Миършаймър пред Иво Христов: Светът плаща с кръв и хаос за еднополюсния ред на САЩ. ЕС се разпада, Китай настъпва

Светът плаща висока цена за еднополюсната илюзия, Америка води войни с идеология, но губи с реалност, а Украйна бе подмамена в капан, от който няма изход. Това заяви професор Джон Миършаймър, преподавател в Чикагския университет и един от най-влиятелните американски геополитически анализатори, в обширно интервю пред проф. Иво Христов. Разговорът е по повод българския превод на книгата на Миършаймър "Голямата заблуда" на издателство Изток-Запад.

Според американския учен Западът е влязъл в стратегически сблъсък с Русия, воден не от реализъм, а от идеологическо заслепение. Той е на мнение, че украинската криза е резултат от фатално погрешна политика на разширяване на НАТО и на опити за налагане на либерален хегемонизъм върху несъвместими културни и политически реалности.

По думите му, „САЩ тласкат света към многополюсен хаос, без да имат стратегия за мир“.

Миършаймър смята, че Европа се е поставила в зависимост от Вашингтон и вече не е субект, а обект на световната политика. Той подчерта, че Турция и Индия играят все по-самостоятелна роля, а Китай ще бъде централният съперник на САЩ в идните десетилетия.

Относно Украйна, професорът заявяви, че „тя бе използвана като инструмент, но ще понесе основната тежест на провала“. По думите му, конфликтът е загуба за всички – особено за украинския народ.

Миършаймър предупреди, че „идеологическият импулс на американската външна политика води до катастрофа след катастрофа“. Той посочи, че в основата на кризите е вярата в „универсалната приложимост на либералната демокрация“. Професорът окачестви тази вяра като наивна и самоунищожителна. „Ако не се върнем към реализма, светът ще се движи от криза към катастрофа“.

 

 

Следва цялото интервю:

Проф. Иво Христов: На първо място, бих искал да Ви благодаря за възможността да се срещнем, защото за мен това е наистина голяма чест. Може би преди около година Ви изпратих едно писмо. Не знам дали сте имали възможност да го прочетете — в него споделях някои идеи за евентуално академично сътрудничество по въпроси, свързани с международните отношения. Но сега това не е толкова важно, защото темата на днешния ни разговор ще бъде Вашата книга „Голямата заблуда“. Знаете ли, че тази книга вече е преведена на български?

Проф. Миршаймър: Да, да — знам.

- Ето, бих искал само да Ви я покажа — това е изданието на български. Мисля, че това е първата Ваша книга, преведена у нас. И бих искал първият ми въпрос да бъде за самото заглавие: „Голямото заблуда“. Какво представлява тази заблуда в контекста на международните отношения?

- Когато Студената война приключи през 1989 г., а после и Съветският съюз се разпадна през декември 1991 г., Съединените щати поеха външна политика на либерална хегемония. Те бяха дълбоко ангажирани с разпространението на либералната демокрация по света — понякога дори в края на дулото на пушка. С други думи, бяхме готови да използваме военна сила, за да наложим либералната демокрация.

Смятахме, че можем да направим света по-мирен, ако накараме другите страни да заприличат на Съединените щати.
Моето твърдение е, че тази политика беше глупава и обречена на провал. Причината е, че държавите по света не искат САЩ да се месят във вътрешната им политика и да им казват как да се управляват. В резултат на това, Съединените щати се озоваха в големи неприятности — в Афганистан, в Ирак, в Европа. Те си въобразиха, че могат да разширят НАТО и Европейския съюз на изток — до самите граници на Русия. Смятаха, че могат да подкрепят така наречените „цветни революции“ в Източна Европа — например Оранжевата революция в Украйна и Розовата революция в Грузия.

И това е много важно — Съединените щати наистина вярваха, че могат да предизвикат цветна революция както в Русия, така и в Китай. С други думи, САЩ бяха решени да превърнат Русия и Китай в либерални демокрации. А, както може да се очаква, нито Русия, нито Китай бяха склонни да позволят на Америка да определя техния политически ред.
Така че моята теза е следната: в еднополюсния момент, т.е. в периода след края на Студената война, когато Съединените щати бяха единствената велика сила на планетата — затова го наричаме еднополюсен момент — те си въобразиха, че могат да преобразят света политически и идеологически по свой образ и подобие. И това беше обречено на провал. Това беше голямата заблуда. И, наистина, тази политика се провали.

САЩ загубиха войната в Афганистан. Загубиха войната в Ирак. Създали са катастрофи в Либия, в Сирия. А що се отнася до Русия — имаме мащабна война в Украйна, която продължава и днес. И това до голяма степен е резултат от американската политика.

Обичайно е да се твърди, че Русия е главният виновник за войната в Украйна. Аз не вярвам в това. Вярвам, че причината за кризата и последвалата война е именно либералната хегемония — тази либерална външна политика, възприета от Съединените щати.

И последната точка, която бих искал да подчертая, е следната: един от най-важните резултати от тази политика на либерална хегемония е, че САЩ помогнаха на Китай да се превърне в съперник със съпоставима мощ. В началото на 90-те години Китай беше слаба сила. Америка изигра ключова роля за икономическия му подем. А днес Съединените щати се изправят срещу равностоен конкурент.

Всичко това показва, че външната политика на САЩ от 1991 г. до днес е поредица от катастрофи. Причината е, че Съединените щати водеха заблудена външна политика.

- Благодаря. Но имам няколко въпроса и може би някои разсъждения относно самата употреба на понятието „либерализъм“ в международните отношения. Според мен, САЩ, под прикритието на либерализма, всъщност провеждат чисто империалистическа политика. Либерализмът присъства само на езиково равнище — в лозунги и фрази, но реално зад тази либерална пропаганда се крие съвсем конкретна реалполитика, насочена към утвърждаване на ролята на САЩ в международните отношения. Например, отношенията между САЩ и Китай. Официално се говори за реформи и демократизация, но на практика целта е да бъдат елиминирани геополитическите конкуренти. Съгласен ли сте с това?

- Смятам, че преди 1991 г. Съединените щати действително следваха една реалистична външна политика. Държаха се като безмилостна велика сила. И аз вярвам, че прикривахме това поведение с либерална риторика. Мисля, че точно това имате предвид. Либерализмът — либералната идеология — беше кадифената ръкавица, която покриваше желязната ръка. Това беше валидно по време на Студената война, както и още от 1783 г., когато Съединените щати получиха независимостта си.
До 1991 г. Америка се държеше именно така — според реалистичната логика, според логиката на реалполитик, както Вие правилно отбелязвате.

Но — и това е много важно — през 1991 г., когато Студената война приключи и Съветският съюз се разпадна, в международната система не остана нито една друга велика сила освен Съединените щати. Те останаха единствени. Това е единственият случай в цялата записана история, когато на планетата е имало само една велика сила — еднополюсен момент.
И моята теза е, че именно в тази уникална ситуация, в този безпрецедентен исторически момент, Съединените щати вече можеха да си позволят да водят либерална външна политика, без да се съобразяват с реалполитика или с баланса на силите.
Така че смятам, че през този еднополюсен период — от 1991 до около 2017 г. — САЩ наистина се държаха като либерална велика сила, не според логиката на реализма. И най-яркото доказателство за това е поведението спрямо Китай.

Истината е, че от 1991 г. до около 2017 г. Съединените щати помагаха на Китай да стане по-силен икономически. Това е грубо нарушение на логиката на баланса на силите. За реалисти като мен това беше изключително глупава политика. Ти превръщаш Китай в конкурент, в нова велика сила. Така ще изгубиш еднополюсния свят. А точно това се случи — Китай стана велика сила.

САЩ дори приеха Китай в Световната търговска организация през 2001 г., което допълнително ускори икономическия растеж на Китай — отново нарушение на принципите на баланса на силите. А какво се случва около 2017 г.? Това е много важен момент. Китай вече е велика сила. А Владимир Путин връща Русия обратно на глобалната сцена. Русия също отново е велика сила.
Днес вече живеем в многополюсен свят. Не сме в еднополюсен свят.

И в този нов многополюсен свят САЩ отново започнаха да се държат така, както преди 1991 г. — като безмилостна велика сила. Действат според логиката на реализма и отново прикриват това поведение с кадифената ръкавица на либерализма.
Така че, ако трябва да обобщя — имаше един единствен изключителен период, от 1991 до около 2017 г., в който САЩ се държаха като либерална сила, а не според реалистичната логика. И вярвам, че именно това поведение ги доведе до множество катастрофи.

- Вие споменахте, че Съединените щати са водили, меко казано, „глупава“ външна политика спрямо Китай, защото на практика са помогнали на държава като Китай — или днес и на Русия — да се превърнат в силни противници. Но, както знаем, в началото на 70-те години, Хенри Кисинджър и Ричард Никсън изграждат Китай като противотежест на СССР. Какво мислите за това? Има ли тук някаква историческа логика от гледна точка на реалполитик?

- Няма никакво съмнение, че по време на Студената война това имаше изключителен стратегически смисъл за САЩ. Да, наистина. Беше много умно от страна на САЩ да се съюзят с Китай, за да сдържат Съветския съюз.
Както добре знаете, от началото на Студената война — около 1947 г. — до началото на 70-те (може би дори края на 60-те), Китай и СССР бяха съюзници срещу САЩ. И тогава, с действията на Кисинджър и Никсън в началото на 70-те, САЩ създадоха съюз с Китай срещу Съветския съюз.

От стратегическа гледна точка това беше брилянтен ход. И всъщност САЩ трябваше дори по-рано да изградят добри отношения с Китай. Така че — това беше умно. Но не бива да забравяме, че по време на Студената война Китай не беше велика сила. Студената война беше биполярна система — двете велики сили бяха Съединените щати и Съветският съюз.
Китай беше важна сила — не искам да подценявам неговата роля — все пак, САЩ водиха война срещу Китай в Корея между 1950 и 1953 г. Така че Китай беше ключов играч в международната политика. Но не и велика сила.

След това Студената война приключва — първо през 1989 г., а после СССР се разпада през 1991 г. В този период Китай все още не беше велика сила. Икономиката му беше слаба. Нужно беше много повече богатство, за да се превърне в истинска глобална сила. Разбира се, имаше населението, но нямаше икономическа мощ.
Така че след разпада на Съветския съюз, Съединените щати вече не се нуждаеха от Китай, за да сдържат СССР — просто защото СССР вече го нямаше. Възниква въпросът: Какво да правим с Китай?

И това, което правим — както вече казах — е, че САЩ започват активно да стимулират икономическия растеж на Китай. Вярвахме, че ще го превърнем в богата либерална демокрация и всички ще живеем щастливо. Това беше в основата на либералната хегемония.

С други думи — през 70-те години преминаваме от враждебност към съюзничество с Китай. После Студената война приключва и трябва да решим как да подходим към Китай при новите обстоятелства — вече без СССР. И тогава се насочваме към политика на либерална хегемония, която, както вече подчертах, не е стратегия, която един добър реалист би възприел.

- Но по отношение на Китай – както знаем, Кисинджър по-късно, може би след 2010 г., ако не греша, разви идеята за създаване на някаква биполярна структура в международните отношения. Едно синомериканско управление на света – нещо като политически кондоминиум между САЩ и Китай. Какво мислите за този проект?

- Мисля, че Хенри Кисинджър имаше много заблудени идеи по отношение на Китай. Той вярваше, че в еднополюсния момент можем да помогнем на Китай да нарасне икономически и няма да има никакви проблеми. Кисинджър смяташе, че Китай ще се издигне мирно, защото е носител на конфуцианска култура, а конфуцианството, според него, е миролюбива идеология. Той наистина вярваше, че конфуцианството и либерализмът — съответно китайската и американската идеология — и двете, мирни по своята същност, могат да съжителстват и да изградят по-мирен свят. Затова Кисинджър напълно подкрепяше, и искам да подчертая това, подкрепяше изцяло икономическото израстване на Китай. Той игра важна роля в превръщането на Китай в равностоен съперник на Съединените щати.

Това не е реалистична политика. Така че Кисинджър, по отношение на Китай в този период, изобщо не се държеше като реалист. И, разбира се, се оказа напълно погрешен. Конфуцианството — всъщност — няма особено значение за разбирането на съвременното поведение на Китай. То е просто кадифената ръкавица, която прикрива една изключително прагматична и силово ориентирана реалполитика.

Китайците използват конфуцианската реторика така, както САЩ използват либералната реторика. В действителност всички велики сили са безмилостни: Съветският съюз беше такъв, Русия е такава, Китай също — и Съединените щати не правят изключение.

Разбира се, нито една от тези сили няма да го признае открито. Затова всички създават идеологии, които ги представят като миролюбиви. Именно това е ролята на конфуцианството в Китай. И Кисинджър — глупаво — повярва, че Китай ще се държи по-различно, щом стане велика сила. Той е трябвало да знае по-добре, ако беше истински реалист. Но той не беше добър реалист.

- В такъв случай, в настоящата ситуация вече имаме три велики сили: САЩ, Китай и Русия. Това ли е, според Вас, реалната структура на международната система днес? И какво бъдеще очаквате между тези сили? Съществува ли някакъв геополитически триъгълник между тях?

- Да, вярно е — днес имаме три велики сили. САЩ все още са най-могъщата държава в света. Китай е номер две. Именно затова наричам Китай равностоен конкурент (peer competitor) на САЩ. И ако вземем предвид мащаба на китайската икономика и числеността на населението, Китай може в бъдеще да достигне нивото на САЩ, а дори и да го надмине. Но засега това още не се е случило.

Що се отнася до Русия – тя е доста по-назад. Това е най-слабата от трите велики сили. Затова смятам, че през XXI век водещият фактор в международната политика ще бъде съперничеството между САЩ и Китай. То ще се фокусира основно в Източна Азия. Това ще бъде най-важният регион в света – защото там ще се решава конфронтацията между Вашингтон и Пекин.

А Русия? Русия не представлява заплаха да доминира Европа. Китай – да. Китай има потенциал да доминира цяла Източна Азия. Но Русия не разполага със силата да завладее Европа. Русия не е Съветският съюз. Въпреки цялата реторика на Запад за „опасността Русия да завладее Източна Европа и след това да застраши Западна Европа“ — това просто няма как да се случи. Русия не е толкова силна.

Само погледнете — тя има огромни трудности да завладее една петнадесета от Украйна — само източната ѝ част. Армията на Путин не е в състояние да доминира континента.

И именно затова аз смятам, че САЩ и Русия трябва да бъдат съюзници. Те трябва да установят добри отношения, за да се противопоставят на Китай. Съединените щати трябва да направят всичко възможно, за да сближат отношенията си с Русия – с цел сдържане на Китай.

Но — и това е парадоксът — в резултат на войната в Украйна, САЩ буквално тласнаха Русия в ръцете на Китай. Днес Русия и Китай са реални съюзници. Те се страхуват от Съединените щати — и с основание. Но това не е в интерес на САЩ. Напротив — това е стратегическа грешка. Американският национален интерес е да има Русия на своя страна, а не в лагера на Китай. Но — това не е реалността днес.

- Ако администрацията на Тръмп успее да отслаби или прекъсне връзката между Русия и Китай и дори да създаде някакъв съюз с Русия, това би било сериозна заплаха за Европа — особено за брюкселската администрация. Какво мислите за това? Ако САЩ успеят да изградят алианс с Русия, това ще бъде ли в противоречие с интересите на Европа?

- Разбирам Ви. Проблемът при повечето европейски елити днес е, че възприемат Русия като заплаха, подобно на това как гледаха на Съветския съюз по време на Студената война. Но реалността е, че Русия няма капацитет да заплаши цяла Европа.
Да, възможно е, при определени обстоятелства, Русия да представлява опасност за една или две източноевропейски страни. Не изключвам дори война в Източна Европа — особено като се има предвид сегашната война в Украйна и нестабилността, която тя създаде. Така че не отричам напълно риска. Но не смятам, че Русия е заплаха за Европа в степента, в която европейските елити я представят. Според мен те просто се заблуждават. Ако САЩ изградят добри отношения с Русия и ако успеят да постигнат някакво сериозно мирно споразумение за Украйна — Европа няма да има нужда драстично да увеличава военните си разходи, за да спира предполагаемата „руска експанзия“. Просто защото Русия няма такъв капацитет за експанзия.

- Да, но много от европейските елити — не само в Брюксел, а и в Берлин, Париж, особено в Лондон — изглежда използват т.нар. „руска заплаха“ като инструмент. Чрез нея те се опитват да постигнат обединение в Европа — защото няма достатъчно вътрешна енергия за интеграция. Известно е, че съществуват множество проблеми между Западна и Източна Европа, между Северна и Южна Европа. Няма реална спойка между европейските интереси. И т.нар. руска заплаха, заедно с войната в Украйна, се използват като претекст за политическо сплотяване на континента. Какво мислите за тази идея?

- Мисля, че сте прав. Това, което казахте, е вярно. Добавям и още един елемент: европейските елити преувеличават руската заплаха и защото така искат да задържат Съединените щати в Европа. Европейците се страхуват, че американците ще се изтеглят. Че САЩ ще изтеглят повечето или дори всички свои войски от Европа. А европейските елити вярват, че ако успеят убедително да представят Русия като сериозна заплаха, САЩ ще останат. Това е втората причина, която допълва това, което Вие точно описахте. Но аз вярвам, че този подход ще се провали. Центробежните сили в Европа ще нарастват с времето. След 10 години Европа ще бъде по-малко обединена, отколкото е днес. Основният проблем е, че САЩ ще намалят ролята си в Европа. А именно американското присъствие прави възможно сътрудничеството между европейските държави. Повечето европейци не разбират това. Елитарните среди — да, но обикновените граждани — не.

Истинската причина, поради която Европейският съюз функционира толкова дълго, е, че НАТО осигурява сигурността на Европа. А това просто означава, че САЩ осигуряват сигурността. Америка е умиротворителят в Европа. Европейските елити не искат американците да си тръгват, защото разбират, че докато САЩ са там, те не само предоставят сигурност, но и решават проблемите на колективното действие, които неизбежно възникват между държави с приблизително еднакъв размер и интереси.

Накратко — американското военно присъствие чрез НАТО е от изключителна важност за функционирането на ЕС и за самата идея за „единна Европа“. Но — поради издигането на Китай и нуждата САЩ да се фокусират върху Източна Азия, ролята им в Европа ще отслабне. И това вече се случва. Освен това Тръмп презира европейците. Той не ги харесва и би искал да изтегли Америка от Европа.

Затова казвам: в обозримо бъдеще ще наблюдаваме намаляване на американското присъствие в Европа. САЩ ще прехвърлят отговорността за сигурността към европейците. А резултатът няма да е „обединена Европа“, а засилване на разпадащи тенденции, които ще подкопаят институции като ЕС.

С напредването на времето, когато НАТО отслабва, ЕС също ще отслабва. И ще става все по-трудно да говорим за Европа като за единен субект — какъвто тя и без това никога не е била, но много хора обичат да си я представят така. Аз не вярвам, че усилията на елитите да преувеличат руската заплаха ще успеят — нито да задържат САЩ в Европа, нито да запазят европейското единство такова, каквото беше в миналото.

- Добре. Нека сега насочим вниманието си към някои регионални сили. Какво мислите за перспективите пред Турция — като регионален, а може би и не само регионален играч — на Балканите, в Кавказкия регион, Черноморието и Близкия изток?

- Когато погледнем Турция, веднага става ясно, че тя се намира на изключително стратегическо място. Не можем просто да кажем, че е европейска държава или близкоизточна държава. Турция е разположена така, че оказва значително влияние в няколко различни региона едновременно. Да вземем например Близкия изток и това, което се случва в Сирия. Без съмнение Турция изигра ключова роля в опитите за сваляне на режима на Асад. В момента тя има редица конфликти с Израел, свързани с положението в Сирия. Турция е изключително загрижена и за ядрената програма на Иран, защото евентуални ирански ядрени оръжия биха имали пряко отражение върху турската сигурност. Всичко това показва, че Турция е голям играч в Близкия изток.

В същото време, Турция е и важен играч в Европа. По време на Студената война тя беше важна част от НАТО — и все още е такъв член. Затова тя трябва да се разглежда и като европейска сила. И още нещо: турците са водили множество войни с Русия през вековете. Това ни подсказва, че Турция ще бъде въвлечена в динамиката на войната в Украйна. Всъщност президентът Ердоган играе много активна роля в опитите за разрешаване на този конфликт. Както добре знаете, веднага след началото на войната през февруари 2022 г. започнаха мирни преговори — и къде се проведоха те? В Истанбул. Ердоган поддържа диалог както с Путин, така и със Зеленски и според мен искрено се опитва да спре войната в Украйна. Всичко това показва, че Турция има важна роля на световната сцена — не само защото е голяма държава, но и защото географското ѝ положение ѝ дава възможност да влияе в Европа, Близкия изток и Източна Европа — особено във връзка с войната в Украйна.

- Споменахте потенциален, а може би вече реален, конфликт между Турция и Израел на територията на Сирия. Смятате ли, че съществува перспектива за директен сблъсък между Турция и Израел заради Сирия или заради борбата за регионално господство? Или това е само хипотеза?

- Няма съмнение, че между Турция и Израел има сериозно напрежение по отношение на събитията в Сирия. Турците не са доволни от действията на Израел, който на практика окупира територии в Южна Сирия и разширява границите на т.нар. „Голяма Израел“. Турция не одобрява и продължаващите израелски бомбардировки на сирийска територия.
Но въпросът дали Турция и Израел наистина ще влязат във война е съвсем различен.

Първо — Съединените щати биха направили всичко възможно, за да предотвратят такъв конфликт. САЩ имат близки отношения и с двете страни — както с Израел, така и с Турция — и не желаят война между тях.

На второ място — мисля, че и самите турци биха направили всичко възможно, за да избягнат пряк военен сблъсък с Израел. Израел разполага със сериозни конвенционални сили, а при евентуална война американците със сигурност биха подкрепили Израел, заради специалните им отношения, които макар и не особено здравословни, са изключително силни.
Ако Турция се сблъска с Израел, ще ѝ е трудно дори срещу Израел сам. Но ако се намесят и Съединените щати — тогава Турция ще бъде изправена пред много сериозен проблем. Затова смятам, че напрежението между Турция и Израел ще продължи, но няма да прерасне в открит конфликт. Не казвам, че е невъзможно — възможно е, но според мен, и избирам думите си внимателно, това е крайно малко вероятно.

- А сега, понеже времето ни напредва... добре, имаме още пет минути. Какво мислите за бъдещите отношения между САЩ и Китай в светлината на това, което споменахте в началото? Съществува ли реална възможност за директен сблъсък между двете страни? Или по-скоро ще наблюдаваме нещо като нова Студена война, търговска война, някаква смесица от форми на напрежение?

- Мисля, че съществува сериозна опасност от конфликт между Съединените щати и Китай. Основната причина е, че Китай не е статуквонасочена сила. Това е изключително важно да се разбере.

Първо, Китай иска да си върне Тайван, а Съединените щати не искат Тайван да се върне под китайски контрол. Това е изключително опасна тема.

Второ, Китай твърди, че Южнокитайско море му принадлежи. САЩ обаче смятат, че това са международни води и че Китай не може да превърне морето в свое „вътрешно езеро“. Това е друга потенциално взривоопасна точка. После идва Източнокитайско море, където има спорни острови — японците ги наричат Сенкаку, а китайците — Дяоюйдао. И тук има потенциал за напрежение.

- И може би още един въпрос — много интересен за мен — за отношенията между Индия и Китай. Аз имам усещането, макар и не съм напълно сигурен, че САЩ в момента изграждат Индия като противовес на Китай — както в началото на 70-те изградиха Китай като противотежест на СССР. Правилно ли е това тълкуване?

- Вашата формулировка е може би малко твърда. Не мисля, че САЩ съзнателно изграждат Индия като бариера срещу Китай. Но условията за това съществуват. Днес съществуват добри отношения между САЩ и Индия — и те до голяма степен се дължат на общия страх от Китай. Така че смятам, че и сега, и в бъдеще отношенията между САЩ и Индия ще бъдат много тесни — именно поради китайския фактор.

Нека кажа няколко думи за самите отношения Индия–Китай. Индия има два основни проблема с Китай:

1. Границата между двете страни в Хималаите. През 1962 г. Индия и Китай водиха война именно заради тази граница. През последните години, макар и без пълномащабна война, имаше сблъсъци с жертви в този район. И този проблем няма да изчезне — защото граничният спор остава, а когато Китай стане по-могъщ, той ще се опита да го реши по свои условия.

2. Индийският океан — Китай изгражда военноморски флот с далечен обсег (bluewater navy), който ще има способност да проектира сила в Персийския залив — защото оттам Китай получава значителна част от петрола си. Но за да стигне до залива, този флот трябва да премине през Индийския океан. А Индия се страхува от деня, в който китайският флот ще патрулира в собствения ѝ геополитически двор. Така че индийските стратези днес се тревожат от Китай не само заради Хималаите, не само заради Индийския океан, но и заради Пакистан.

Защото — както знаем — Индия и Пакистан са смъртни врагове. А напоследък Китай все по-тясно си сътрудничи с Пакистан. Едновременно с това САЩ задълбочават отношенията си с Индия. Тоест, съперничеството между САЩ и Китай започва да се свързва все по-тясно със съперничеството Индия–Пакистан. И така — бъдещата геополитика на Индия ще бъде много сложна. Индия ще трябва да балансира между конфликта с Китай на три фронта: Хималаите, океана и Пакистан.

- Господин Миршаймър, благодаря Ви изключително много. За мен беше истинска чест да се срещнем. Надявам се това да е първият от много бъдещи разговори. Знаете ли, в България сте много популярен. Мисля, че тази книга ще е само първата от Вашите, преведени на български. Нашата академична общност наистина има нужда от такова познание. За мен лично това беше голяма привилегия.

- Благодаря Ви! За мен беше удоволствие да се срещнем и да проведем този разговор. Искрено се надявам скоро да посетя България.

- Ще Ви очакваме с радост.