Новото начало на Исус

Героите на Боя Харизанова са хората от живота, децата извън живота, оставените на грижата на държавата. И това, което е най-ценното в нейните сюжети, в нейния поглед към социалното дъно на нашето общество, е съзнателното избягване на мелодрамата, на лицемерното вайкане към съдбата на отхвърлените, толкова обичайно в отразяването на такива проблеми.

Боя завършва журналистика през 2003г. От първи курс работи за телевизията – в документални и риалити формати. 7 години снима „Такъв е животът“, документална поредица по бТВ. Работи като режисьор, но без да е завършила режисура. Казва, че се е чувствала неудобно от този факт, въпреки че продуцентите й гласуват доверие. „То си е занаят, който се усвоява с практиката. И тогава реших на шега, на майтап, да кандидатствам. Приеха ме и се впуснах в цялото това приключение.

Всичко започна с участието ми в една организация „Будно сърце“, която се занимава с деца без родители. Все още го има този център в столицата - „Княз Борис“ се казва, занимава се с деца с умствено изоставане, където се опитват да им дадат някаква професионална подготовка за живота - подготвят ги за санитари, за помощник-готвачи и шивачи. И като навършат една определена възраст им казват „Довиждане“, „Приятен бъдещ живот“.

Три години ходих на изпращането на децата, снимах ги им подарявах по един диск за спомен. Правя го благотворително. И още първия път забелязах Исус, защото някак изпъкваше над останалите. По начина, по който говореше и се държеше. Това е дом за умствено изостанали деца, но не забелязах той да е „изостанал“. Видях, че е много артистичен, активен, танцувален, контактен, талантлив и самоук.

Когато дойде и неговият ред да си тръгне от дома, си казах – и какво, вече няма да го видя това момче, отива в живота – и край. Тогава бяха ни поставили задача да снимаме документален филм и ми хрумна идеята да го поканя да го снимам. Той се поколеба, но накрая се съгласи.

И започнах да го снимам от това изпращане, от така наречения техен бал, с идеята да продължа да снимам следващите шест месеца след това какво му се случва. За тези деца адаптацията по принцип е много трудна, защото, колкото и да са ощетени като деца без родители, от друга страна, те живеят в тези домове като под похлупак, не са подготвени за суровия живот, който ги чака.

Исус ми сподели, че е кръстен така от баща си, когото до този момент той не познаваше. Знаел, че има брат, който се казвал Христос, десетина полубратя и полусестри, кръстени на библейски персонажи – Мария, Магдалена, Ангел, Мойсей и така нататък. Веднъж ми каза, че не си харесва името, защото според него да носиш такова име, е голяма отговорност. И той настина се чувстваше много отговорен. Много ме шашна, като каза съвсем сериозно: „Аз съм Исус и вярвам в себе си“.

Това момче, което е много чаровно, много надъхано и нахъсено и да се чудиш, беше оптимистично настроено за бъдещето си. Излезе от този център с думите: „Сега започва моят живот, това е едно ново начало“. Беше изключително щастлив и готов за всички хубави неща, които вярваше, че ще му се случат.

И „здравей-животът“ започва. Най-напред се хвана на работа в ресторант, но не можа да се „адаптира“ към непрекъснатите обиди и грубости, които всеки ден чуваше по свой адрес. Изкара две седмици и напусна. Ходеше на уроци по танци, хореографът благотворително го беше взел да го обучава. Там обаче се срамувал да каже, че е ром, вече знаел какво ще последва. Излъгал, че е кубинец. Искаше да се разграничи от ромите, да е от другата страна, и в целия филм той разказва за това. Коментира ромите много негативно – че се женят малки, раждат деца и ги изоставят. „Правят едни цигански работи“, ми казва. Парадоксът е, че колкото и да не ги харесва, каквото и да прави, той си остава ром. Всячески се опитваше да избяга от това. Записа се да учи английски. „Цялата ми рода не знае и български, говори само цигански. Аз пък ще знам английски, за да съм различен от тях.“

Настани се да живее при един приятел, Мартин се казва, също момче от дома. Излязъл една година преди Исус, успял да дръпне малко, намерил си работа. Приел го в квартирата си да живеят заедно. Но Исус няма работа, не плаща наем и трябва да напусне квартирата. „Той ме изгони“, казва. Ами това е нормално, казвам му. Всичко се плаща. „Знам“, казва ми той.

И в един момент остана буквално на улицата. Но това, което най-много ме изумяваше през цялото това време, е, че каквито и неща да му се случваха на Исус, той ги разглеждаше като положително събитие в живота си. Когато стане съвсем непоносимо, той казва: „Господ ми го изпраща това препятствие, за да мога да мина през него и да ме научи на нещо. И съм щастлив, че ми го праща“. Мога да потвърдя, че това не е поза за пред камерата, беше съвсем искрен.

И като ме питат за какво е филмът – за сираците или за циганите, много пъти съм обяснявала - филмът не е нито за сираците, нито за циганите, той е за Исус. За едно момче, което въпреки обстоятелствата се чувства щастливо. И искрено вярва, че ще постигне мечтите си.

После намерихме майка му. Отидохме заедно с Исус, не знаех какво да очаквам, какво очаква той самият. След срещата с нея той ми каза: „Благодаря на Господа, че съм израснал по домовете. Ако бях расъл при тия роми, досега щяха да са ме оженили, щях да имам деца, да съм се развел един-два пъти като тях, да съм изоставил децата по домовете и да крада като тях. Не искам да се връщам при тях и да бъда като тях. Ей го, намерих един братовчед, той не е бил оставен по домове като мен, има родители и какво? Ходи да краде“.

След това Исус намери и баща си.

Мечтаеше да намери родителите си, но докато е бил в дома, е нямал право да ги търси и да се вижда с тях, защото е бил даден за осиновяване. Такива са правилата, въпреки че осиновителите се отказали от него.

Та отидохме при майка му в една къща без врати и без прозорци, висят някакви одеяла и парцали отвсякъде, нечовешка мръсотия, страшно потискащо. В двора заринато от боклуци, дори двете котки бяха целите в рани и лишеи, по тях накацали мухи, а те дори не се помръдват да ги пропъдят. Ужасно място! Самият Исус беше като контрапункт на тази ужасяваща мизерия – чист, спретнат, красиво и чаровно момче. Никога не го видях мръсен, неугледен и сърдит. Гледала съм го как танцува, наистина е талантлив, партньорката му е украинка. Печелил е награди от танците.

Много исках моят филм да стане позитивен. Защото всички филми за такива деца са някак тегави, някак общи, само драми и мелодрами. Страшно се радвам, че Исус се оказа такъв позитивен човек – не е ревал, не се е оплаквал.

Но накрая филмът стана тъжен. Защото след тези шест месеца той се върна в същия център, откъдето излезе, и се примоли директорката на дома да го прибере. Беше останал на улицата и нямаше къде да спи. Капка Георгиева, така се казва тя, по принцип няма право да го приеме обратно, но пък много обича децата си, една такава сърцата, изключителна жена. И каза: „Ако ще и някой да ме санкционира, но няма да оставя това момче навън. Ще го прибера за една-две седмици и ще му търсим общинско жилище“.

Когато влизаше отново в дома, той ми каза същите думи, с които посрещна новия си живот на излизане, макар че не помнеше да ги е казвал: „Ох, прибирам си се в центъра, дето ми е вкъщи, и сега започвам ново начало и нов живот“.

Филмът свърши с едно табло в дома, на което децата записват мечтите и желанията си за живота и се подписват под тях. Исус беше написал, че иска да стане голям танцьор и за една вечер да бъде кралят на танците.

Имаше най-различни мечти. Повечето искаха да имат семейства и деца, някой искаше да има баба и дядо на село, друг мечтае за кола, но отдолу беше добавил - с дистанционно.

Както се казва, филмът свърши, но животът продължава. И аз продължавам да поддържам връзка с Исус, защото ми е мило това момче. Бяхме дълго време заедно, беше важно да спечеля доверието му и май го спечелих. По едно време, докато снимахме, ми изчезна за един месец и реших, че няма да се появи повече. А той нямал пари и не можел да зареди телефона си. Свързах се с учителя му по танци, ходих там и един ден той дойде. Така продължих филма.

Разбрах, че по някое време Исус продавал икони в подлеза на ЦУМ. Скоро след това пак се видяхме и много ме зарадва – живее в защитено жилище, успял е да си намери работа в една сладкарница и е вече там една година. Похвали ми се, че си е намерил приятелка българка, живял при нея известн време в „Люлин“, но нейните родители били против „потеклото му“.

И той не си го харесва, но такъв е животът. Понякога обаче е много късметлийски. Защото и извън „Люлин“ Исус и приятелката му продължават да се виждат. Сега е на 21 години, скорпионче. И да не пропусна нещо много важно – той обича хората, защото знае, че и на тях Господ им изпраща препятствия.