- Автор: Рени Нешкова
- 10 Sep 2020
- 249
- 9
„Системният проблем на Фонд „Научни изследвания“ е свързан с недостатъчното и нерегулярно финансиране на вече одобрените проекти. Друг системен дефект е недостатъчно ясно формулираната държавна политика в сферата на научните изследвания, липсата на съответните приоритети, за които са предвидени финансови ресурси, и известният „сирамахомилски подход“ на принципа „за всекиго по-малко“.
Доц. д-р Костадин Грозев е преподавател по съвременна история, международни отношения и американистика в Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Има богата изследователска и преподвателска практика в чужди университети и изследователски центрове като Университета на Тексас в Остин и Уезлианския университет в Мидълтаун, Кънектикът в САЩ, Оксфордския университет и Университета на Хъл, Великобритания, Централноевропейския университет в Будапеща и др. Ръководител и участник в редица изследователски проекти, включително такива, финансирани от Фонд "Научни изследвания". Академичен директор на Университетския комплекс по хуманитаристика "Алма матер".
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/54375_guZ0Rl5S9CcyiOjlHGesPuccVIq9BD.jpg" style="height:234px; width:340px" /></p>
<p> </p>
<p><strong>- Доц. Грозев, след поредния скандал около фонд „Научни изследвания“, става ясно, че там има системен проблем. Какво е сбъркано според вас?</strong></p>
<p> </p>
<p>- Искам да започна това интервю с уговорката, че моята позиция и скромните ми разсъждения по темата са на редови български учен и преподавател по съвременна история в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, който от 2008 – 2009 г. е директен „потребител“ на „услугите“, предоставяни от Фонд „Научни изследвания“ на национално равнище. Преминал съм целия път от иницииране на проектна идея, намирането на колеги-съмишленици, готови да участват като изследователи в интердисциплинарен екип за релизацията на подобно начинание, проучване на процедурите по кандидатстване и съобразяване с условията на конкурсите, подготвянето на съответното проектно предложение, трепетното очакване на резултатите, подписването на съответния договор, осъществяването на съответната научна програма, отчитането на резултатите, популяризирането на научните „продукти“ и завършването на проектния цикъл. Участвал съм като ръководител на един от трите големи проекта за създаване на центрове за върхови постижения в българските университети (2009 г.) и като научен директор на един от създадените три университетски научни комплекса (2009 – 2015 г.). Нашият проект под името „Университетски комплекс по хуманитаристика Алма матер“ е най-големият проект в областта на хуманитаристиката, финансиран от българската държава посредством фонд „Научни изследвания“ и вероятно нашата гледна точка има своето значение в текущата дискусия около резултатите и по-нататъшната съдба на Фонд „Научни изследвания“.</p>
<p> </p>
<p>Основавайки се на нашия опит считам, че системният проблем е свързан от една страна с недостатъчното и нерегулярно финансиране на вече одобрените проекти, което предполага липсата на плановост при изпълнението на заложената и одобрена от ФНИ – т.е. от държавата научна програма. От друга страна, това води до конфликти между различните проектни идеи във фазата на кандидатстването и борба с всички средства от заинтересованите за спечелването на конкретния проект страни. Друг системен дефект е недостатъчно ясно формулираната държавна политика в сферата на научните изследвания, липсата на съответните приоритети, за които са предвидени финансови ресурси, и известният „сирамахомилски подход“ на принципа „за всекиго по-малко“ вместо да се осигури адекватното финансиране на по-малко на брой, но значими и с по-голям „импакт-фактор“ проектни инициативи.</p>
<p>Въобще не говоря за дългата и пълна с толкова повратности институционална история на ФНИ след неговото създаване около 1990 – 1991 г. и поредицата недалновидни решения, преустройства, промени в приоритетите и немалкото съпътстващи всичко това скандали, за много от които нямам лични впечатления, но могат да кажат много за сегашното състояние и възможните алтернативни политики и в институционално, и в управленско, и в кадрово отношение.</p>
<p> </p>
<p><strong>- При встъпването си в длъжност новият временен изпълнителен директор на фонда Геновева Жечева заяви, че ще има нови правила за конкурсната програма, което предполага, че старите не работят добре. Смятате ли, че тук е слабата брънка в системата?</strong></p>
<p> </p>
<p>- Докато публикувате това интервю, може да се окаже, че г-жа Жечева е вече титулярният изпълнителен директор на ФНИ, назначена според Правилника на Фонда за двегодишен срок от министъра на образованието. Доста от скандалите и критиките около Фонда през последните няколко години бяха както около съдържанието и научната програма на одобрените проекти – често плод както на дефекти в системата, така и на нереализираните амбиции на неполучилите одобрение колективи, а освен това бяха свързани и с конкретната реализация/изпълнение на проектите и не съвсем убедителните крайни резултати от тяхното изпълнение. Вероятно основание за това има и в недотам усъвършенстваните или напълно спазвани процедури при кандидатстването, рецензирането и подписването на договорите.</p>
<p>За мен обаче едно от най-големите достижения на ФНИ през последните години беше именно онова, за което той е най-критикуван – самите процедури и съмненията в тяхната прозраност и безпристрастност. Добри или лоши, процедурите са такива, каквито са, те работят и не те са системният дефект на досегашната практика. ФНИ се оказа единственият що-годе функциониращ механизъм и инструмент за финансиране на научните изследвания в България и преди да убием детето, нека поне си помислим какво положително има в досегашната практика. Смятам, че в тази ситуация проектите на Фонда дадоха надежда на много изследователи, особено млади такива, че със собствени усилия и иновативни идеи могат като барон Мюнхаузен сами да се измъкнат от блатото на апатията и безперспективността и да тласнат напред своята научна област. Естествено има много още какво да се желае в тази насока, процедурите могат да се подобрят и лично пожелавам успех на новия управител на Фонда в тази много трудна мисия. Защото българската наука може само да спечели от подобно развитие.</p>
<p> </p>
<p><strong>- Изпълнява ли фондът основната си мисия да подпомага научните изследвания?</strong></p>
<p> </p>
<p>- И да, и не съвсем. Защо да? Както вече посочих, в един изклюючително критичен период в развитието на българската наука, свързан с икономическа криза, изтичане на мозъци, недофинансиране, структурни промени, неяснота в стратегическите цели и оттегляне на досегашните външни източници на финансиране като например фондация „Отворено общество“ в сферата на социалните науки, които не бяха компенсирани от новите механизми и инструменти на европейските научно-изследователски програми точно ФНИ се превърна в единствения наличен инструмент за подобно финансиране. Оттук той бе натоварен с изключително отговорна мисия, която бе съпътствана и с невъзможни за изпълнения свръхочаквания от различни посоки. Направеното досега в никакъв случай не е малко както в националните конкурси, обявени от Фонда, така и в рамките на целевото финансиране по ФНИ в рамките на отделните университети и изследователски центрове – последното не следва да се изпуска от общата картина, тъй като там също има доста интересни моменти за журналистически разследвания. Склонен съм да мисля, че споменатият от мен „сиромахомилски подход“ там е дори по-силен и един внимателен анализ би разкрил и много повече от тези на Националния фонд „кухи“ и безсмислени проекти, схеми на разхищения и възможности за реорганизация, които поради по-малките обеми и вътрешноинституционалното мълчание по въпроса въобще не привличат общественото внимание. Защо не съвсем? Ами главно защото, от една страна, системата на финансиране е недостатъчна и политическият подход при налагането на състава на Изпълнителния съвет и на комисиите към ФНИ поражда съмнения за нелоялен лобизъм и непрозрачност в процедурите, както и за зависимост на резултати от цялостната работа на фонда от мотивация, излизащата извън спецификата на научната дейност и лоялната конкуренция между отделните научни екипи.</p>
<p> </p>
<p>Същевременно неизпълнението докрай на мисията, заради която е създаден ФНИ, е свързана не толкова с процедурите, а с начина на изпълнение на проектите и неспазването от държавата на поетите със съответните договори задължения – попитайте който и да е ръководител на проект на ФНИ и ще научите цели саги за грандиозни научни намерения, които катастрофират от неизпълнението на графика на плащанията и липсата на устойчивост в работата на екипите, възпрепятстващи съответните крайни резултати. Вижте само годишната научна програма на ФНИ, подписана в началото на юли от министър Танев и каква част от въпросните около 18 млн. лв. – близо една трета е по стари проекти – при това отпреди 5-6 години. Мислите ли, че въпросните колективи още се вълнуват и са готови да работят по научно-изследователски задачи, формулирани преди 5-6 години и доколко иновативни ще бъдат техните резултати. И всичко това е на фона на общата слабост на всички национални и европейски научни и други проекти в България – всеки проект се възприема като пилотен, достигат се определени резултати в определен срок и точно когато се получат първите що-годе добри резултати – проектите приключват, няма последващо финансиране или възможности за алтернативно външно, чуждо или частно финансиране и оттук – липсата на устойчивост, което води до „изхвърлянето на бебето в канала, заедно с мръсната вода“!</p>
<p> </p>
<p><strong>- Има ли в България национална политика за развитие на науката изобщо и как е в европейските страни, сравними с България като население например?</strong></p>
<p> </p>
<p>- На пръв поглед – да, и тя е заложена в съответните програмни документи. Големи надежди поражда и новата оперативна програма „Наука и интелигентен растеж“, от която се очаква да внесе по-голяма стабилност и устойчивост в научните изследвания и да коригира под контрола на ЕС изпълнението на финансираните научни проекти. Трябва да отбележим, че до момента ФНИ е чисто национално финансиране на научноизследователската дейност, което може да се приеме и като сила, и като слабост на възприетата система. Сила, защото може да се поставят и следват национални приоритети и да има автономност в класирането, оценяването и осъществяването на проектите. Същевременно е и слабост, защото се насърчава провинциализмът в науката, работата на парче, изоставането от най-актуалните, иновативни и интердисциплинарни тенденции в съвременната наука и заплитането в родни схеми „за усвояването на едни пари“. Иначе в Европа съществуват много модели и от всеки можем да се поучим, но следва да не го правим сляпо и подражателски, а да оценяваме реалните ни нужди, специфики и възможности. Онова, което е важното, е да се работи за т. нар. “клъстърен“ или мрежови подход и да се насърчава участието на български учени в международни научни консорциуми – особено тези по серията рамкови програми – последната е „Хоризонти 2020“ и новите схеми по „Еразъм плюс“.</p>
<p> </p>
<p><strong>- Къде според вас са конфликтните точки между институциите, които участват в процеса на научни изследвания?</strong></p>
<p> </p>
<p>- Много са конфликтните точки и всичко се върти около бюджетните приоритети – т.е. около дела в брутния вътрешен продукт, отделян за научни изследвания, респективно за образование – последното е извън темата на настоящия разговор, въпреки че е тясно свързан. Докато този дял не се повиши съществено и държавата не отчете нуждите си – при това при ясно формулирани стратегически цели, конфликтните точки само ще се множат, а резултатът накрая ще бъде нищожен. Иначе конфликтите и произтичащите от тях чести скандали са естествени и произтичат от липсата на пари, лошото управление на наличния ресурс и институционалното противопоставяне. Мога да очертая поне няколко разломни линии, без да считам, че съм изчерпателен, още повече, че се основавам само на лични впечатления от последните десетина години. Най-напред основният разлом върви от една страна по линията природни – хуманитарни науки, а от друга – противопоставянето между университетите и институтите на БАН, особено между Софийския университет и БАН. През 2009 г., когато кандидатствахме с нашия проект, който предвиждаше създаването на съвместен екип от университетски учени и учени от БАН, ръководството на БАН изрично забрани на тогавашната директорка на Института по география на БАН да участва в консорциума за партньорство и даже най-малкото обсъждаще нейното поведение, тъй като беше дала съгласие за партньорство в конкурс, който ръководството на БАН считаше, че е посегателство, въпреки конкурсните процедури, върху средства, които „по право“ са били отредени на БАН, а не за някакви си там „университетски центрове за върхови постижения“. В същия дух, за някои представители, включително и в комисиите и ръководството на ФНИ истинската наука и теоретичните световни достижния са единствено в природно-математическите науки, където може да бъде направен сериозен принос, при това на относително млада възраст, но при наличие на съответното голямо финансиране за лаборатории, апаратура и консумативи.</p>
<p> </p>
<p>Тук става въпрос за средства в обеми, които са фантастични за представителите на хуманитарните науки като мен, за които основните присъщи разходи за съответните изследвания са хартия, тонери, текстообработващи програми, книги, научни абонаменти, евентуално пари за командировки, работа в архиви и библиотеки. Оттук произлиза чисто теоретичният проблем с инвестирането в човешки ресурси – особено в млади изследователи, специализации, развиване на научни мрежи – конкретният резултат може да изглежда неефективен от гледна точка създаването на теоретични модели във фундаменталните науки или пък на работещи прототипи в резултат на развойна дейност за пазара, но без него не могат да бъдат тласнати напред социалните науки. Друга – чисто национална черта в нашата наука е нейният фрагментиран характер и стремежът „всяка паланка със свой университет/изследователски център“. Този локален научен шовинизъм, който е възприемлив в академична среда като германската, швейцарската и австрийската е абсолютно контрапродуктивен у нас. Защото зад фасадата на патриотично звучащите призиви за развитие на местната наука и противопоставянето на София и провинцията не се крият стремежите за иновационни паркове и адаптиране на добри чужди практики, а точно опитът за „усвояването на едни пари“ и господството на местни феодални икономически и за съжаление – и академични, интереси. Пътят за преодоляването на това противоречие е създаването на ефективни публично-частни партньорства и тяхното канализиране чрез истински съвременни фондове, действащи според правилата на науката в тази сфера и излизащи извън сковаващите рамки на чиновническата държавна намеса. В тази връзка ФНИ може да играе стимулираща роля като насърчава подобни проекти и използва в партньорство външното финансиране. Такъв е примерът на редица чужди фондации – и държавни, и частни за насърчаване на научните изследвания в страни като САЩ, Франция, Германия, Австрия и някои от скандинавските държави.</p>
<p> </p>
<p><strong>- Парите за научни изследвания – как и кой трябва да определя качеството на проектите?</strong></p>
<p> </p>
<p>- Въпросът за организацията и финансирането на образованието, науката, културата и здравеопазването е от изключителна важност за всяко едно общество, особено за такова, което претендира за модерност и принадлежност към най-високите ценности на съвременната цивилизация. Същевременно, в съвременния глобален свят на светкавична информация, движения на капиталите и взаимообвързаност на социалните процеси в отделните страни с по-общия регионален и глобален контекст тези сфери на предимно социална политика на отделната държава се превръщат във фактор за икономически растеж и елемент на геополитическото противопоставяне между отделните центрове на сила в международните отношения. Затова и от ефективността на капиталовложенията в тези сфери ще зависи и устойчивото развитие на отделните нации и възможностите, които те могат имат за влияние върху глобалните процеси.</p>
<p> </p>
<p>Отговорът на поставения въпрос – кой трябва да има приоритет във финансирането на тези социални услуги и начинът за тяхното организиране и управление в никакъв случай не е еднозначен и не предполага противопоставянето на държавния/публичен интерес на пазарния/частния такъв. Всъщност, в едно истинско, добре функциониращо и движещо се напред гражданско общество тези два аспекта трябва да се допълват и следователно правилният отговор би следвало да бъде – и държавата, и пазара като вероятно във формулата трябва да има и други компоненти/играчи/променливи. Според мен държавата определено има своето място и във финансирането, и в организацията на тези сфери на социалното управление – особено когато това касае изпълнението на конкретни стратегически цели. Задължителна предпоставка за това обаче е тя най-напред да е в състояние да формулира тези цели. Едва тогава – при това в зависимост от конкретния набор от цели или отделната основна цел би било възможно да се търсят най-адекваните мерки и оттук – наличните собствени или допълнително привлечените външни ресурси. Основната роля на държавата е да формулира целите, да установи институционалната, законовата и кадрова рамка със съответните стандарти, да съобрази доколко държавният интерес може да бъде подплатен със съответните бюджетни средства и едва впоследствие – да предостави държавната инфраструктура за изпълнението на поставените цели и адекватното изразходване на предоставените държавни средства.</p>
<p> </p>
<p>Ролята на пазара е поне в няколко посоки. Освен чисто пазарният елемент – т.е. да предостави информация коя точно стока/услуга се търси и може да бъде икономически ефективна, основната роля на пазарния/частния интерес е да съчетае икономическия/частния/груповия интерес с по-общата роля на коректив на общия/публичен интерес. Всъщност, бидейки източник на данъчни приходи – т.е. работодател на държавата, частният интерес се превръща във важен коректив за ефективната, но и социално адекватна политика на централната и местната власт. По този начин пазарът е едновременно стимулът за иновации и същевременно - факторът, задаващ дневния ред на обществото в сферата на социалните услуги. Същевременно той подпомага държавата в контрола на качеството и разнообразието на предоставяните такива услуги. Пазарът е пресечната точка между властта – „производителите“ на услугите – „потребителите“ на услугите. Затова той има и толкова важна роля, тъй като е в състояние да формулира и покаже съществуващите потенциални ниши – с всичките произтичащи от създадения вакуум позитивни и негативни аспекти.</p>
<p> </p>
<p>Именно тук е разковничето на отговора на поставения въпрос – всички заинтересувани играчи – и на учените като творци на научните изследванията, и на държавата като преследваща своите цели чрез структурни звена като ФНИ или някакъв друг орган, и на пазара като директен потребител на кадри и на конкретни продукти трябва да имат своята роля при оценката на проектите. При това не толкова на тяхното качество – за това си има съответните експерти и у нас, и в чужбина, а да дава оценка на обществения интерес и прокарването на дългосрочната политика и стратегия в сферата на науката.</p>
<p> </p>
<p><strong>- Как си обяснявате силното влияние на Университета по библиотекознание във фонда?</strong></p>
<p> </p>
<p><strong>- </strong>Не искам да говоря за неща, които не познавам в дълбочина и по чисто български маниер да „гледам в купичката на другарчето“. Все пак, ако подобно твърдение е вярно, за което съществуват конкретни податки, очевидно става въпрос за току-що формулираната фрагментарност на научните приоритети. Вероятно това е точно този провинциализъм в науката, свързана с корпоративни групови интереси на кръг изследователи и преподаватели, опитващи се да монополизират такива важни научни области като сферата на сигурността, културното наследство, експертизата при оценка на културноисторически ценности и създаването на частни архиви, колекции и музеи.</p>
<p> </p>
<p><strong>- Необходими ли са промени в законодателството и в каква посока?</strong></p>
<p> </p>
<p>- Онова, от което според мен се нуждаем в институционален план зависи от отношението на държавата и желанието й да прокара кохерентна и адекватна държавна политика в тази сфера в духа на коментираната по-горе. Ако държавата е в състояние да формулира и националния, и институционалния интерес в тази насока, но единствено и само тогава най-добре ще е да бъде разработен и да влезе в специален закон за ФНИ. Фондът в сегашния му вариант е структуриран в изпълнение на Закона за насърчаване на научните изследвания от 2003 г., въпреки че формално съществува още от далечната 1990 г. Всички несъвършенства и конфликти, за които говорихме произтичат от несъвършенствата на този закон и уродливостта на възникналите преди него и по време на неговото приложение практики. Както съществува специален Закон за БАН и специален Закон за фонд „13 века България“, така и ФНИ заслужава подобен закон. Същото между другото се отнася и за Софийския университет, но едва ли някога ще доживеем това. Един такъв специален закон може да осигури юридическата и финансовата рамка, за да може Фондът да работи като истински подобен фонд като същевременно в закона могат да залегнат механизми за прозрачност и обществен контрол, които да ликвидират възможността за чиновническо-бюрократичен подход и навлизане на лобистко-корупционни схеми.</p>
<p> </p>
<p>Един такъв закон би следвало да отчете ролята и интересите на допълнителните играчи на терена - реципиентите на услугите, особено – професионалните гилдии, обществените организации, неправителствения сектор. Те могат да допринесат с мониторинг на качеството, подсказване на нуждите и стимулиране на набирането на допълнителни средства – включително чрез благотворителност. И накрая, този закон следва да трасира връзката на научните изследвания с образованието, с оглед на демографските тенденции и общоцивилизационното развитие. Защото е много важно да се обръща внимание на обучението през целия живот и професионалното обучение – това се отнася и за самите учени, дори да е единствено в случая, когато прилагат своите научни открития в учебните зали. Бих споменал и още една конкретна стъпка - законовото уреждане на постдокторантурата като форма за задържане на перспективните кадри в науката, както и на възможностите за стажантски програми при условията на публично-частни партнорства. За някои това може да изглежда дребен проблем, но в момента липсват каквито и да е законови уредби в тази насока. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
