- Автор: Рени Нешкова
- 10 Sep 2020
- 87
- 7
„Всеки, стремящ се към самопознание и мислещ човек, си създава система от ценности и вкусове и вярва, че може да различи, да разпознае знаците на качеството и в живота, и сред хората."
Мирела Иванова присъства на българската литературна сцена почти трийсет години. Дори да не помним стиховете й от ученическото списание “Родна реч”, където тя дебютира през 1977 година, непременно се досещаме за телевизионното й предаване “Остров за блажени”, което води години наред заедно с колегата си Бойко Ламбовски по БНТ, или за артистичните поетични и кабаретни спектакли “Петък 13” в началото на деветдесетте.
През 1985 година се появява първата книга на Мирела “Каменни криле” и заглавието й става нарицателно за времето, предизвиква литературни и идеологически спорове. Следва самиздатската й стихосбирка “Шепоти” и “Самотна игра”, книга подобна на полиграфическо сираче, родено в годината на прехода. Поетесата често повтаря, че първата й “свободна” книга е “Памет за подробности” през 1992 година, определена от критиката като “един от манифестите на българския постмодернизъм” и удостоена с наградата за поезия на Съюза на българските писатели. Другата й най-шумна и награждаване книга е “Еклектики”, тя й донася националната литературна награда “Христо Г. Данов”и наградата на Сдружението на българските писатели.
Мирела Иванова е встрастена в българската литературна история, обича да превежда съвременна немска поезия, пише проза, киносценарии и публицистика и води своя авторска рубрика в радио Дойче веле.
Седмата книга на Мирела Иванова “БАВНО” излиза през 2009 година и събира в един том 11 разказа и 11 стихотворения с 11 илюстрации на знаменития Греди Асса. През 2012 година се появява поетичната антология “Любовите ни”.
Последната книга на поетесата е изцяло прозаична: сборникът “Всички разкази са за теб”, издаден от “Прозорец” през пролетта на 2014 е номиниран за наградите “Хеликон” за съвременна българска проза.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49260_IFKXuzsXv1cKJ39kJ86qTE2V1emR9m.jpg" style="height:476px; width:500px" /></p>
<p> </p>
<p><strong>- Поезия, Бах и авторска бижутерия на едно място на 11 март. Разкажете нещо повече за атмосферата и публиката на тази вечер? </strong></p>
<p>- Е, случва се насред всички киши и каши във всекидневния живот, насред общата мърлявина да ме връхлети желанието за нещо чисто и ясно, за някакъв неназовим миг висока енергия, да ме покоси като юмрук в слънчевия сплит. Ето така се случи поетичното четене “Класика в жанра” с участието на цигуларката Калина Митева в галерия “Средец”, бе едновременно порив и събитие, за което всъщност невидимо и дълго съм се подготвяла. Поканата на галеристката Мариана Каракостова съвпада с огромната ми вътрешна потребност и копнеж по една класическа, традиционна рамка, която да побере и съсредоточи единствено енергията на словото и музиката, а изложбата с авторски бижута, изработени от сребро и минерали, се оказа сияен фон. Не бих нарекла присъстващите във вечерта на 11 март публика, а съучастници в усещането за другите измерения на съществуването ни.</p>
<p><strong>- Какво е за вас поезията днес?</strong></p>
<p>- Сдобряване със студа, колекция от копнежи, синоним на свободата, абсолютът на силата и уязвимостта едновременно, мога да дам още верни, иронични, съдбовни, непълни, парадоксални отговори, да ви засипя с метафори и оксиморони, мога да си послужа със заглавията на издадените си книги, защото поезията е и “каменни криле”, и “самотна игра”, и “разглобяване на играчките”, и “любовите ни”… или пък с измислените заглавия на ненаписаните си книги, които прогарят като дамги въображението ми. Оказва се, че не знам какво е поезията за мен днес…</p>
<p><strong>- Не ви ли натъжава фактът, че качествените неща все повече отстъпват място на комерсиалното, или смятате, че това е естественият ход на света и на нас като част от него?</strong></p>
<p>- Да ме натъжава ли – направо ме вади от обувките, гневи, събаря, влудява, отрича, зачерква… Но се и надявам, че макар и сбутани в някой ъгъл, смислените неща съществуват и който иска да се разтърси за тях, ще положи усилия и ще ги открие. Не вярвам, че естественият ход на света се е устремил всецяло към глупостта и пошлотията, към заличаване на ценностите, към изкореняване на духовността и изкуството. Все пак не всички сме „ислямска държава“, за да размахваме чуковете, нали?</p>
<p><strong>- Какво е според вас определението за качество – в живота, сред хората, в изкуството? Можете ли да ги разпознавате?</strong></p>
<p>- Всеки, стремящ се към самопознание и мислещ човек, си създава система от ценности и вкусове и вярва, че може да различи, да разпознае знаците на качеството и в живота, и сред хората. Чак определение за качество не бих могла да дам, пък и не бих си позволила да налагам личния си избор и изградената си мярка, стига ми да ги отстоявам и споделям понякога с ценните за мен хора, с интересните си приятели… </p>
<p><strong>- Не мислите ли, че литературните критици, доколкото ги има, се състезават повече помежду си, а тяхното мнение е повече за протокола, за класификациите, а не като влияние и посредник между твореца и публиката? </strong></p>
<p>- Литературният процес е сложна и често несправедлива за участниците в него сцена, пък и сцените или трибуните не са една и две. Не само аз бих се радвала да съществува по-осезаемо и категорично авторитетът на литературната критика, чувствителността и посредничеството на литературните критици в отстояването на вкуса…</p>
<p><strong>- В интернет пространството често се говори за неколцина писатели, които са привилегировани и благодарение на връзки с фондации и европейски проекти, са най-издаваните, най-превежданите и най-налаганите от медиите?</strong></p>
<p>- Всеки писател има своя съдба, книгите – също.</p>
<p><strong>- Казвате, че първата ви „свободна“ книга е „Памет за подробности“ през 1992 г. Не мога да си представя по-трудно време за писане на книги от онези години. Очевидно малко се съобразявате с времето. Или просто не можете да не пишете?</strong></p>
<p>- “Памет за подробности” е първата ми поетична книга, която излезе след промяната, и да – първата свободна, защото всички решения в нея, всеки избор – от издателството през редактора до художника – съвпадаха с мен, с разбирането ми за книгата като цялостна творба. Струва ми се, че в началото на 90-те бе най-приповдигнатото време, въздухът бе зареден от свобода, от градивност, от метафори, “пиянството на един народ” по Вазов… И какво друго да си пожелае пишещият човек, освен да запомни в думи всяка подробност на това време?</p>
<p><strong>- Изкушени сте и от прозата, смятате ли да продължите в тази посока? Във “Всички разкази са за теб” сте събрали 12 истории, а книгата Ви “Бавно“ съдържа 11 стихотворения, 11 разкази и 11 рисунки на Греди Асса. Вярвате ли в силата на числата? Защо 11?</strong></p>
<p>- Прозата ме привлича заради изумителната възможност да “разшириш” и пренапишеш другояче света си, предизвикателно е да разкажеш и подредиш и чуждата многотия в себе си. Невероятен опит да си хем в собствената си кожа, участ и думи, хем в нечии други. Търсенето на целостта, постигането й, окръглянето й винаги ме вълнува, и когато хвърча по задачи, и когато мисля и мечтая, и когато се блъскам във всекидневни стени, и когато се задъхвам в разни капани на отчаянието, и когато пиша. Естествено е да привлека и магическите символи и значения на числата на своя страна. Не че ги владея или пък съм проникнала до дъно в тях, не, но се стремя от поназнайването си на това-онова да си въобразя и съчиня надграждащ смисъл, да доразгърна някоя догадка в същност. За числото 11 съществува цяла теория в нумерологията, но аз го избрах заради други, лични пресмятания, които ще премълча. Ще се огранича да назова само последната причина на избора си: родена съм на 11, на 11 май, в деня на светите Кирил и Методий.</p>
<p><strong>- Вие пътувате в Европа и имате възможност да сравнявате как се развиват съвременната проза и поезия. Къде сме ние в този процес?</strong></p>
<p>- Ние сме си на мястото, имаме интересна и автентична съвременна литература, автори, съзвучни с духа, търсенията, модите на времето. Ако можем, бихме се радвали на разнообразието от нови български книги, ярки млади писатели, бихме ценили създаденото тук, но все нещо ни дърпа надолу към самосъжаленията и вайканиците, все ни тика в зависти и ненависти, все ни завихря в суетен и смешноват егоцентризъм… Литературата не е състезание по гръмогласност и рекламни стратегии, а озарена самота, духовно неспокойствие, посветено страдалчество.</p>
<p><strong>- Дали някога ще дойде време, когато всичко ще се извърти, както се случва примерно в модата, и отново поезията ще бъде част от всекидневието на хората, както е било в някои по-просветени времена, нещо, без което не могат?</strong></p>
<p>- Съмнявам се. Да не забравяме, че поезията не е “бутик за семки и дъвки”, а високо изкуство, еманация на словесността, общуването с нея изисква натрупан духовен багаж, нагласа, време и дори известна смелост да отворим душата си за нея. Не всеки го умее, не всеки го иска… Надали е от времето, днес то не е по-безпросветно, просто е по-нагнетено с бърза и лесна информация, по-задъхано и попиляващо, носи ни по повърхността си до без дъх. И кога точно да се спрем, да се съсредоточим и обземем, та да надникнем в дълбокото на поезията?</p>
<p><strong>- Имате ли стих, който най-често ви идва наум?</strong></p>
<p>- О, аз обичам и знам наизуст много и различни стихотворения, откривала съм ги във всяка от възрастите си, и дори да ги забравя, те отново се връщат при мен, внезапно изникват насред пренаселеността на паметта ми, осветяват умората ми, приглушават еуфориите ми, крепят ме изправена. Знам ли, може би най-често наум ми идва Яворовото стихотворение “Родина”…</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
