен, от друга - за нелеп. Мисля, че това е навлизане на сектантството в епохата на дигиталната мисъл. Сектантството почти винаги е било среща между суеверието и високите технологии.

- Според вас това е модерна репродукция на старите суеверия?

- Да, абсолютно. Суеверието в чист вид. През ХIII век кабалата, еврейска или християнска, била резултат от срещата между буквалността, най-напредналите граматични знания и най-старите суеверия. Суеверието винаги търси модерност. В противен случай не е съблазнително. Най-голямото суеверие е убеждението, че вървим начело на прогреса. 

- Как нашето осиротяло общество може да има потомство?

- Достатъчно е да видим какво правят младите хора със себе си. От младежките движения в Германия и почти навсякъде в Европа в годините след 1900-а, те започнаха да се откъсват от света на възрастните и да създават свят, запазен за младите. Този свят постепенно се разшири и започна да поглъща сферата на възрастните и дори на старите, които днес са осъдени да останат млади. Старите тръгнаха в едно младежко движение, а самите млади хора откриха гениална стратегия как сами да се ръкоположат, нещо като идолопоклонничество, избирайки себе си като модел посредством идола. Вижте Джъстин Бийбър, чиято нищожност е такава, че всеки може да проектира мечтата си за “грандиозност” в празнотата на идола. 

От гледна точка на теорията на цивилизацията, това е победа на модата над нравите или обичаите. Вечните обичаи неизбежно са губещи в един свят на едновременно подражание. Един ден един занаятчия на висша мода представя модел на женска дреха в Париж и година по-късно дамите в Дижон го носят. Това именно е схемата на подражанието на съвременниците. Този ефект впрочем вече е бил познат в Средновековието, когато твърдели, че жената е идеалният инструмент на дявола. Съблазняването винаги минава през имитация на съвременното. Във всяка епоха дяволът е дяволски съвременен.

 

Превод от френски: Галя Дачкова