- Автор: Екип „Инфохолици“ – Емил Янев, Кин Стоянов
- 10 Sep 2020
- 447
- 20
За едно от най-срамните и жестоки събития от новата ни история разказва журналистът и преподавателят Тони Николов.
Този ден ще остане в българската история като „кървавият четвъртък“. Има и такива, които ще кажат: защо пак ровите в тази история. Ето защо:
В спомените на царица Йоанна Савойска намираме кратък, но смразяващ пасаж:…“Eскортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. "Алабинска". По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър."
Всъщност инструкциите за „независимия“ народен съд идват директно от Москва. На 21 декември 1944 г. в качеството си на ръководител на Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), другарят Георги Димитров дава на ЦК на БКП ултимативно разпореждане за съдбата на подсъдимите: „Никой не трябва да бъде оправдан“. А през януари 1945 г. добавя най-човешки: „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“.
От своя страна главният „народен обвинител“ на Първи състав Георги Петров, старозагорски юрист и поет, докладва в края на кампанията до същия ЦК на БКП с чувство за преизпълнен дълг: "Вярно е, че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2857 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни. Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.“
И страната е кастрирана. Ликвидиран е политическият, военният, научният, интелектуалният елит.
Най-печалното е, че кървавото беззаконие разделя от двете страни на барикадата и българската интелигенция. За едни е въпрос на чест да загинат в името на съвестта си, за други е въпрос на успешна кариера да я приспят и да клеймят колеги и приятели. Най-ярко в редиците на вторите блести бездарният поет Станислав Вихров, прочул се и с това, че след здрав запой успява да нахлуе в сградата на Радио София, възседнал кон. В революционната мътилка непосредствено след 9.lX.1944 г., той слиза от партизанската землянка, в която е изкарал някоя и друга седмица, и тръгва да въздава правосъдие. Жертвата е Борис Руменов, когото всички знаят като Борю Зевзека – знаменит хуморист и карикатурист, осмелил се да каже на партизанстващия поет истината за творческите му заложби. Зевзека е застрелян хладнокръвно в парка, а Вихров измива ръцете си със сапун (по негово собствено признание!) и хуква да издирва друг враг на народната власт – Елин Пелин. По случайност и за късмет не го открива. Сетне сред съратници развихреният Вихров ще бъде значително по-смирен: "Не ме питай повече... Питай други другари. Аз от Тодор Павлов знам, че не трябва много да знам!"
А истината е, че българският „народен съд“ влиза в историята като най-масовият и свирепият. За справка: Първи състав на Нюрнбергския процес съди в Германия 24 главни военнопрестъпници, от които качва на въжето 12. Петров обаче има основателно самочувствие и докладва на възложителите от ЦК обобщено: "Става вече ясно, че и в международен мащаб нашият Народен съд ще остане ненадминат..."
Е, наистина остава ненадминат.
Виж цялото интервю в "Денят разказва"
