- 10 Sep 2020
- 49
- 9
Това е едно странно интервю, което открих, след новината за смъртта на писателя. Катаржина Яновска е разговаряла със Славомир Мрожек през 2006 година-преди седем години. Писателят тогава се възстановява след тежко заболяване, което уврежда речевия му център и паметта за езици-той забравя всеки език, на който е говорил дотогава-включително и родния му полски. Двамата говорят за смъртта, така, сякаш тя стои в ъгъла и наглежда разговора им, а в един момент ще се появи, елегантна и безкомпромисна и ще помоли журналистката да си тръгне, защото вече е време.
<p><strong>Вие не се ли боите от смъртта? Обикновено хората се страхуват от нея.</strong></p>
<p><strong></strong>Хората са си хората, а аз съм си аз. И мога честно да ви отговоря, че не се боя. Разбира се, това се случва с времето, променя се. Започнах живота си с това, че исках всичко на света, а завършвам, както става обикновено, с нещо противоположно.</p>
<p><strong>Старостта свобода ли е?</strong></p>
<p><strong></strong>Разбира се. В моето разбиране, с възрастта човек рискува да загуби все по-малко неща. Това е и свободата, от много неща, които някога са били важни, но, естествено-не от всички.</p>
<p><strong>А от какво не освобождава старостта?</strong></p>
<p><strong></strong>От отговорността, която носим за други хора</p>
<p><strong>Как се разпореждахте със свободата, ако сте я имали? С най-обикновената, всекидневна свобода? Или я пилеехте напразно?</strong></p>
<p><strong></strong>Смятам за своя заслуга, това, че никога не пропилях напразно свободата и затова изживях живота си, такъв какъвто е.</p>
<p><strong>Вие нямате много добро мнение за младостта. Дали причината е в това, че сте живял при комунистически режим, който за кратко е привлякъл и Вас?</strong></p>
<p><strong></strong>Нищо не мога да кажа за общи тенденции. Всичко това е много индивидуално. Разбира се, младостта ни си беше младост, независимо от времето, в което живеехме. Аз бях много…очарован от младостта. Но в същото време ме измъчваше привилегията да не съм толкова глупав, колкото връстниците си или хората, които по силата на възрастта си трябваше да са по-умни от мен.</p>
<p><strong>Какво е щастието?</strong></p>
<p><strong></strong>Нямам представа</p>
<p><strong>Философията на диалога твърди, че лицето на другия е лицето на Бога?</strong></p>
<p><strong></strong>А на мен ми е интересно дали е имало време, когато боговете не са имали лица?</p>
<p><strong>Мислите, че сме започнали да вярваме, когато сме надарили с лице Бог?</strong></p>
<p>Може би е станало едновременно. Затова вече не задавам въпроси и не отговарям на тях.</p>
<p><strong>А задавате ли си още въпроса: Защо съществувам?</strong></p>
<p>След като цялата тежка работа по това се падна на мен и аз я свърших, вече на никого нищо не дължа. Особено отговори.</p>
<p><strong>Тоест, да търсим отговора във Вашите книги?</strong></p>
<p><strong></strong>Стига да пожелаете. Когато през 80-те години в емиграция написах "Малки писма", в Полша никой не им обърна внимание. Аз даже успях да свикна с това, а сега виждам, че нещо се случва в ума на читателите. Книжката започва да живее и аз се радвам на това.</p>
<p><strong>Връщаме се към това, което става в Полша. Да се освободим от властта на времето-ето това би било нещо голямо…</strong></p>
<p>Това е наша европейска натрапничава идея. Може би дори времето е полска обсесия-в края на краищата Полша не съществува толкова отдавна. След последните избори настъпи много неприятен период. Когато размишлявам за Полша, ме обхваща разочарование.</p>
<p>След като боледувах изгубих знанието си за чуждите езици. Сега, наистина, мога да чета пак на английски и френски, но бих искал да остана тук, а не пак да заминавам в чужбина. Но в тъпа, умствено изостанала, без бъдеще Полша-това е трудно. Атмосферата на довоенния период, която аз помня, все продължава и продължава, а това е ужасно скучно. Полската специфика е невъзможно да бъде унищожена. Даже в комунистическата партия, която вече не съществува, имаше някои лица. Тези, които сега седят на върха нямат лица. Аз погледнах този народ, в края на краищата се осмелих и погледнах, и за съжаление точно това видях.</p>
<p><strong>Скоро ще бъде издадена Ваша автобиография. Знам, че това е била задача, поставена Ви от Вашия лекар след боледуването, своего рода рехабилитация. Научихте ли нещо ново за себе си?</strong></p>
<p><strong></strong>Ново-нищо. Както и Вие казахте, това беше терапевтично упражнение. Изпълних задачата и толкова. Трудно е да не си доволен от себе си, ако много хора, включително и логопедът, който ме учеше да говоря отново на полски, твърди, че е много хубаво написана. А какво ще кажат читателите-това е друга работа.</p>
<p><strong>Всеки от нас, поне до определен момент, се опитва да се измъкне от самотата. А Вие сякаш нямате желание да разбиете стъклото, което Ви отделя от другите?</strong></p>
<p><strong></strong>Ако говорим за времето, което вече е отминало, то и аз много пъти съм се опитвал да го направя. Но сте права, вече не изпитвам това желание. Привикнах. Това също е следствие от старостта.</p>
<p><strong>Когато разглеждам Ваши снимки, имам усещането, че виждам човек, който няма илюзии. Надежда няма, но няма и тъга, че тя отсъства от живота ни.</strong></p>
<p><strong></strong>Така и трябва да бъде. Светът е такъв какъвто е - и това е чудесно.</p>
<p><strong>А Вие цените ли този свят?</strong></p>
<p><strong></strong>Ценя го и все повече с времето. Но ценя и това, че после мен няма да ме има.</p>
<p><strong>Не разбирам.</strong></p>
<p><strong></strong>Това е като дискусията има ли живот след смъртта или не</p>
<p><strong>И има ли?</strong></p>
<p>Не.</p>
<p><strong>Това знание с времето ли идва? Или е увереност?</strong></p>
<p><strong></strong>Почти увереност. Но се променя с времето. Както и всичко останало.</p>
<p>Превод: Анелия Димитрова</p>
