Людмила Улицка: Логиката да управляваш извън закона

Мнението на Кадиров се подкрепя и от друг политик от Грозни – председателя на парламента на републиката Магомед Даудов. Неговите изявления са издържани във верноподанически тон по отношение на Кадиров и неговия покровител Владимир Путин и съдържат преки заплахи и лични обиди към либералната руска общественост, журналистите и опозиционните политици.

На сайта на Конгреса на руската интелигенция е публикувано открито писмо с искане за незабавната оставка на Рамзан Кадиров, тъй като изявлението му нарушава Конституцията на Русия. Ето фрагменти от писмото:

„… Правото на гражданите на свобода на обществената и политическа дейност, в това число и опозиционна, е едно от основните човешки права. Правото на опозиционна обществено-политическа дейност може да се осъществява независимо от това дали става дума за регистрирана общност или дейност в неформален, „извънсистемен“ порядък. Фактът на заплаха от страна на главата на изпълнителната власт към части от гражданското общество в Русия е недопустим не само в морално, но и в юридическо отношение…“

„… Рамзан Кадиров нееднократно е демонстрирал пълно пренебрежение към законите на Руската федерация. В оглавяваната от него Чеченска република се наказва всяка, дори най-умерената критика – при това се наказва не само с морален натиск, но и с пряко физическо насилие… Рамзан Кадиров трябва незабавно да бъде отстранен от длъжност.”

Между подписалите писмото е и известната писателка Людмила Улицка:

– Никак не обичам колективните писма, но се получава така, че винаги ги подписвам. Самата форма ми се струва доста остаряла, в нея има нещо от шейсетте години. Такива писма обикновено нямат особен ефект. Въпреки това необходимостта от изразяване на позиция по дадения повод безспорно е назряла.

Иска ми се, разбира се, писмото да стигне до ръководителите на страната ни. Но смятам, че най-важният адресат тук са руснаците, които не реагираха на знаковото определение „врагове на народа“, а аз самата реагирах. Затова в крайна сметка за мене не е толкова важно докъде във властовата йерархия ще стигне това писмо. Важно е доколко обществото ще реагира на израза „врагове на народа“, който отдавна не е бил произнасян така отчетливо в Русия. Именно тази е причината да подпиша писмото, просто смятам, че е невъзможно да не го подпиша.

Кодовият израз, произнесен от Кадиров, създава у мен впечатлението, че той просто върви с една крачка напред и изрича на глас онова, което управляващите се притесняват да кажат днес.

Защотопрез последните години цялата трескава дейност на руските власти, всички забрани с клеймото „чужди агенти“ и „нежелателни организации“ зашифровано съдържат в себе си това „врагове на народа”.

Като внучка на „враг на народа“, съм изключително обезпокоена от случващото се. Поставени сме пред съвсем тънката преграда, разделяща днешния ден, когато репресиите в Русия са единични и достатъчно скромни, от времето, когато те ще станат масови.

– И друг път, разказвайки своята лична история, сте споменавали, че сте внучка на „враг на народа“. Разкажете, моля, за своите дядо и баба. Очевидно става въпрос за тях.

– Да, разбира се. Току-що написах голям и струва ми се, последен в живота ми роман, чиято основа е кореспонденцията между дядо ми и баба ми.

Дядо ми Яков Улицки е бил два пъти на заточение. Първия път го осъждат през 1948 г. по дело на Еврейския антифашистки комитет. Дават му много леко наказание – 10 години. Мнозина, съдени по това дело, са разстреляни.

Виждала съм дядо си един-единствен път, била съм 12-годишна. Към онези години ме върна кореспонденцията с жена му, както и документите, които открих. Работейки с тези материали, преживявах дълбоко случилото се и разбрах: просто трябва да напиша книга, написах я.

Дядо ми е бил забележителен човек: интелигент, културтрегер по природа. Едната му професия е икономист – от хората, полагали основите на съветската демография. От друга страна е музикант. Докато е на заточение, преподава музика и езици, работи като пианист – това са „леките години“ на неговата каторга. После е подложен на ужасни изпитания, от затвора излиза инвалид и скоро след това умира.

По този начин опознах дядо си отблизо – благодарение на кореспонденцията с баба ми. Тя откри пред мен нови пространства, превърна се в роман. Писмата са частично обработени – все пак това не е документална проза. Да го кажем така – в днешно време е много трудно да се постави граница между художествените текстове и документалните.

– Коментирали сте, че Рамзан Кадиров често произнася на глас това, което руската власт само мисли, или това, което ще каже впоследствие. Като писател как си представяте механизма на неговите реакции? Може би притежава удивителен политически нюх за това, което е нужно да се каже? Или улавя полъха на политическия въздух, усеща сянката на поръчките от центъра? Ясен ли ви е този механизъм?

– Знаете ли, според мен Кадиров е психотип, който идеално пасва на сегашното управление. Той все пак е източен човек, с определена логика на поведение, от която се ръководи в действията си. Трябва да се каже, че източните управници – не за първи път през последните 100 години от историята ни – имат усещането, че светът им принадлежи и те са изцяло в правото си да се разпореждат с него.

Именно тази логика следва Кадиров, той се чувства цар, чувства се безнаказан, законите за него са играчка. Всъщност логиката му на управление е незаконна – такава е и логиката на поведение на централната руска власт.

Аз мисля, че управляваната от Кадиров система, като минимодел на голямата, върви с крачка пред нея.

Аз мисля, че той никога няма да бъде свален от власт именно по тази причина – не бива да го свалят, защото Кадиров е и сърцето на целия организъм. От гледна точка на властта Кадиров винаги постъпва правилно, той просто си позволява да изрече на глас онова, което властта се притеснява да каже.

– Има противоречив пример за опит за противопоставяне на Рамзан Кадиров: става дума за красноярския депутат Константин Сенченко, който отначало открито застана срещу думите му, а после – очевидно под влияние на негови пратеници – се извини на Кадиров. Ето вие подписахте това колективно писмо, изпратихте призив до самия Рамзан Кадиров, ако щете. Не се ли боите от последствията?

– Аз съм човек на възраст и повече не искам да играя в подобни игри. Не желая да живея с усещането за страх. Не искам да кажа, че не ме е страх, но нямам намерение в своето поведение да се ръководя от страха.

Това е единственото, което мога да направя. Страхът присъства у всеки от нас (впрочем не непременно у постсъветските хора, защото страхът представлява механизъм, който помага на човек да оцелее). Въпреки това не искам да живея, изпитвайки страх от това, че постъпвам по правилния според мен начин. Да, очевидно всички ние се оказваме в зоната на риска. Аз обаче отдавна съм в тази зона, затова някак си отчасти съм се примирила с това.

– Засега конфликтът ескалира. Освен вашето колективно писмо в ход е и акция „Кадиров – позор за Русия“ независимо от отношението към нея. От друга страна, чеченската власт също не мълчи. Със сигурност сте запознати с писмото на председателя на парламента на Чеченската република Магомед Даудов, който написа верноподанически текст по адрес на Кадиров и Владимир Путин. Как мислите, Москва намесва ли се в създалата се ситуация?

– Не смятам, че Кадиров ще бъде отстранен от поста. Почти убедена съм, че това няма да се случи, но протестът срещу изявлението му е спасителен акт – ако не за страната, то, в крайна сметка, за достойнството на народа.

Не бива да се преглъща всичко, което ти се предлага да преглътнеш. Някои руски закони от последните години – започвайки от „закона за подлеците“, минем през забраната за осиновяване на деца зад граница и стигнем до дълга редица от други закони, постановления и инструкции – са абсолютно нелогични, антихуманни, съвършено абсурдни.

В края на краищата трябва да съществува някаква връзка между обществото и държавата! В края на краищата държавата е създадена, за да обслужва интересите на обществото, тя не е независеща от обществото и народа единица, които управлява. Става дума за нормален естествен процес: когато обществото предявява някакви искания, властта им отговаря. Може би някой ден този механизъм ще започне да работи и в Русия!

Прекрасно помня как, когато преди 25 години бях в Ню Йорк, в САЩ бе излязло някаква глупава заповед децата да се местят от „лошите“ училища в „добрите“ и обратно – защото училищата в „цветните квартали“ били изключително лоши – и целият град бе залят от жълти училищни автобуси. Година по-късно отново отидох в Ню Йорк – нямаше и помен от такива автобуси.

Оказало се, след изпълнението на въпросната заповед добрите училища стават по-лоши, а лошите не стават по-добри. И в рамките на година този закон е бил отменен. Ето какво искам да кажа с това: всички правителства вършат глупости, съвършени правителства няма, мъдрите също са малко в целия свят.

Но скоростта на реакциите и способността да се дава адекватен отговор на обществените искания е показател доколко една държава е добра или лоша. Безкрайната инертност и липсата на подвижност на нашата власт са поразителни. Но може би някога и в Русия нещата ще дойдат по местата си и ще се установи тази естествена, пряка, изключително необходима връзка между обществото и властта. Остана ми само тази единствена малка надежда.

– Струва ми се, че един от проблемите на Русия, който би осветлил ситуацията, за която говорим, е обстоятелството, че страната живее даже не просто в различни, а в някакви полярно различни измерения.

Понятийният апарат, използван от Рамзан Кадиров и приятелите му, и понятийният апарат, който ползвате вие, хората, подписали това писмо, се разминават напълно. Ценностните системи на две групи граждани от една и съща страна не просто не се синхронизират една с друга – това са хора от различни исторически епохи. Имате ли идея как може да се намали тази дистанция?

– Много хубав въпрос, който има отношение не само към нашата страна. Една от най-дълбоките кризи от многото, които днес преживява човечеството, е понятийната криза. Когато произнасяме думите „власт”, „държава”, „любов”, „връзка”, всеки от нас ги изпълва с различен смисъл в зависимост от своето културно равнище. Именно затова през цялото време говоря, че културата и образованието са двете най-важни неща, по които днес си струва да се работи. Тогава понятийните разминавания ще могат да бъдат смекчени, тогава ще започнем да се разбираме по-добре помежду си. За целта са нужни добри училища, качествено висше образование. Тоест – всичко онова, което в момента губим с огромна скорост.

– Но нещата опират до това, че – съдейки по всичко – Кадиров засега печели в конфликта. Създалата се ситуация едва ли ще го направи по-образован или ще направи така, че съвестта му да проговори. Излиза, че да се надяваме на образование и диалог между властта и населението е исторически безперспективно занимание.

– Не, не мисля. Всички, които подписват подобни писма, вършат нещо полезно за страната си: работят безвъзмездно в хосписи, в сиропиталища; пишат умни текстове… Различни неща… Това са най-болезнените страни от живота ни, но всички работим не за утрешния ден, а за по-следващия. И не бива да преставаме да го правим.

Предвид главните обстоятелства, при които живеем днес, едва ли си струва да се надяваме на бърза победа. Отдавнашният дисидент Лев Пономарьов написа това писмо, други хора работят по други болезнени теми. Вече имаме голямо количество волонтери – това е съвсем ново за Русия движение.

Изобщо, поздрави за Лев Николаевич Толстой: явно малките неща са тези, с които ни предстои да се занимаваме дълго…

Превод от руски: Елена Дюлгерова