Доц. Иво Инджов: Ако БСП си напише вярно домашното, има шанс да последва „Подемос“

- Още на 20 декември вечерта, когато започнаха да се избистрят резултатите от изборите в Испания и според екзит полове „Подемос“ дори беше втора сила, вие сам зададохте въпроса какво следва. Преди да поговорим за това, кажете какво всъщност се случи на 20 декември в Испания?

- Случи се следното. Само за един ден – 20 декември, 40 години след смъртта на диктатора Франко, електоралната карта на Испания се промени коренно. Двуполюсният модел, белязал прехода към демокрация, възхода на Испания като четвърта по големина икономика в еврозоната и сегашната ѝ трудна социално-икономическа ситуация, вече е мъртъв.

Макар че най-много испанци гласуваха за тях, управляващата Народна партия (консерваторите) на премиера Мариано Рахой и опозиционната Испанска социалистическа работническа партия (ИСРП) на Педро Санчес претърпяха исторически загуби на парламентарните избори в неделя.

Вотът подпечата възхода на две млади и амбициозни формации на националната политическа сцена. Едната е „Подемос“ („Ние можем“) на Пабло Иглесиас, която анализаторите наричат „радикална“ или „популистка“ левица. По-скоро обаче тя е лявоалтернативна, модерен ляв проект в защита на младите и губещите от неолибералния модел и икономическата криза.

Другата изненада са „Сиудаданос“ („Гражданите“) – либералната каталунска формация на Алберт Ривера. И Иглесиас, и Ривера са от новото поколение испански политици – и като идеи, и като възраст (под 40 години).   

Народната партия е формален победител с 28,7 % (– 18 процентни пункта в сравнение с 2011), следвана от социалистите – 22,01 % (– 9 процентни пункта), „Подемос“ – 20,6 %, „Сиудаданос“ – 13,9 %. На опашката на огромна дистанция са една малка лява и няколко регионални националистически формации.

- Какво означава това като брой депутати от всяка влизаща в парламента формация? Нека отбележим, че спецификата на испанската избирателна система е по-особена, което се отразява на политическото представителство на съответните формации.

- Да, така е. Консерваторите получават 123 депутати, социалистите – 90, „Подемос“ заедно с регионалните структури, които я подкрепят – 69, „Сиудаданос“ – 40.

А именно поради спецификата на испанската избирателна система обаче броят на получените мандати не отговаря на взетите проценти от гласовете. Това обяснява защо социалистите имат 21 депутати повече от „Подемос“, след като ги водят едва с 1,5 процентни пункта.

Като цяло резултатите илюстрират срив на управляващата Народна партия, която е наказана в урните с 63 мандата, а социалистите вземат с 20 места по-малко от разгрома им през 2011 г., когато имаха друг лидер.

- При тези резултати как ще бъде сформирано правителство?

- Това съотношение на силите прави изключително трудно сформирането на ново, коалиционно правителство. А Испания се нуждае отчаяно от стабилност. Но тя се нуждае и от промяна на социално-икономическия си модел, за да се върне на картата на напредъка и прогреса в Европа.

Испанският политически елит тепърва трябва да култивира коалиционна политическа култура, но задачата изглежда трудна за решаване, защото е уравнение с много неизвестни.

Консерваторите и либералите заедно имат 163 места, а абсолютното мнозинство, което позволява сформиране на правителство, освен ако то не е на малцинството – само теоретична възможност, е 176 депутати.

За да продължи да управлява Рахой, евентуално в съюз с Ривера, към тях трябва да се присъединят някои от националистическите формации. Възможността за партньорство с тях обаче беше отхвърлена от лидера на „Сиудаданос“ още по време на предизборната кампания. Отношението му към евентуална коалиция с Рахой пък е колебливо.

Не по-лесно изглежда формирането и на едно ляво правителство. Сборът на мандатите на социалистите и „Подемос“ е 159 мандата. Теоретично е възможно те да направят коалиция с леви и националистически формации. Колко стабилно би било такова формирование обаче, е отделен въпрос.

В основен препъникамък в тази конфигурация може да се превърне категоричното намерение на Пабло Иглесиас да работи за референдум за бъдещето на Каталуня. Идеята не е така радикална като искането на местните националисти за независимост, но се отхвърля от социалиста Педро Санчес и по-голямата част от испанския политически елит.

А тъкмо в Каталуня и Страната на баските местните коалиции около „Подемос“ направиха голям удар, като станаха първи по брой на получените гласове. Втори са националистите.   

Другата спасителна възможност е т.нар. голяма коалиция – правителство на Народната партия и ИСРП. За нея най-вероятно ще  натискат испанският бизнес, Брюксел и Берлин. Тя може да реши временно проблемите на Испания, но ако социалистите влязат в нея, ще се маргинализират и ще отворят широка вратите за „Подемос“ в лявото политическо пространство.

Ако двете политически сили, получили най-много гласове на изборите,  не успеят да сформират правителство, след два месеца могат да бъдат насрочени нови парламентарни избори.   

- Как си обяснявате това политическо земетресение в Испания?

- Преди четири години консерваторите на Рахой спечелиха убедително парламентарните избори, след като премиерът социалист Хосе Сапатеро подаде оставка в условията на тежка финансова и икономическа криза, засегнала цяла Европа, и след като се спука балонът на недвижимите имоти в Испания.

Страната не тръгна по гръцки сценарий благодарение на намесата на страните от еврозоната, които отпуснаха крупни спасителни кредити за закъсалите испански банки, и свирепите мерки за икономии, наложени от правителството на Рахой.

Страната се стабилизира, но безработицата остава на много високи нива, а добре образованите испански младежи продължават да напускат страната в търсене на по-добро препитание. Хиляди испанци пък станаха жертва на финансовата криза, като бяха насилствено прогонвани от жилищата си, закупени с евтини ипотеки.

Тази обществено-политическата ситуация роди движението на „Възмутените“, чиято живителна почва бяха и серията корупционни скандали в управляващата Народна партия – феномен, засегнал в близкото минало и управлявалите тогава социалисти.

Положението в Испания се усложнява допълнително от силно изразените сепаратистки тенденции в Каталуня – икономически най-силната автономна териториална единица в кралството.

От народната съпротива срещу изхвърлянето на хора на улицата и все по-рязкото влошаване на жизнения стандарт се роди партията „Подемос“ на университетския преподавател по политология Пабло Иглесиас.

Тя съчетава неомарксистки и социалдемократически елементи в програмата си, както и някои силни страни на левия латиноамерикански популизъм, залага на постоянен диалог със симпатизантите си и работи като никой друг в Испания със социалните мрежи в интернет. Радва се на голяма популярност сред младите хора в големите градове и прекариата – безработни, нископлатени и хора, работещи на временни договори в условията на крайна несигурност.

- „Подемос“ ли е партията на младите в Испания?

- Може и така да се каже.  „Сиадуданос“ – също. Първоначално „Подемос“ налагаше тезата, че вече няма различия между лявото и дясното, а между „народа“ и „политическата каста“. На прощъпалника си партията, която впоследствие нарекоха „испанската СИРИЗА“, взе пет места в Европейския парламент, а в началото на годината дори оглави социологическите проучвания.

Последва период на рязък спад – по времето, когато неолибералите в Брюксел и европейските мейнстрийм медии бълваха огън и жупел срещу СИРИЗА и наложиха нов финансов и политически диктат на Гърция.

Благодарение на харизматичното си излъчване в срещите с избирателите и майсторството си в предизборните дебати, както и на демонстрирания стил на живот на нормален гражданин от прогресивната средна класа, Иглесиас преобърна тенденцията.

Въпреки някои социологически пророчества за потъване на „Подемос“, партията финишира на практика рамо до рамо със социалистите. Една от причините за възстановяването й е популяризирането на по-умерена, до голяма степен социалистическа програма, чиято сърцевина са отмяна на мерките за ограничения, икономически растеж и преодоляване на острите социални неравенства в обществото.

Подобно на „Подемос“, „Гражданите“ на юриста Пабло Ривера също привличат младите, но и икономически активните испанци. Тяхната програма е приятелски настроена към бизнеса и е непримирима към корупцията.

Като цяло може да бъде характеризирана като дясна в икономически и либерална в политически план. Партията е каталунска, но даде заявка за силно национално присъствие едва в началото на тази година. Въпреки че през последните месеци социологическите проучвания я „толерираха“, остана на четвърта позиция. Нейните атаки откъм центъра, както и тези на „Подемос“ отляво срещу социалистите допринесоха обаче за сравнително слабото представяне на партията на Педро Санчес.

- Как случилото се в Испания се вписва в контекста на рязката промяна на политическия пейзаж в цяла Европа?

- Испания само потвърждава тенденцията за прекрояване на традиционния двуполюсен модел в редица европейски страни, при който след Втората световна война, респективно след падането на диктатурите в Южна Европа, на власт се редуваха една умерена десница и една умерена левица.

Този модел е вече история в Испания и във Франция (ксенофобският и дяснопопулистки „Национален фронт“ се налага като трета сила срещу републиканската десница и социалистите). В други страни се конструира нов, като че ли временен двуполюсен модел с непознати досега характеристики.

В Гърция новите леви от СИРИЗА маргинализираха ПАСОК и сега имат за опозиция дясната „Нова демокрация“. В Унгария и Полша социалдемократическата левица е до такава степен обезличена, че противоборството сега е между националистическата и популистка десница и гражданската десница. И Португалия казва „сбогом“ на двуполюсния модел, защото там социалистите смениха на власт десницата благодарение на подкрепата на комунистите и крайно левия „Ляв блок“. Т.е. и там двуполюсният модел е силно преформатиран.

Радикалната политическа промяна в Испания обаче откроява и различията между случващото се в Южна Европа, от една страна, и Северна и Западна Европа, от друга.

В западноевропейските страни (вкл. в Германия например – вж. „Алтернатива за Германия и демонстрациите на „Пегида“) и в Северна Европа (в Дания и Финландия) във възход е десният популизъм. Той е ксенофобски, националистически, но предлага и някои социални решения в полза на работническата класа и онеправданите (нещо, което допълнително подкопава социалдемократите, удобно възприели един по-умерен неолиберален курс).

В Южна Европа в подем са нови прогресивни формации (Гърция, Испания) или традиционни по-леви партии (Португалия). Дали техните програми са популистки, или представляват един модерен прочит на социалдемократическите платформи в Европа от времената на най-голямата сила на социалдемокрацията – през 60-е и 70-е години, когато разцъфтя „държавата на благоденствието“, може да се спори.

Причините за възхода на новите десни и леви формации в Европа обаче трябва да се търсят в крайното разочарование на европейците от досегашните политически елити, провалът на нелибералния модел и неговия пазарен фундаментализъм, за които стана ясно, че рушат обществената тъкан, особено в условията на криза, вкл. на драконовските мерки за икономии, предписвани от неолибералния елит на ЕС в Брюксел. Липсата на единна и ефективна бежанската политика на ЕС допълнително помпа шансовете на новите формации, особено на десните популисти.

Те, както и новата левица в Южна Европа, обаче печелят от мобилизирането – в различна степен, на патриотизма и националната гордост – понятия, захвърлени в килера на развиващия се все повече по федерална рецепта ЕС в условията на една безродна глобализация.

- Какви са поуките за България, особено след испанските избори?

- Въпреки че българските политици мразят рецептите, които им предписват анализаторите, и се смятат за самодостатъчни, изводите са очевадни. Хората в Испания, но и в цяла Европа вярват все по-малко на „политическата каста“ и искат нови политици, които да решават проблемите им. Дали бързите и прости решения, които предлагат част от тях, ще донесат резултат, е отделен въпрос.

Особено поучителни са резултатите от изборите в Испания за българските социалисти – единствената партия вляво, която има шансове за обновление и възход. Ако си напише вярно домашното обаче.

След като вкопаната десетилетия наред в гръцката политическа система ПАСОК беше превърната в треторазрядна политическа сила и след неубедителното представяне на ИСРП в Испания е повече от ясно, че за да оцелее и да бъде алтернатива на неолибералния и олигархичен модел в България, БСП трябва сериозно да се промени.

Не е достатъчна само реториката за „левия завой“ и спорадични действия в тази посока. Необходима са ясна и разбираема за хората програма за промяна, скъсване с всякакви форми на клиентелизъм и олигархично присъствие в редиците й, слизане от мерцедесите и аудитата сред хората, плуралистични, отворени дискусии за бъдещето й, нова визия и модерни форми на политическа комуникация.