- Автор: Андрей Мовчан*, slon.ru
- 10 Sep 2020
- 64
- 29
Обсъждайки Войната и Победата, човек през цялото време се разочарова от липсата на автентичност – за разлика от огромното количество предлагани днес идеологически и социални трупове.
<p> </p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51291_OGsUBQjh8rlBMmtmLUKXr20MlxEhX4.jpg" style="height:500px; width:500px" /></p>
<p> </p>
<p>Действително – имало е Война имало е Подвиг. И е имало Победа, бил е унищожен страшен враг. Едновременно с това никак не е лесно да се понесе сегашният патос, както и лицата на онези, които в този момент зоват Русия да празнува и връзват черно-оранжеви лентички на огледалата на колите си.</p>
<p>Това не е парадокс, това е стандартна история: за истинската победа и за последващото я мародерство. Но първо историята за победата – за моите дядовци, чийто живот е минал в контекстта на разгрома на фашизма.</p>
<p><strong>Потомък на гвардейци</strong></p>
<p>Бащата на моя баща. Александър Андреевич Мовчан. Произхожда от известен запорожки казашки род, според легендата е сред най-близките съратници на Хмелницки, който по ирония на съдбата още през XVIII век се сродява с Вишньовецки – той пък е от семейството на полковник от екатерининската епоха.</p>
<p>Андрей Василиевич, неговият баща, веднага застава на страната на червените. Извоюва си доверието на партията – бил е първи секретар на областен комитет на КПСС.</p>
<p>Всичко, което е останало в спомените за него, е, че е бил „железен“, честен и прям. През 1938 година е арестуван и разстрелян. „За какво?“ – попитах някога баща си. „Как за какво? – отвърна той. – Бил е китайски шпионин, създал престъпна група от икономка, чистачка, ковач и двама селянини.“</p>
<p>През 1942 година моят дядо е мобилизиран в наказателен батальон като син на враг на народа. Батальонът отстъпва към Ленинград и се оказва в блокада. Блестящите стратези, командващи фронта в условията на недостиг на продоволствия, решават да оставят без никаква храна „наказателните“, останали „в тила“ (като резерв на първия ешелон).</p>
<p>Наказателната част на дядо ми стои (на фронта – затишие), хората умират от глад – пред зимата също няма нищо за ядене.</p>
<p>Дядо е разказвал, че на него и на негов близък другар им хрумнало да не лежат, а да се движат – не искали да умрат от залежаване. Така и сторили – дни наред тъпчели на едно място: „Онези, които лежаха, умираха. Почти всички умряха“.</p>
<p>Два месеца по-късно същото това командване е осенено от прозрение как да бъде пробита блокадата. Шепа хора от останалите живи успяват да се вдигнат на крака. Офицерът заповядва всеки един да направи пет крачки напред.</p>
<p>Дядо ми (нали е бил казак, железен като своя баща) успял. Тези, които намерили сили (а дали са били повече от 5–10 души?) да направят същото, са оценени за „годни“ да се включят в офанзивата. Прекрачилите три, четири или по-малко пъти – не. Последните ги оставили да умрат, първите били прехвърлени в друг батальон, нахранили ги, подготвили ги.</p>
<p><strong>Там са хранели. Как? Не знам. Да ви разкажа и още една история</strong></p>
<p>„Преди настъплението – струва ми се след три седмици – в нашата част пристигна генерал: такъв един зализан, дебел, с коне и ординарци. Влезе в землянката, а конете настаниха удобно, като им увесиха на муцуните чували с овес. Когато ординарците отидоха да пушат и да се облекчат, ние, няколко души, се хвърлихме към конете и напъхахме шапките и джобовете си с овес. Дъвкахме го няколко дни.“</p>
<p>Овес за коне. Дъвкали го няколко дни. Потомци на гвардейски полковници…</p>
<p>После хвърлили наказателния батальон в минираното поле, войниците да го разминират с телата си. Не им било до сапьори, просто да изпратят батальона напред, на минираното поле, било по-бързо и по-надеждно.</p>
<p>Последвали опит за пробив, отстъпление, бягство. Дядо ми бил тежко ранен (огромният белег му остана за цял живот). Не можел да ходи. Дошла заповед да не се изнасят ранените. Край. Помолил да го положат до пътя (че не подхожда на казак да умре в окопите…), някой подложил под главата му пробита танкистка каска, тръгнали си.</p>
<p>Два часа по-късно по пътя минала танкова рота. Покрай труповете и ранените – не прегазвайки ги. Но танкистите имат закон – да не изоставят своите. Завлекли до бойната машина изпадналия в безсъзнание войник с пробита каска и го закарали до полевата болница. Оставили останалите (колко ли са били?) да умрат. Тогава дядо ми още не бил навършил 19 години.</p>
<p>Когато отново се върнал в строя, войната вече се била изтеглила на запад. Наказателните батальони обаче не били отменени. Действително, сега военните действиля били доста по-организирани, дори хранели бойците редовно. А и дядо почти бил изкупил рождения си грях – за което получил камионетка, да вози в нея боеприпасите.</p>
<p>Но войната си е война – организацията винаги куца. Пратили дядо ми за снаряди (това се случва вече при Одер, войната е към края си), а когато се върнал обратно в частта си и влязъл в селото, гледа – насреща му немци. Неговите хора били отстъпили, а тогава нямало мобилни телефони, та да го предупредят.</p>
<p>Докато немците се чудели какво да правят с него, той се шмугнал в уличките и успял да избяга от селото. Разбира се, че са го гонили – на мотоциклети, с коли.</p>
<p>„Не се откъснах от тях, но карах напред. Те видяха, че карам снаряди, и се страхуваха да стрелят“, разказваше години след това дядо ми.</p>
<p>Не посмели да стрелят – боели се за себе си, европейци! Така стигнали до зоната, обстрелвана от артилерията, там германците изостанали.</p>
<p>Уникална ситуация. За тази кола със снаряди не просто прехвърлили дядо ми в редовните части, но и му дали орден „Червена звезда“. В удостоверението за наградата написали: „за колата, снарядите, немците“.</p>
<p>Така и не загинал, бил железен. Върнал се от фронта през 1945-а. Записал се да следва инженерство в Московския държавен университет. Оженил се за дъщерята на еврейски учител от Полтава, също като баща си, разстрелян през 1938 година.</p>
<p>Железният ми дядо имал три деца. Рисувал. Бил член на Съюза на композиторите. Станал голям учен. Създал теорията за трептенето, позволяваща да се конструират безопасни самолети. Дълги години обучавал студенти в Московския университет. И до ден днешен в университетите учат по неговите книги.</p>
<p><strong>Заместник народен комисар (Замнарком)</strong></p>
<p>Бащата на майка ми. Йосиф Израилевич Голденблат. Той е роден по-рано, още през 1907-а. Неговият баща, останал на старите снимки с пищните си мустаци като френски дворянин, наистина е потомък на френски евреи банкери, гордо носещи приставката „дьо“ към фамилията си с латински корен.</p>
<p>Прародителят ми пристигнал в младата Одеса като „ръководител на филиал“, останал, родил му се син и умрял от холера. Момчето било отгледано и възпитано в семейство на немски евреи – оттук и фамилията Голденблат. Нито дядо ми, нито прадядо ми обаче са били банкери.</p>
<p>Дядо ми 10 години стоял заедно с баща си пред вратата на дома им с брадва в ръка, очаквайки кога пияни матроси ще се втурнат към тях при поредния еврейски погром, по време на поредната смяна на властта…</p>
<p>„Ти, все едно, ще умреш, но си длъжен да убиеш преди това.“ Така напътствал бащата сина си. При толкова погроми не се наложило – може би, защото Израил бил учител, а учителите и лекарите ги уважавали независимо от всичко…</p>
<p>А може би просто дядо ми е бил щастливец. Никой не арестувал, нито застрелял баща му. Самият той, едва 27-годишен, с указ на Орджоникидзе бил изпратен в Москва през 1934 г. През 1941 г. – зам. народен комисар по тежкото машиностроене, фактически отговорен за военната промишленост на страната.</p>
<p>Това не е като да си на предна линия в наказателен батальон. Но също е много опасно: през 1942 г. дядо попаднал в личния списък с врагове на Хитлер (Хитлер имал такъв списък, натурално, на хартия). Оживял при покушение, чиято цел бил именно той.</p>
<p>В края на 1942-ра възникнал въпрос – Сталинград скоро ще бъде освободен, в тамошните военни заводи трябва спешно да започне производство на оръжие. Територията обаче в този момент все още е окупирана. Решава се в тила на немците да бъде изпратена група, която да инспектира заводите и да създаде проект за възстановяването им колкото се може по-рано.</p>
<p>Дядо ми бил висок 1,54, зрението му – с диоптър минус 10; отгоре на всичко не се оправил напълно след покушението над него. Кой да оглави групата. Разбира се, че той.</p>
<p>Знам малко за тази операция. Знам, че е била успешна. Колко време са останали в тила – месец, два? Колко души са загинали? Не знам. Дядо ми разказваше, че вече в края на работата си, четирима от групата – включително и той – попаднали лице в лице с група от 30 германци. Видели ги секунда по-рано. „Слава богу, че не започнах да стрелям, че не убих никого“, казваше дядо. Нимците, виждайки въоръжени руснаци, захвърлили автоматите и вдигнали ръце – оказало се, че битката вече е приключила, всички немци се предават, градът е завзет от съветски войски.</p>
<p>Когато войната свършва, дядо ми бил в Москва. Оженил се за дъщерята на руски дворянин, убеден кадет и депутат от Думата, който, за свое щастие, умрял още през 1918 г. и няма как да бъде репресиран. През 1947-а се родила майка ми. Тя се оказала връстница на кампанията за борба с безродните космополити.</p>
<p>Когато мама била петгодишна, началникът на Йосиф Израилевич го поканил да се разходят из Москва (пеша, сами разбирате…), за да му разкаже за удивителната идея на държавното ръководство – да спаси евреите от народния гняв, като ги изпрати в Биробиджан.</p>
<p>(За какво е бил гневът? Вероятно за младия Израел, продаващ се на Америка; за убийството на Киров; за отровените с чума кладенци; за кръвта на християнските младенци…)</p>
<p>Разказал за отпечатаните паспорти с жълта ивица, за товарните вагони, които вече чакат своите пътници, за избраните десетки певци и артисти със съответните фамилии и носове, готови за правото да останат, весело да пеят по радиото в дните на депортирането (не бива да ни клеветят, нима не виждате, заминават доброволно – който пожелае).</p>
<p>Разказал и за това, че на дядо ми вече му е осигурена работа в Биробиджан и ако не замине за там, пак ще замине, но доста пò на север.</p>
<p>Дядо ми бил мениджър, както биха казали сега. Прибрал се вкъщи, свикал съвещание в лицето на баба ми и разпоредил следната резолюция:</p>
<p>(1) В случай, че го арестуват, тя да каже, че дъщеря им не е от него, а от далечен неин братовчед (съгласието от братовчеда било поискано и получено);</p>
<p>(2) Още на сутринта баба ми да започне да разправя на всички, че той е заминал в дълга командировка, без да каже къде и за колко време.</p>
<p>Дядо ми наистина заминал, взимайки си дълга отпуска по „здравословни причини“. За колко дълго и къде, никой никога не разбра.</p>
<p>Този човек, успял седмици наред с групата си да живее и работи под носа на фашистите, и сега успял почти цяла година да преживее така, че да не попадне в безумната месомелачка – наистина е бил щастливец.</p>
<p>Върнал се в края на зимата на 1953 тодина (откъде е знаел, че вече може?). Мама под траурните звуци, идващи от радиоточката, го попитала: „Ти защо си така весел?“ „Аз? Какви ги говориш, Наташенка, как така ще съм весел? Напротив, тъгувам. Много. Като целия съветски народ!“.</p>
<p><strong>Той казваше: „Или си добър, или си измет“</strong></p>
<p>От Сталинград си дошъл здрав, а през 1953-та се сдобил с хипертония. Да се върне на работа „във властта“ било невъзможно. Заел се с наука. Автор е на десетки монографии и стотици работи по физика и строителна механика, даващи отговор на „парадокса на часовете“, формулиран от Айнщайн; създател на сеизмологичното строителство в Русия; член на колегията на „Държавно строителство“ на СССР; водещ професор, завеждащ катедра във военната академия, много и плодотворно занимаващ се с ракетни двигатели. Той, човек с ръста на Наполеон и очила с еееей толкова дебели стъкла, влизаше в огромната зала и там изведнъж ставаше тясно, а всички, включително снажните полковници – негови курсанти, го гледаха от долу нагоре въпреки законите на оптиката.</p>
<p>Книгите му са преведени на всички езици на развитите страни. Той, който още преди смъртта на Брежнев разбираше какво се случва и какво предстои, който шепнеше на баба ми: „Лялечка, всичко това скоро ще отиде по дяволите, трябва само да се запасим с търпение“<em>,</em> беше наивен да се чуди защо не го канят на международни конференции...</p>
<p>В началото на 80-те години „ангели хранители“ от специалния отдел изсипаха пред него чувал с писма покани. „Отговаряхме на всички, че боледувате, нали разбирате – нямаше възможност да ви пуснем…“</p>
<p>Освен всичко друго той беше прекрасен дядо. През цялото ми детство намираше време да измисля за внуците си приказки. Учеше ме така: „Всичко може да се разбере и прости. Но чуеш ли „фарисеин“ – удряй по муцуната веднага, без да даваш обяснения“.</p>
<p>Казваше: „При хората е така – или си добър, или си измет“.</p>
<p>А деня 5 март (датата на смъртта на Сталин – бел. ред.) и пред нас наричаше „деня, когато издъхна гадината“.</p>
<p>Той, щастливецът, надживял тази гадина с 35 години, така и не можа да дочака деня, когато официално тя си получи заслуженото.</p>
<p><strong>Откраднатата победа</strong></p>
<p>Така се случи, че във войната съм загубил по-малко членове на семейството си, отколкото в „мирно“ време. Дядовците ми се върнаха от войната. Върна се братът на майка ми, който през цялото време командвал артилерийски батальон и едва не попаднал в плен – престорил се на убит, лежейки на снега в продължение на шест часа, заради което беше загубил слуха на едното си ухо.</p>
<p>Върна се по-малкият брат на баба ми, който през цялата война е укрепвал жп линии и е възстановявал пътища, а у дома се върнал с чин подполковник от железопътните войски.</p>
<p>Но родното ни чудовище изгори двама от прадядовците ми. И дядото на жена ми също. И никак не съм уверен, че то не би изгорило всички останали, ако не беше 5 март 1953 година.</p>
<p>Малцина са тези, на които им е провървяло както на мене. На военните полета останаха милиони като моите деди. Войната многократно усили ефекта на репресиите – в нея на първо място загинаха най-смелите, честните, достойните.</p>
<p>Немного се върнаха – в момента на завършването на бойните действия в строя и в болниците останаха по-малко от 8 млн. души. Но всички се връщаха с надеждата, че победата над Германия ще се превърне и в победа над сталинска Русия, че след войната мирът ще бъде друг.</p>
<p>За това съм слушал в моето семейство, за това писаха Алексей Толстой и Виктор Некрасов – за „разрушаването на Китайската стена“, за „народа, който разбра силата си и който не бива да бъде лъган повече“.</p>
<p>Не се случи. Фронтоваците се върнаха в страната, чиито жители са написали милиони доноси за свои съседи и колеги; в която през 1941–1942 г. около 5 милиона здрави мъже са се укрили от фронта, в страната, чийто репресивен апарат в лицето на НКВД само се усили през войната.</p>
<p>Мечтите за разпускане на колхозите, за нов НЕП, за нов тип чиновник се оказаха напразни. Сталинизмът, превивайки гръб и бавно умирайки, след войната успя да ликвидира почти целия боен генералитет, да осъди и изпрати за 25 години по лагерите десетки хиляди воювали за победата над фашизма, да организира „Ленинградското дело“ и разстрела на Еврейския антифашистки комитет, поставило началото на абсолютно същата по своята същност хитлеристка програма за унищожаване на евреите. А може би жълтата линия в паспорта е по-различна с нещо от жълтата звезда, зашита на ризата?</p>
<p>Победата на 9 май се оказа не само пирова. Тя не бе пълна победа за всеки от нас. Сталин – успешният партньор на Хитлер през 1938–40 г. – дори отказва да приеме парада, а след 1947 година изцяло отмени това денят да бъде „празничен”.</p>
<p>След войната, изглежда, е виждал в запазването на независимостта на голяма част от Европа катастрофа за икономиката на СССР, формиране на нов светоглед у милиони фронтоваци и техните единомишленици в тила (както и принудителната смяна на лозунга „световна революция“ с „мирно съвместно съществуване на двете системи“). Смятал е запазването на независимостта на голяма част от Европа за поражение, не за победа.</p>
<p>Фронтоваците не са приели да се върнат в сталинския свят; именно фронтоваците, бойни офицери, след смъртта на Сталин са успели да унищожат Берия и да разгромят апологетите на тиранията. Някои (моят дядо в това число) са смятали, че истинската победа се е състояла на 5 март 1953 г. или дори на 23 декември същата година, когато е екзекутиран Лаврентий Берия.</p>
<p><strong>Приватизацията на историята</strong></p>
<p>Празникът бе „върнат“ през 1965 г., когато в резултат на първата в историята на страната ни мирна смяна на правителства (китайците усвоиха този метод едва 30 години по-късно) начело на държавата застава фронтовак – тогава се навършват 10 години (е, почти) от XX конгрес, когато въздухът най-сетне се проветри.</p>
<p>Всяка власт се нуждае от исторически „победи“ за сплотяване на нацията и повишаване на собствената й самооценка. В този смисъл победата на 9 май се върна навреме (в обществото не задълго се установи някакъв консенсус, Чехословакия бе още по-напред) и вече по нищо не се отличаваше от „великите победи“ на други държави: всички големи страни имат своите лични „дни на победата“ – над кого, защо и на каква цена, не помни никой.</p>
<p>Народът се нуждае от позитивна памет – и той я получи в най-добрия възможен вид. С мълчаливо съгласие историците загърбиха милион и половина минали на станата на фашистите, катастрофата от 1941-ва, четите, чудовищните загуби заради липса на компетентност на командването, репресиите. Изчистиха празника и го превърнаха в паметник на герои, извоювали мира.</p>
<p>Денят на Победата стана ден „със сълзи на очи“, но и повод не само да си спомним, а и да напомним: „Бъдете достойни за паметта на загиналите“. Победата не бе индулгенция за бъдещето, никога не е ставало дума за „правата на победителите“.</p>
<p>Лайтмотив на празника бе, че „това не бива да се повтаря“.</p>
<p>Войната бе припомняна и давана за пример именно като Отечествена, като опит да се покажат слабостите на диктаторската власт (грешките на Сталин преди войната, поражението през 1941-ва) и силата на народния дух (а през 1942 г. войната действително става народна).</p>
<p>Не е учудващо, че периодът 1939–40 г. „отпада“ от войната – тогава не воюва народът, а самият Сталин, същият този Сталин: не побеждавайки, заради което победата във войната е непълна.</p>
<p>Войната се изтъква и като ценен опит за съюз с капиталистическите страни – „имаме много различия, но врагът е общ и затова трябва да бъдем заедно“.</p>
<p>Победата не бе индулгенция за бъдещето, никой не е споменавал за „правата на победителите“. Латмотивът на празника е „това не бива да се повтаря.“</p>
<p>Говорим за времето, когато победилите фашизма и преживелите сталинизма бяха живи. Те можеха да се свиват в комуналки, да висят по опашки, да живеят с копейки. Но и през ум не им е минавало да си купят дивиденти от това, че са воювали на фронта, че са били на прага със смъртта. Нито пък да правят от това пиарски акции.</p>
<p>После истинските герои си отидоха. И както се случва често в историята, на тяхно място дойдоха мародерите.</p>
<p>Историята е не само духовно богатство, богатство на паметта. Тя може да наподобява печеливши заводи, добив на злато, източници на нефт.</p>
<p>С помощта на историята може да се управлява, да се печели. Можеш да докараш до просешка тояга конкурентите си чрез нея. Не е странно, че в процеса на приватизация, а след това и при концентрацията на активи дойде ред самата история да бъде приватизирана и използвана за „пари прим“.</p>
<p>При „приватизация“, осъществена от мародери, винаги има нещо общо. Това е неправомерното асоцииране на самия себе си с победителите и присвояването на техните заслуги, обявявайки ги за митични „права на победителя“.</p>
<p>Така неусетно, както е в новите идеологеми за виновниците за войната, убиецът победител, тиранинът Сталин, бива превърнат в идеолог на Победата.</p>
<p>Мародерите винаги се страхуват, че някъде наоколо винаги може да има истински победители. Тяхното кредо винаги е обречено – защото нямат приятели.</p>
<p><strong>Едно от най-важните постижения на войната – съюзът със Запада</strong></p>
<p>Тава за нас означаваше, че не трябва да игнорираме съюза със Запада, което показва, че различността на пречи на партньорството, особено в борбата със злото – което днес напълно се игнорира.</p>
<p>Мародерите са меркантилни: паметта за реалната победа и завоеванията в миналото за шефовете служат за прикритие на икономическите провали, а за редовите хора са възможност да покажат предаността си и да похарчат поредния бюджет.</p>
<p>Мародерите не воюват, не градят, не извършват подвизи. Дори нямат представа какво означава саможертва. Мародерите не могат различат нашия танк от израелския, нито нашия самолет от немския.</p>
<p>И макар главният урок от войната да е на всяка цена да се запази мирът, мародерите агресивно-бравурно го превръщат в „можем да повторим това“, специалитетът на мародерите е безкрайният карго култ, имитацията; за победата са нужни истински победители, а те се страхуват от победителите повече, отколкото от враговете.</p>
<p>Затова (и това е добра новина) думите им са изпразнени от съдържание: максимумът, на който разчитат, е да нападнат съседа си в момент, когато той не е в състояние да се защити. Надявам се да нямамаме повече таива съседи.</p>
<p>***</p>
<p>И все пак историята не е завод, приватизацията й е значително по-сложна, ако изобщо е възможна.</p>
<p>Бутафорните празненства и патетичната истерия не само пораждат нихилизъм и безразличие, не само показват лицето на „приватизаторите“ – те възраждат истинския, верния смисъл на победата – реалността пробива пропагандата.</p>
<p>Под „можем да повторим това“ злобни и безумни хора виждат възможност отново да потопят десетки милиони във врящия котел на войната и да превърнат в руини половината свят.</p>
<p>Но можем да погледнем и от друга гледна точка на това. След като сме отрязяли главата на такъв дракон, какъвто е фашизмът, нима не бихме могли да се справим с днешните малки демони? В този смисъм черно-оранжевата „георгиевска“ лента е идеалният символ на истинската, а не мародерската Победа: черният цвят показва траура по загиналите, а оранжевият, който още от времето на Фландрия е цветът на свободата и не толкова отдавна превърнал се в цвета на „оранжевата революция“ – съвсем скоро ще бъде цветът на прехода на властта към истинско национално, демократично правителство.</p>
<p>Мародерите не могат да отменят Победата, нито да я променят. В този смисъл не си струва да се отказваме от празника – само защото те се опитват да участват в него. В края на краищата, какво би било, ако християните се бяха отказали от вярата си след кръстоносните походи и Инквизицията?</p>
<p>Някога със сигурност ще отпразнуваме оконателната попобеда. Това ще се случи, когато изнесат останките на Сталин от Червения площад, когато ги изгорят и разпилеят праха над Бутовския полигон. Когато на мястото на мавзолея бъде построен музей на жертвите на тоталитаризма и в цялата страна на мястото на паметниците на палачите се издигнат паметници на жертвите.</p>
<p>Това ще се случи след като отворят архивите на КГБ-НКВД и осъдят – макар и посмъртно – убийците. След като се създадат независим съд и ефективни властови институции.</p>
<p>Тогава в Русия ще започнат да се връщат бизнесмените и учените, в страната ще влязат инвестиции, ще бъдат отменени визите за развитите страни. А на нас ще започнат да гледат като на умни и силни приятели, на които може да се има доверие, а не като на озлобени идиоти.</p>
<p>----------------</p>
<p>* Андрей Мовчан е ръководител на икономическата програма на Московския център „Карнеги”.</p>
<p><em>Превод от руски: Елена Дюлгерова</em></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
