- Автор: Арнолд Хачатуров, colta.ru
- 10 Sep 2020
- 181
- 23
— По-малко от два дни след речта на Путин пред Генералната асамблея на ООН Русия осъществи първите си въздушни удари в Сирия. Въпросът е един – по кого?
— Русия и сирийското правителство уверяват, че целта на нашите авиационни удари е „Ислямска държава“. Сирийската опозиция уверява, че тази цел са тя и цивилните граждани. Но руснаците, които дойдоха да помагат на Асад, за опозицията са страшен сън.
Затова нейната пропагандна задача бе веднага да представи нещата така, че да изглежда, все едно Русия е тръгнала да воюва с нея. В края на краищата, с когото и да воюва Русия – дори ако воюва честно с „Ислямска държава“ – това, все едно, засилва позициите на Асад, облекчава на един от фронтовете и лишава опозицията от шансовете за ясна победа.
Така че всички трябва да бъдат внимателно изслушвани: заинтересоваността на страните е очевидна, но е необходимо да се изчакат още доказателства. Ако ни бяха казали нещо такова наблюдателите от ОССЕ – каквито впрочем там няма – или даже конвенционална Франция, щяхме да вярваме много по-силно, че постъпваме правилно.
Освен това не бива да забравяме, че ИД не е държава с граници, а организация, която представя себе си като халифат. На медийната карта територията, която бамбардирахме в сряда (30 септември – бел. ред.), не е отбелязана с цвета на ИД. На терен всичко е значително по-сложно и даден отряд от бойци може да попадне в село, което не е включено в рамките на точно тази територия.
Следващият момент – кой освен ИД се намира там и всички останали сили ли са представители на най-демократичната опозиция, която всъщност не е толкова демократична, колкото сунитска. New York Times например писа, че целите на руските авиационни удари са позициите на „Ан Нусра“, а не „Ислямска държава“. Но „Ан Нусра“ е клон „Ал Кайда“, която още преди разполагането на ИД в Сирия превзе уникалния арамейски християнски град Маалула в югозападната част на страната, където арамейският език е жив. Това е толкова отвратително, колкото и действията на „Ислямска държава“. Ако ударът е бил нанесен върху техни съоръжения, значи оттам е минавал пътят му.
— Защо въобще трябваше да се избират спорни територии за въздушните удари?
— Ако решението за бомбардировката бе взето с цел публичност и спазване на правилата на дипломацията, щяха да се търсят други цели – в рамките на точно очертана територия. Разбира се, там е пълно с пустини, оазиси, долини и реки – затова точните карти показват значително по-сложна картина.
Според мен при избора на целта е имало три съображения. Първо, американските съюзници бомбардират ИД вече години наред, те вече са извършили много хиляди военни полети, затова никак не е просто да откриеш точно твоята цел.
Второ, странното предупреждение към американците да прекратят полетите си. Естествено, никой не започна да го изпълнява и ние можехме – заедно с американската, британската или турската авиация – да се окажем над територията на ИД. И тъй като засега не съгласуваме действията си на тактическо равнище, това също не би било безопасно.
Накрая, имаше група от позиции, които принципно не бяха унищожавани от западната коалиция. В края на краищата какво представлява територията на Сирия, която е под контрола на правителството? Това са Дамаск и околностите му, цялата крайморска зона с продължението на Ливанските планини, Тартус, Латакия и от страната на турския град Антакия.
Между тях е главният път, който върви по сунитската зона и преминава през градовете Хомс и Хама. Именно между тези градове бяха нанесени ударите на 30 септември. Това е единственият път, свързващ двете части на страната, под контрола на правителството.
Ако той бъде прекъснат, правителствената територия ще се разпадне на части. Тогава Асад ще отслабне и ще е по-лесно да бъде разбит. Така че е налице тази група от мишени, която ни е посочена сирийската армия – това са жизнено важни точки.
— Около сирийската опозиция има много неясноти. Съществуват ли неутрални групи в нейните редици, или всички се свеждат до ислямистите?
— Какво представлява сирийската опозиция, е отделна сложна тема. Иранската революция бе извършена от всички заедно: комунистите, либералните демократи, антизападната интелигенция, студентите, ислямистите. В крайна сметка най-силната група се оказа тази на ислямистите.
В Сирия онази част от населението, която не подкрепи Асад, се оказа много разнородна, но най-голямата й сила са ислямистите. Те също са твърде различни – от относително умерени организации от типа на „Мюсюлманско братство“ до такива като „Ан Нусра“, която удря по цели градове.
Разбираемо е, че интелигенцията в западни костюми, която излиза по телевизията от името на опозицията и произнася лозунги, е медийната страна на съпротивата. А по места хората са облечени в съвсем други костюми и бягат с автомати в ръце.
Но макар правителството на Асад да е представлявано от светски хора, въпреки европейския вид на жените, които не се появяват пребрадени на обществени места – нека не забравяме, че вече половин век Сирия е именно светска диктатура.
— Днес целият западен свят застава срещу официалната власт в Сирия. Какви според вас са политическите перспективи на Асад и ползва ли се той от подкрепата на народа?
— Бях в Сирия по-малко от година преди началото на гражданската война и мога да кажа, че нищо не я предвещаваше. Липсваше и най-малкото усещане за прогниваща диктатура, която аха-аха да падне, и ужасна, ненавиждана от народа държава.
В Либия това усещане бе факт, в Иран се наблюдава в момента. Сирия имаше и има достатъчно млад диктатор и с него се свързваха известни надежди – още повече че той наистина проведе известна либерализация, на първо място в икономиката.
Първо, Асад сам се върна от Лондон, където учеше, живееше и практикуваше лекарската си професия. Той нямаше някакви изолационистки мисли – обратното, периодът на младия Асад представлява внимателно преформатиране на арабския социализъм в пазарна икономика, отворена към света.
Дамаск в началото на 2000 г. и Дамаск през 2010 г. – това са два съвършено различни града, а страната също изглеждаше по друг начин. Появиха се частната инициатива, западните хотели, новите автомобили, ресторанти, търговия – до Starbucks не се стигна, нещата бързо вървяха натам.
Освен природата на режима, важно е и в каква страна се развива той. До „арабската пролет“ в Сирия той се развиваше в посока на по-голяма свобода, затова и се оказа толкова траен.
Бен Али излетя след три седмици, на Мубарак му бяха нужни шест. Кадафи напусна столицата, окопа се при своя клан и единствено благодарение на това издържа 4 месеца.
А в Сирия пета година се води гражданска война. Ние разбираме, че кървавият тиранин, който 5 години държи под контрол столицата, вероятно се ползва с подкрепата не само на НКВД, но и на други сили. Подкрепя го минимум 30% от населението – религиозните малцинства, за които неговият режим е въпрос на оцеляване. Плюс определен брой сунити, свързани с режима – не всички те искат да живеят в условията на шариат. Не е задължително изборът между шариат и светска диктатура да се решава винаги в полза на първия.
Според социологията, която виждаме днес в Сирия (трудно е, разбира се, да се каже доколко тя е точна), примерно четвърт от тамошното население подкрепя ИД.
— С какво тогава Асад така не угоди на западната коалиция?
— Това е голям въпрос. Мисля, че може би се е случило следното: светският диктатор и прозападен политик Бен Али падна, после падна Мубарак – също западен съюзник. Последва ги Кадафи, когото Западът ненавиждаше, но който през последните години нормализира отношенията си с него и пусна в Либия западни нефтени компании.
И остана усещането, че Асад също бързо ще си отиде. Защо не го свалиха тогава? Все пак Сирия е страна, която половин век се намираше в антизападния лагер и бе по-скоро съюзник на СССР и Иран, който също никак не е приятен на Запада. Но сметката за мирно сваляне на Асад излезе погрешна. По-нататък задейства логиката на притискане: след като не можахме да го свалим с демонстрации, които той започна да разгонва, дайте да си помогнем с други методи.
Когато през цялото време инвестираш в една от страните в конфликта, която дълго не успява да победи, а ти си потънал до уши в харчове за нея, отстъплението е практически невъзможно.
Асад, естествено, се превърна в „кървав диктатор“ именно заради годините на гражданска война, през които неговата армия уби много хора. От друга страна, хората, воювали „против“, са убили колко, примерно? В крайна сметка толкова, колкото са могли.
Но ако преровите цялата западна преса до гражданската война – условно казано, между 2004 и 2011 година – никъде, даже в най-критичните правозащитни доклади, няма да откриете аксиомата, че Асад е язва на тялото на човечеството. Критикуват го, както критикуват и диктаторите от съседните страни.
Светът се състои от нелиберални режими горе-долу наполовина. По-нататък трябва да се наблюдават тенденциите. Ако дадена страна не е свободна, следва ли от това, че ние сме длъжни светкавично да спомогнем за свалянето на нейния режим? Или за начало трябва да огледаме нещата, да помислим кой може да дойде след него? Това в края на краищата не е просто смяна на режима. Цената е 250 хиляди човешки живота и 4 милиона бежанци. Дали това си струва, отчитайки, че досега в Сирия не е имало ужас като този, е големият въпрос.
Там са съществували обичайните за региона репресии. Аз разбирам, че думата „репресии“ трябва да предизвиква праведен гняв, но поглеждайки глобално, точно така е било и във всяка друга несвободна страна. Когато започна „арабската пролет“, Сирия бе значително по-приятна от Саудитска Арабия или Обединените арабски емирства или Катар. Да не говорим за Йемен. Целият район е авторитарен, демокрация – освен в Израел, Ливан и Турция, която е почти в Европа – там няма.
— Кой носи основната вина за случващото се сега в Сирия?
— Западът казва така: Асад трябваше да си отиде веднага, тогава би настъпил мир. Например Бен Али и Мубарак си отидоха и ето че гражданска война няма. Но защо си отидоха? Не от добра воля, а защото силовият апарат и населението на столицата им отказаха своята подкрепа.
В Дамаск нямаше големи демонстрации, всичко започваше от второстепенни градове в провинцията, сунитската зона. Това не е като местните либерали и демократи да излязат на централния столичен площад и да искат оставката на диктатора.
Когато сунитите в сунитската зона протестират срещу еретичната столица, това не звучи особено добре, казано с терминологията на демократичното движение. Така че от самото начало на „арабската пролет“ случаят със Сирия силно се отличава от останалите – в столицата там не е имало критична маса от протестиращи.
И после, кой изобщо представя сирийското демократично движение с имената и лицата си? Четири години се води война, а като цяло не се виждат дори и сенките на тези хора. Има някакви говорители, ръководство, но демократични лидери липсват. Тоест, от една страна, имаме светска диктатура, а от друга – иди че разбери какво…
Щеше ли да има гражданска война, ако Асад веднага се бе отказал от властта? Много трудно е да се отговори на този въпрос. В Сирия, както и в Либия, бяха налице маса предпоставки за разрушаване на държавата. Там има кюрдска зона, шиитска, алавитска, сунитска. Биха могли да си секат главите в името на вярата и без Асад – като в съседен Ливан досега, в продължение на 20 години. За това не е нужен диктатор.
— В такъв случай официалната позиция на Русия по сирийския конфликт изглежда напълно адекватно.
— Ако сравним Сирия и Украйна, то в първия случай позицията на Русия е значително по-адекватна. В случая с Украйна това е просто море от митове, сега такива няма.
Всички страни се занимават с конструирането на реалността горе-долу в еднаква степен. Например ужасният, ненавиждан от всички Асад е също такава конструкция, каквато е опозицията, състояща се изключително от „Ал Кайда“. В това, което нашите официални говорители и дипломати казват, правилното разбиране на ситуацията е също толкова, колкото и в речите на Кери.
След намесата си в Сирия ние престанахме да бъдем страна, която воюва с Украйна, и започнахме да воюваме срещу ислямистите, което ни дава значително по-почетен статут.
Ако войната в Украйна свърши, санкциите, разбира се, ще останат, а реториката ще се измени малко – но това ще бъде вчерашната история. Ще ни позволят да воюваме с ИД и ще настояват да не посягаме на териториите, които са под контрола на опозицията. В идеалния случай и САЩ трябва да дадат сигнал на своите подопечни да не пипат Асад, а да се съсредоточат върху „Ислямска държава“.
Проблемът за властта трябва да се реши после, защото да се сваля сега Асад, когато ИД стои в предградията на Дамаск, е чисто безумие и пълна безотговорност, която само ще увеличи кръвопролитието.
Но след приключването на конфликта държавата не бива веднага да се връща до предвоенното си състояние – тук съм напълно съгласен.
Отговорното поведение би било преустановяването на опитите на опозицията и правителството взаимно да се „задушат“.
Двете коалиции – Западът, опозицията и кюрдите, от една страна, и Асад, Русия и Иран, от друга – са длъжни да разгромят ИД и след това да се договорят за преходно правителство, което да включва представители на различни сили.
И вероятно – за оттеглянето на Асад, който все пак управлява страната вече 15 години, говорихме достатъчно. Сега ние делим недоубития змей, а той все още е жив и здрав.
-------
* Александър Баунов е руски журналист, публицист, филолог античник, бивш дипломат. Автор на цикъл статии на международни и вътрешни теми – за руската идеология, за външната политика на Русия, за мястото на Русия в съвременния свят, за Украйна, за европейската криза, за арабските революции, за кризата в ЕС, за московските протести през 2011–2012 години, за християнството и Църквата в съвременния свят.
Превод от руски: Елена Дюлгерова
