Орхан Памук: Не искам да обяснявам Турция по журналистически

<p>Този откъс от романа "Сняг" на Орхан Памук сякаш е изваден от репортаж за днешна Турция -протести, делото "Ергенекон", ислямисткото правителство на Ердоган. И макар че Орхан Памук не обича да "обяснява" Турция извън романите си, в интервю за сп. "New Republic" той се опитва да даде отговор на множество въпроси.<br /><em><strong><br /></strong></em></p> <p><strong>Изглежда че има две разпространени представи за творчеството ви в англоезичния свят. Едното е, че сте турски писател, занимаващ се с турската история. Другото е, че сте международен писател, ангажиран с проекта за създаване на световна литература. Нито едното от двете не ми се струва съвсем правилно. Творчеството ви изглежда принадлежи към традицията на хора като Достоевски или Джуничиро Танизаки, които пишат за общества, в които най-големият проблем е недовършената модерност, общества, на които е бил предписан проекта да догонват Запада.</strong></p> <p>Съгласен съм с това описание. Една страна от мен е много заета да обръща внимание на подробностите на живота, човечността на хората, улавянето на уличните гласове, тайния живот на средната и горна средна класа в Турция. Другата страна се интересува от история, клас и пол, като се опитва да улови цялото общество по много реалистичен начин.</p> <p><strong>- Каква беше първоначалната реакция в Турция към един писател, който принадлежи до голяма степен на секуларизирания елит, но се позовава изключително много на османската история, историята на исляма, при това в западната артистична форма на романа?</strong></p> <p>Отначало някои хора бяха малко объркани и сърдити. Аз не използвах чистия турски език, който беше използвало предишното поколение писатели. Използвах, макар и не изцяло, езика на баба си, който включва османски, персийски и арабски думи, с които турците си служат в ежедневието.&nbsp;</p> <p>Спомням си също, че когато показвах части от ранните си неща, хората ме питаха:</p> <p><strong>З</strong><em>ащо те интересува толкова много тази пропаднала османска история? Защо не се заемеш с днешните политически проблеми?.</em></p> <p>Аз исках да покажа една романтична и тъмна страна от османската история, която беше и леко политическа, да кажа на предишното поколение писатели: <em>Вижте, интересувам се от османските неща и не се страхувам от това. Върша нещо творческо</em>.</p> <p><strong>Веднъж сте казали, че сте започнали да мислите за османската история, както и персийската и арабска литература, като източник за писанията си, по време на едно пътуване до САЩ през 1985.</strong></p> <p>Това се случи когато бях на 33 г. Бившата ми съпруга работеше над дисертацията си в Колумбийския университет и аз летях за Америка за първи път. Бях поразен от американските библиотеки, от американската култура, нейната отвореност, нейните гигантски размери. По онова време в Турция се публикуваха по три хиляди книги годишно, а в Америка - 80 хиляди, в необятни библиотеки.</p> <p>А и аз не съществувах в американските медии, никой не ме познаваше. Бах незначителен турски автор. В такъв случай се чувствате унизен и сърдит. Искате да се върнете обратно и да бъдете сам в стаята си с всичките суфистки неща и да изобретите отново модерната турска идентичност и култура.&nbsp;</p> <p><strong>Прочетох някъде това Ваше изявление, за периода от 1975 до 1982 г., когато убийствата, политическото насилие и държавното потисничество са били във връхната си форма: &bdquo;Да се заключа в някаква стая, за да пиша нова история с алегории, неясноти, мълчания и никога нечувани звуци, е разбира се по-добре, отколкото да пиша поредната история за поражения, която се опитва да обясни нашите недостатъци чрез чужди недостатъци&ldquo;.</strong></p> <p>Някъде на 30 г. започнах да разбирам, че оплакването е най-сладкото нещо в незападния свят. Оплаквате се от корупцията, оплаквате се от липсата на това, на онова. Но в края на краищата това не прави добра проза. Добрата проза касае утвърждаването на красотите на света, измислянето на нещо ново, положително. Но къде да получа всичко това? И то трябваше да бъде оригинално, да не бъде клише.</p> <p>Така че начинът, по който аз гледах на историята беше да не я обвинявам в провал. В определен смисъл, моето поколение задаваше един наивен въпрос: <em>В какво точно се провалихме?</em> Имайки пред вид османците. Защо не сме получили буржоазия, като останалата Европа? Те винаги се опитваха да отговорят на този въпрос.</p> <p><strong>Този въпрос се задава днес по друг начин: защо Турция отново се оказва ислямистка? Съществува разбиране, че секуларизацията води до развитието на прогресивни политически сили и прогресивни форми на изкуството, но днес Турция изглежда се връща назад и става по-мюсюлманска.</strong></p> <p><strong></strong>&nbsp;В политически, а също и в културен смисъл, тази промяна не стига чак толкова дълбоко. Може би класата, към която принадлежа аз, вече не притежава политическа власт, но пък живея с усещането, че моето поколение има културната власт. И да, може би Турция има ислямистко консервативно правителство, но, от друга страна, в културно отношение те не са чак толкова силни.</p> <p>Културата е представяна от не бих казал точно левицата, но със сигурност от секуларистите. Ето защо до много скоро министърът на културата в правителството на Ердоган беше секуларен, ляв човек, който беше уволнен само преди около шест месеца.</p> <p><strong>Но смятате ли, че партията на Ердоган действително възприема културното си безсилие по този начин?</strong></p> <p>О не, сега те се чувстват силни. В продължение на много дълго време консерваторите винаги си вземаха светски хора и &ndash; не бих искал да кажа, че ги използваха, което е лош израз &ndash; не ги окуражаваха: пишете каквото си искате, винаги можете да изразите секуларните си идеи в нашия вестник. Защото по онова време те се чувстваха несигурни. Не знаеха нищо за модерната култура. Чувстваха се провинциалисти, изостанали. Имаха усещането, че дори не знаят как да правят страниците за изкуство във вестниците, винаги заемаха от други. Но вече не заемат.</p> <p>Сега вече Ердоган е по-самоуверен, партията му е по-самоуверена и вече няма нужда от Европа, защото армията е маргинализирана. Възможно е обаче да се чувства прекалено арогантен.</p> <p><strong>Както "Името ми е червен", така и "Сняг" бяха написани с предположението, че политическият ислям някой ден може да дойде на власт. Какви бяха реакциите към &bdquo;Сняг&ldquo; тук?</strong></p> <p>"Сняг" е най-популярната ми книга в САЩ. Но в Турция тя не беше толкова популярна, колкото "Името ми е червен" или дори "Музеят на невинността", защото светските лидери не искаха "този буржоазен Орхан да се опитва да разбира тези забрадени момичета".</p> <p><strong>Рецензията на Кристофър Хитченс има същите очаквания: &bdquo;Ето го Орхан Памук, който се опитва да ни обяснява Изтока. Но защо не го обяснява по начина, по който искаме ние? Защо е толкова мек с ислямистите?&ldquo;</strong></p> <p>За мен новостта е в това да се опитам да се идентифицирам с някой като Синия, който е много по-твърд фундаменталист от Ердоган. Очевидно е, че аз също съм против политическата му програма, но желаех читателите ми поне да добият някаква представа за гледната точка на един радикален ислямист.</p> <p><strong>Тоест &bdquo;ако &nbsp;искате да имате демократизация, то някаква степен на ислямизация е неизбежна&ldquo;</strong></p> <p>Не бих казал ислямизация. &nbsp;Бих казал сработване с ислямската култура: да не се разглеждат всички нейни аспекти като нещо негативно, а да се приемат особеностите й.</p> <p>Освен това, не забравяйте, че моето поколение беше по-различно. Ние мислехме така: <em>Стига толкова с тези военни преврати</em>. Един секуларизъм, който трябва да бъде защищаван от армията, си има своята цена. На всеки десет години има военен преврат. На всеки две &ndash; военно положение. Кюрдите са репресирани, консерваторите са репресирани.</p> <p>Ако искате да се държите за вашето много тясно определение на секуларизма, то как можете да имате демокрация?</p> <p><strong>В книгата има един герой, който преминава от левичарство към фундаментализъм...</strong></p> <p>Това е човек, който днес вероятно би бил в партията на Ердоган. Това е преход, който направиха множество хора в мюсюлманските страни. Особено поети. Толкова много поети, които бяха твърди марксисти в младостта си, които бяха почитатели на Запада, преминаха към исляма.</p> <p><strong>Това може би, подсказва, че секуларните идеологии са се изтощили. И че в някакъв момент много от тези хора са предпочели да прегърнат&hellip;какво?</strong></p> <p>Нацията, културата, историята, идеята за принадлежност.</p> <p><strong>Това, което подразни много от читателите на книгата, беше, че тя представя благочестивите мюсюлмани, или политическите мюсюлмани с отношение на симпатия, когато Турция вече извършва преход от религия към модерност.&nbsp;</strong><strong>Защо имаме нужда от един модерен, западен писател, говорещ за тези &nbsp;хора със симпатия?</strong></p> <p>Задължение на писателя е, ако иска да бъде етичен, да гледа на света през очите на героите си, вместо да се подчинява на някаква теоретична неизбежност. И, повярвайте ми, тези неизбежности в историята никога не работят. Винаги се случва нещо друго.</p> <p>Не защото съм бил боязлив, а защото други писатели се обръщаха към тях толкова много. Винаги се чувствах притеснен от открито политическия начин, по който моето поколение пишеше множество книги за смели мъже, борещи се срещу десни правителствени сили, свършващи в затвора, където са измъчвани. Така че съзнателно исках да избегна тази литература, но от друга страна тези хора бяха мои приятели. Аз също вярвах в онова, в което вярваха те.</p> <p>Спомням си например един малък портрет на герой от "Черната книга", който беше измъчван. Реших, че това ще убие атмосферата на книгата и изтрих тази част. Имах моралната склонност да се обърна към тези въпроси, но освен това изпитвах усещането, че те правят книгата малко по-евтина, защото всички пишат точно това.</p> <p>В Турция има много политическо потисничество, особено при предишните поколения. Писателите страдаха толкова много. Аз също имах проблеми. Имах проблеми не заради романите си, а заради интервютата, заради политически изявления, които бях правил извън романите си. И дори преди партията на Ердоган, сексът беше проблем в романите. Не толкова политиката.</p> <p><strong>Казали сте, че преди сте мислели, че центърът на света е някъде другаде, но сега смятате, че той е в Истанбул. Какво се промени ?</strong></p> <p><strong></strong>Когато съм се родил, преди 61 г., този град е имал един милион жители. Сега, казват, те са 13-14 милиона. Турция беше бедна страна. Не особено интересна. Сега политическият ислям е в световния дневен ред и всички се интересуват от онова, което се случва тук. Имаше големи социални промени, последвани от икономически успех, особено през последните 15 години. В този смисъл турците трябва да се чувстват горди, че светът обръща внимание на проблемите им.</p> <p>&nbsp;В момента пиша роман за имиграцията в Истанбул. Започвайки през късните 50 г., но особено през 60-те, започва миграцията в Истанбул откъм най-бедните части на Турция. А след това започват да се изграждат турските гета, в средата на 50-те, но те процъфтяват особено през 60-те. Това е пролетариатът, най-лишените от собственост хора.</p> <p>В момента имам асистенти, които изследват нещата, разговарят с хората, а след това ми дават резултатите. Как са се държали уличните продавачи или млекарите от 70-те? Такива дребни детайли.</p> <p>Докато събирах материал, си казвах: <em>За бога, аз правя онова, което е правил Стендал, което е правил Балзак</em>. Целият опит след Стендал, след Балзак, от Хорхе Луис Борхес до Томас Пинчън, от сюрреалистични неща като Джеймс Джойс или Уилям Фокнър, Габриел Гарсия Маркес &ndash; аз мога да се възползвам от техния опит. Но по същество аз правя онова, което е правил Стендал в "Червено и черно" &ndash; един беден младеж, който идва в града и се опитва да успее. Което доказва, че изкуството на романа притежава огромна приемственост, защото има еластичност. То може да използва антропологията, да използва есета, нова журналистика, блогове, интернет. Можете да правите романи от всичко.</p> <p>Обаждат ми се журналисти и ми казват: <em>г-н Памук, изкуството на романа отмира</em>. Не, не е така. То е силно, всички пишат, всички искат да ги четат. Може би не се интересуваме чак толкова много от това какво се случва в Лондон. Но се интересуваме от онова, което се случва в последния роман на Зейди Смит. Мисля, че тази форма има огромни възможности.</p> <p><strong>Смятате ли, че консервативният политически ислям ще се засилва поради този процес на прииждане на милиони хора в големите градове?</strong></p> <p>Отчасти онова, което виждате при събитията от площад "Таксим" и парка Гези е, че, щом само една страна забогатее, усещането за индивидуалност става по-силно. Не можете да я управлявате по старите авторитарни начини. Дори и ако контролирате медиите, както го прави Ердоган, хората излизат навън и се бунтуват в парка.</p> <p>И това не беше нещо организирано. Политическите партии не бяха в състояние да го управляват. Умерените хора и модерният индивид могат да живеят заедно в едно общество, ако всички знаят границите си.</p> <p>Проблемът тук беше, че Ердоган се държеше като някакъв старомоден управник от 30-те г. Вършейки всичко, управлявайки всичко. Казвайки: <em>Аз имам 50 процента, млък</em>. Добре, може и да имаш 50 процента, но ние имаме 72 млн. души, които не са съвсем като теб.</p> <p>Събитията от "Таксим" бяха добър начин да се каже на Ердоган, или на когото и да било в тази част от света, че само когато някоя страна стане богата и просперираща, водачът може да се чувства много силен.</p> <p>Но индивидите също се чувстват силни. И те просто отиват в парковете и казват: <em>Не</em>. Може и да не притежават политическа програма и партия, но излизат навън и казват едно впечатляващо &bdquo;не&ldquo;. Това наистина ме направи щастлив.</p> <p><strong>Но има мнения, че Европа трябва публично да осъди Ердоган.</strong></p> <p>В дългосрочен план, струва ми се, би било груба грешка от страна на Европа да изрита Турция навън.</p> <p>Хората от площада "Таксим" &ndash; не всички те са политически коректни, но те представляват индивидуалността на новата, появяваща се Турция. Трябва да ги огледате и да кажете: <em>Това са модерни индивидуалисти, които ще споделят нашите ценности и ще добавят нещо към Европа по положителен начин</em>. Да се блъска турския народ само за да се накаже Ердоган е погрешно.</p> <p><strong>Имате ли усещането, че Европейският съюз е застрашен проект?</strong></p> <p>Разбира се. Ние сме съседи с Гърция. Проблемите на Европейския съюз дават на Турция усещане за превъзходство: <em>Аха, преди пет години не ни приемахте? Ха, ха, ха</em>.</p> <p>Мисля, че това е погрешно чувство &ndash; че в дългосрочен план Турция не трябва да се присъедини към ЕС. Този вид културна арогантност не е правилна. Но ние все още имаме множество проблеми със свободата на словото, демокрацията ни не е пълна.</p> <p><strong>Мислите ли, че като писател ви се налага да обяснявате сложните проблеми Турция на външния свят?</strong></p> <p>Да, събитията на "Таксим" се случиха и пощата ми се напълни с писма, които казваха: <em>Орхан, моля ви, обяснете ни ги&hellip;</em> Преди 15 г. правех такива неща, но вече не искам да бъда журналист. Може би остарявам.</p> <p>Ще се опитам да напиша нещо поетично, по-лично от &bdquo;значи, има тази и тази партия, и социалдемокрация&ldquo;. По-младото поколение трябва да върши това. Аз не искам да обяснявам Турция на никого по журналистически начин.&nbsp;</p> <p><em>Превод от английски: Анелия Димитрова</em></p>