Иван Серафимов: Бъди бодър, лошото е пред теб!

Иван Серафимов е роден на 21.07.1944 г. в Габрово. Завършил е Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Работил е в културния отдел на в. “Труд” и в издателство “Народна младеж”. Редактор в сп. “Родна реч”. Автор е на “Опитомяване” (повести и новели, 1983), „Хокерно погребение” (фантастични разкази и новели, 1989), „Страхът от пътешествия” (стихотворения), на книгите за деца: “За да разтвори птицата крила”, „Само разтвори ръце”, „Да погалиш земята”, „Мила мамо”, „Детство Исусово” (2003), на литературнокритическата студия „Детският свят – превъплъщения и идеи”, „Въздух за новороденото” (есета), „С планини от въздух на гърба си” (есеистичен роман), „Душата и нейната сянка” (етюди върху обичаи, вярвания, представи), “Проклятия” (2006, роман). За стихотворението си “Отвеждане на патриарх Евтимий” получава голямата награда на фондация “Св. Евтимий патриарх Търновский”.

- Днес навършвате 70 г. През какви превратности премина животът ви?

- Мога ли да ви отговоря с описанието на една случка? Някъде през 80-те г. влизам в Съюза на българските журналисти. На една от големите маси са седнали мои приятели и Радой Ралин. Представят ме. А той казва: “Отдавна исках да се запозная с вас. Вие сте писали за мен във в. ”Сливенско дело” и след това сте пострадали”. Отговарям му: ”Не съм пострадал. Никога не съм пострадвал”. Но Радой беше категоричен: “А-а-а, пострадали сте. Мене Сашо Миланов ми каза за това...”.

След няколко месеца Цветан Пешев ми изпрати от Бреница екземпляр от моя статия за годишнината на Радой, изрязана от в. ”Сливенско дело”. Тогава чак направих връзка между уволнението ми от читалището в Нова Загора. След това две-три години пълних кислородни бутилки в Азотно-торовия завод в Стара Загора. Но аз съм разбрал причината за тези превратности в моя живот чак след 10-15 години.

- Изпитвате ли носталгия към някакъв период от живота си?

- Разбира се. Детските години, гостуването при лелите ми във Варна, в Добруджа, в родното села на баща ми Жълтеш. И разбира се, годините на следването ми във Велико Търново.

- Разкажете за детството си – роден сте в Габрово през паметната 1944 година. Най-ярките ви спомени, родителите, семейството?

- Както почти всички от нашето поколение и аз имам щастливо детство. Родителите ни бяха по цял ден на работа и ние пощурявахме от волност, игри, футбол и какво ли не. Футбол и какво ли не, докато светят светулките над градините и улиците.

- Полека-лека „отиваме“ към студентските ви години във Велико Търново. Това е вече някъде през 60-те години. Чувала съм, че по онова време в Търново е имало някакъв апогей на академизма, градът е бил гнездо на интелектуалци – при това мнозина от тях доста дисидентски настроени. Така ли е? Какъв е вашият разказ за онова време?

- Следването във Велико Търново е едно невероятно изживяване. Още повече със състуденти като Борис Христов, Калина Ковачева, Паруш Парушев, Таньо Клисуров, Марин Георгиев и ред други. С едни невероятни преподаватели като проф. Станчо Ваклинов, проф. Иван Гълъбов, проф. Борислав Примов, проф. Петър Петров и още много изключително интересни личности.

- Автор сте на стихосбирки, есеистични и критически статии. На фантастика. Как се съвместяват тези жанрове?

- Ще ми позволите да отговоря пак с една многозначителна случка. Пет-шест пъти бях предлагал в младежкото издателство варианти на стихосбирката си. Получавах отрицателни отговори, че книгата ми не може да бъде включена в плановете на издателството.

При една случайна среща на търновските улици с поета Борислав Ценов разбрах, че в детската редакция работят хора като Виктор Барух, Георги Мишев и Християна Василева. Бях чел първата книга на тази изключително интересна и талантлива жена “Надпис на булевард”.

Цялата зимна ваканция писах стихотворения за деца и разбира се ме изпокъсаха на всички изпити. След време пратих стихосбирката. Малко по-късно, след една нощна смяна в цеха за пълнене на кислородни бутилки в АТЗ-Стара Загора, взех самолета за София. Тогава струваше 6,50 лв. и към 11 ч. бях в издателството.

Християна беше много учудена. Попита ме докога съм в столицата и на другия ден по обед бях отново в издателството. Още с влизането ми в редакцията, разбрах, че отношението към мен се е променило. Покани ме да седна, каза ми хубави думи и ме увери, че трябва да мине малко време и книгата ще излезе. Така и стана.

Една-две години след това, вече работех в същото издателство. А сериозните ми стихотворения в книгата ви “Страхът от пътешествия” излязоха чак след като вече 15 г. бях работил в издателство “Народна младеж”.

Причината да опитвам различни жанрове е в това, че не можех да издавам това, което искам. И стиховете за деца, и фантастиката са жанрове, които дават безкрайни възможности в това отношение.

Небезизвестният редактор на “Фашизмът” Кирил Гончев е редактор на две мои книги. Подписвайки едната от тях за печат ( “С планини от въздух на гърба си”), той ми каза: "Не съм чел по-голяма шашкъния в живота си". Но такива бяха формите на общуване тогава.

- Предполагам, че преди да заговорим за творчеството ви, трябваше да ви попитам откога пишете, какво ви тласна към това нелеко и не особено благодарно поприще?

- От ранните си детски години, когато бях в трети или четвърти клас в Лъчанското училище в Габрово.

- Кога и как попаднахте от старата столица Велико Търново в новата – София?

- В културния отдел на в. ”Труд” работеха Димитър Коруджиев и Николай Тодоров. Пращах им (след като бях пращал на десетки места) очерци и есета за производството на кислород, за различните фолклорни обичаи от календарния цикъл, които се посрещнаха много добре във вестника и след това постъпих на работа там.

- Разкажете за любовите си, за семейството, децата, внуците. Как степенувате стойностните неща в житейската си равносметка?

-  Имам един внук, който безкрайно точно напомня беладжията от песента на Миряна Башева. С жена ми бяхме състуденти. За жалост преди няколко години почина.

- Работили сте в културния отдел на в. “Труд” и в издателство “Народна младеж”. Били сте редактор в сп. “Родна реч”. Предполагам, че животът ви е срещал с много и интересни хора. Разкажете ни за тези, които са оставили най-ярки следи в паметта и сърцето ви.

- Споменах вече за в. “Труд”. В сп. ”Родна реч” работих почти 15 години. С идването на всеки нов министър първата му работа беше да закрие списанието. И накрая Сергей Игнатов успя.

- Кои от произведенията си цените най-много, кои в най-голяма степен изразяват вашата същност?

- Един сборник с фантастични разкази и новели със заглавие “Хокерно погребение”, както и неиздаденият ми все още сатиричен роман “Преживяванията, прелюбодействата и паденията на Гъливер”, писан през 1978-1980 г., своеобразен вариант на Гъливер през социализма.

Надявам са да бъде издаден скоро, в края на тази или началото на следващата година. Ръкописът наистина стои вече повече от 35 години в чекмеджето ми и е време да намери своя издател.

- В крайна сметка, като завършена личност, преминала през различни хубави и недотам – предполагам – периоди, какъв човек е Иван Серафимов?

- Бих казал един наивник на старческа възраст с подчертано чувство за самоирония и сарказъм. Моят приятел поетът Неделчо Ганев е забранил да говоря лоши неща за себе си, но аз го правя непрекъснато.

- Най-скъпият подарък, който сте получавали на рождените си дни?

- Ще си позволя да спомена най-ярките отличия за литературните ми творби. Това са Почетен знак “Златен”  на Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” за книгата ми “Душата и нейната сянка”, както и медалът “Чапек” на Съюза на чешките писатели. Разбира се, и двете награди не са свързани с рождения ми ден.

- Едно или може би няколко изречения, които искате да кажете на читателите и на близките си хора?

- С моите приятели от детските години Монката и Льочката от Габрово имахме едно любимо изречение: „Бъди бодър, лошото е пред теб!”.

***

Из “ПРЕЖИВЯВАНИЯТА, ПРЕЛЮБОДЕЙСТВАТА

И ПАДЕНИЯТА НА ГЪЛИВЕР”, 1978–1980 г., сатиричен роман от Иван Серафимов

ЗА ШПИОНОМАНИЯТА   

За шпиономанията в страната Бробдингнаг, за нейната роля на планетата като свръхдържава. За социалния стабилитет и законодателството, за непогрешимостта на държавната машина. Гъливер получава важна държавна мисия. Успехи и провали, размисли за безсмъртието.

Нейно Височество много често обичаше да подхвърля:

– Уважаеми съпруже, у нас всички шпиони са много разумно разпределени на глава от населението. Едната половина от поданиците ти шпионира другата, жените – мъжете, или мъжете – жените си? Във всяко семейство половината шпионират останалите. А при нас как е? От нас двама ни кой шпионира другия?

Негово Височество се смееше тихичко, явно беше безкрайно доволен от находчивостта на своята благоверна.

Шпиономанията в страната на гигантските същества беше неимоверно развита. Дори отделните органи на един и същи човек се шпионираха помежду си. В това се убедих сам, със своите собствени сетива, тъй като след злополучна любовна утрин с Нейно Височество, тя сметна, че съм изключително подходящ за неин личен шпионин и често ми казваше:

– Иди да видиш дали пръстите на лявата ми ръка не правят знаци на някого тайно от мен!

И аз отивах.

Тук хората не вярваха сами на себе си, на своите очи и уши, ръце и уста понякога, защото, както знаете вече, гигантските същества са многократно по-големи от нас и всичко по техните туловища, лицата, телата им е отдалечено на много по-голямо разстояние и те невинаги могат да забележат кое от тях какво върши. Ушите и очите не си вярваха, слухът на говора, мисълта на чувствата. Сред самите гигантски същества шпиономанията е мода, дори се смята за особена артистична приумица и естествено след това за лукс.

Новата ми съдба ме хвърли в ужас, но нямах друг изход. Само чувах:

– Лявото ми око намигна неволно. Веднага иди да видиш защо!

И аз побягвах нагоре. Изпълзявах от някой джоб, катерех се и пълзях, прикривайки се в гънките на дрехите на Нейно Височество, за да не ме види самото ляво око.

Или ми казваше:

– Дясната ми ръка се е пъхнала в джоба. Провери дали нещо важно не крие!

Имаше заповеди като тази:

– В гърлото ми се е събрала слюнка, иди да провериш дали ще я глътне устата, или иска някого да заплюе!

Мързелива ли беше Нейно Височество, предвидлива, или просто загрижена за постъпките си, не знаех, но сновях непрекъснато нагоре-надолу. Пращаше ме навсякъде. Трябваше да се грижа и да отговарям за всичко. За носа и устата й, за големия пръст и палеца, за петата, за брадавицата на челото, за смеха и кихавиците й...

Аз я разбирах напълно, а и кой ли друг би могъл така добре да я разбере. Тя не беше виновна. Не можеше да изпрати своя собствен нос да подуши краката й, нито устата й нещо да каже на стомаха или на червата й. Не можеше да изпрати ухото си да подслушва шумоленето на коприната на полата й, или лявата й ръка да попречи на дясната, когато свлича дрехите и пред някой от различните всеки път любовници на Нейно Височество. А аз можех да се промъкна навсякъде.

Освен това знаех кое трябва да кажа и кое не. Бях спокоен, тъй като мен нямаше кой да шпионира в цялата империя, а и не беше възможно. Нали бях най-малкият, най-дребният, най-нищожният тук от всички.

Сновях като мравка навсякъде и носех с пот на челото непосилната тежест на вести, лъжи и истини, зловещи и страшни тайни. Прехранвах се някак си и спокойно и търпеливо очаквах признанието на Нейно височество за моята вярност, съобразителност, храброст. Знаех, че ще настъпи мигът на истинските приключения и истинските изпитания и рано или късно ще бъда захвърлен към славата, благочестието и почестите от ръката на Нейно Височество, както дланта на съдбата може само да те захвърли в пространството. Шпионирането на бъбреците, на стомаха, на душата, ушите, устата на Нейно Височество беше само тежка и уморителна предварителна подготовка, каляване на характера и волята. важна, но встъпителна част от истинското призвание, неповторими подвизи и изпитания...

Отделните органи на гигантските същества поради огромното разстояние, на което са разположени, са така независими помежду си, дишащи или само пърхащи, потреперващи или тръпнещи, но оживяващи сами за себе си същества, някакви странни животни, подутини, сенки или извивки. Сякаш всяко от тях живееше само за себе си, диша, гледа, слуша или говори, само се прехранва и огромното туловище на истинското гигантско същество се тресе и тръпне от необединените усилия и всеки миг може да се разпадне от напъните, тръпките на мускулите, нервите, кръвта, кожата, ретината на окото, ноктите. Имах чувството, че от едно по-яко кихане само гигантското същество може да се разпадне на части. Предполагам, че вече разбирате при какви условия продължавах да бъде верен на професията си, на Нейно Височество и на моята достопочтена Англия.

В същото време всяко гигантско същество беше като една държава, толкова непребродно и необятно за моя поглед понякога, че ми се струваше, че ще се разпадне самото туловище на моята господарка, ако само я погъделичкам малко по-дълго и по-настойчиво. И откровено казано, всички тия размисли, които сега записвам, занимаваха съзнанието ми още тогава в началото на моята кариера като шпионин. Благославях, жадувах мига, когато ще мога да ги предоставя на моята свещена Англия. Милата тя! И това ли дочака?

Всъщност бях вече шпионин на две-три гигантски същества, а това в нашите времеви и пространствени мерки означаваше горе-долу две-три държави... Първата беше съперницата на Нейно Височество. Нейно Височество ме положи нежно в ухото й, когато двете жени с неописуемо лицемерие се целуваха. Единствено в интерес на кариерата си ще премълча всичко, което чух направо от упор, ехтящо като мощен високоговорител, разтърсващо цялата моя същност. Сигурен съм, че и вие бихте постъпили точно така. И в името на моята достопочтена Англия. Само една подробност ще споделя, просто нюанс от професионалното майсторство. Когато Негово Височество посети съперницата на своята благоверна съпруга и любейки я, целувайки я навсякъде, захапа ухото й, аз с невероятен скок се намерих в дупчицата на разваления му кътник.

Изглежда той си помисли, че някаква бълха е сдъвкал, премълча, държа се достойно до края, но после по пътя непрекъснато плю, а аз се изправях в отверстието на зъба на пръсти, хванал се с двете си ръце за него – да не бъда изтласкан от струята, и така се прибрах благополучно в двореца. Нейно Височество лежеше в покоите си. Бащата на нацията се надвеси над нея. Целуна я по ръката, рамото. Той вече преодоляваше отвращението си към съперницата. О, тя завинаги бе отстранена.

А когато зарови виновно лице в косите на Нейно Височество, аз се измъкнах и се скрих на най-гъстото място в тях.

След една седмица с правителствен указ получих ордена: „Той е безсмъртен!”. Разбрах, че ме чака още по-голям ужас.

След няколко дни Нейно Височество ме напъха в металното копче на ризата на нейния пръв обожател, верен любовник, душеприказчик и тъй нататък... Щастливи мигове! Слава Богу, че не ме постави във вътрешността на копче от долното му бельо.

През тези нощи и дни, докато бях в копчето, свит като в космически кораб, толкова други обожателки се натискаха и люлееха върху телесата на този презрян господин, че сигурно не бих издържал от премятането в пространството, люлеенето и бих си разбил черепа от някое по-рязко движение. Ризата беше захвърлена още на другия ден и дадена да се пере. А копчето, в което ме бяха поставили, се търкулна случайно на пода и аз едва не умрях от глад.

Нейно Височество изрязала едно по едно копчетата на своя обожател, както узнах по-после. Изпосталял, слаб, в безсъзнание, аз се намерих за радост на всички един ден в градината сред ослепителното пролетно слънце, когато копчето бе изметено, ръждясало от дъжда и само се разтворило. Децата крещяха от радост. По-късно обявиха, разбира се, маймуната за виновна, а на мен ми отнеха ордена: „Той е безсмъртен!”. За сметка на това няколко дни ме храниха изобилно и аз с възторг проклех ужаса на безсмъртието.

След време Нейно Височество ме прати да шпионирам нейната най-възторжена обожателка. И отново последва провал.

Вместо в пудриерата в чантичката с приборите за маникюр, които бяха големи колкото ковашки клещи и инструменти, Нейно Височество ме постави в кутията с енфие на своята обожателка. Кихах така могъщо, дори имах чувството, че всичко мое се превръща на прах, разпада се, дробовете, сърцето, мозъкът се рушат и разпръскват в пространството. Толкова кислород нахлу в него (нали при кихане навлиза кислород в мозъка), че ми се струваше, че това е кислород под огромно налягане и неусетно измества всичко останало.

Нямах минало, спомени, бъдеще, род и родина, съвест, чест, кръв. Нищичко нямах...

Спаси ме  обожателката на Нейно Височество, като за сметка на това ме вербува да й бъда личен шпионин. Тя беше достатъчно умна, за да разбере без усилия всичко. Скимтя месеци наред след това от задоволство за милата шега, невероятната изобретателност и находчивост на Нейно Височество. А тя самата, позеленяла от злоба, скърцайки със зъби, ми връчи ордена: „Той е безсмъртен!”.

Само след няколко дни с правителствен указ бе определен нов, не по-малко достоен орден. От едната страна пишеше: „Слава!”, а от другата: „Той е неунищожим!”. В това е цялата истина.

Само едно не знаех. За кого все пак се отнася фразата. За мен ли като човек, на когото евентуално ще бъде връчен след нови, още по-страшни изпитания и неволи, за моята плът и кръв, за моята слава, професия, дарба или за метала, от който бе направен орденът.