“Демократура” ли е новият модел в Централна и Източна Европа?

Виктор Орбан

Вместо да влязат послушно в калъпа на ЕС, страните от Централна и Източна Европа налагат собствената си визия за функционирането на демокрацията.

Преди по-малко от 30 г. те бяха най-пламенните защитници на западния модел. През 1989 г., едва излезли от половинвековното съветско влияние, страните от Централна и Източна Европа се втурнаха ентусиазирано към Европейския съюз и НАТО. Те прегърнаха жадно тъй желаните ценности на свободния свят, включително и най-вече свободата на движение, смятана за най-голямата придобивка след падането на Стената. Поне вярвяха в това. 

Постави ли мигрантската криза под въпрос привързаността им към “ценностите на Запада”?

Водени от енергията на Вишеградската група, неформален съюз, създаден през 1991 г., за да ускори интеграцията им в свободна и демократична Европа, Полша, Унгария и Чехословакия най-бързо се освободиха от съветския тоталитаризъм и европейските му метастази. Унгария, която плати скъпо бунта си срещу комунизма в Будапеща през 1956 г., беше първата народна демокрация, свалила желязната завеса. Най-либерална от старите съветски сателити, тя се сля съвсем естествено с демократичната култура на стара Европа, която толкова много я беше карала да мечтае. Що се отнася до Полша, за няколко години тя се превърна в пример, който трябва да се следва при разширяването както в сферата на икономическия растеж, така и на политическата динамика.

Но моделите вече не са това, което бяха. Онези, които толкова работиха, за да сринат стените, разделящи европейските народи, днес изграждат нови огради по границите си. Унгария на Виктор Орбан и Полша на Ярослав Качински се превърнаха в остриета на един консервативен и еврофобски национализъм.

Авторитарните правителства във Варшава и Будапеща умножават посегателствата срещу човешките права и правовата държава. Те отказват да приемат мигранти мюсюлмани, които смятат за заплаха за християнската идентичност за Европа. На 5 март националистическата крайна десница направи забележителен пробив на парламентарните избори в Словакия, където традиционните християндемократически партии се сринаха. Новият “нелиберален” политически модел, “демократура”, измислен в Будапеща и Варшава, се разпространи в страните от бившия съветски блок, които се присъединиха към ЕС през 2004 и 2007 г. За първи път Централна Европа заема позиции, които се различават толкова радикално от европейския модел, едновременно по отношение на мигрантите и на демократичната практика.

Защо им върви на популистките движения?

Границата между България и Турция, снимка: STRINGER/AFP 

Страните от Вишеградската група и техните братовчеди от стария комунистически свят отказват да приемат мигранти мюсюлмани. Те не желаят културната, етническа и религиозна специфика на техните общества да бъде променена. Те се съпротивляват на политиката на квоти и се бунтуват срещу германската политика, смятана едновременно за вмешателство и опасност. 

“Националното чувство е по-силно, отколкото състраданието към бежанците, които впрочем преживяват това, което някога народите от Изток преживяха. Но както често се казва, последният пристигнал затваря вратата зад себе си”, отбелязва Пиер Аснер, историк и специалист по международни отношения. 

Източноевропейската концепция за Европа е за цивилизационно и културно пространство, основано на християнските корени. Тя е толкова вкоренена в бившите комунистически общества, останали твърде хомогенни след края на Втората световна война. Европейският Запад и Изток наистина преживяха съвсем различни истории.

“На Запад националните държави станаха мултикултурни след деколонизацията. Изтокът измина обратния път след Втората световна война, преминавайки от разнородни общества към един хомогенен модел с унищожаването на евреите, промените на границите, след това затварянето, наложено през съветския период”, обяснява специалистът по Централна и Източна Европа в Центъра за международни проучвания и изследвания (Ceri) в Париж Жак Рупник. 

Днес страните от Изток отказват Западна Европа и Германия да им налагат обществения модел на мултикултурализма, който не са избирали и който смятат впрочем за провал. “Свободното изказване на собственото им мнение се обяснява с факта, че те нямат комплекса на бившите колониални велики сили. Те никого не са колонизирали. Точно обратното, те са били колонизирани от Русия”, продължава политологът.

Старите разцепления, които разделяха обществата на страните от Централна Европа, всъщност никога не са били заличавани. “Обявихме мисията за приключила. Но чрез мигрантската криза изведнъж откриваме другото лице на Източна Европа. Днес е последният дъх на елитите на тези страни, след като изминаха прехода. Техният цикъл приключи. Започва нов”, продължава Жак Рупник.

В еуфорията след края на Студената война Западна Европа бе забравила, че тези страни никога не са опитвали демокрацията и че тя не може да се свежда до основния си символ, изборите. Впоследствие те обявиха прехода за приключил, въпреки че усилията за налагането на нова политическа култура бяха недостатъчни. Гари Каспаров, бившият световен шампион по шахмат, станал противник на Владимир Путин, го каза другояче: “Комунизмът не е изчезнал със Студената война”.

27 г. след падането на Стената стандартът на живот на Изток остава по-нисък от средния в Европейския съюз въпреки растежа. На Изток, както и на Запад се престориха, че не знаят, че не всички се ползват от него. В Полша и в Унгария населението, което бе изключено от този растеж, днес търси реванш.

Пощадена ли е Западна Европа?

Митинг на "Пегида" в Германия, снимка: FABRIZIO BENSCH/REUTERS

Не. Феноменът е трансевропейски. Измислена от Полша и Унгария, “демократурата” не е привилегия само на Централна и Източна Европа. Точно обратното, тази нова концепция за демокрацията, която се противопоставя с такава злоба на бежанската вълна на европейска земя, е на път да се разпространи в западния свят. 

В САЩ Доналд Тръмп продължава своя прогрес, така както и Марин Льо Пен във Франция. В Италия Северната лига се надига срещу приема на мигранти, а в Германия движението “Пегида”, което отхвърля ислямизацията на обществото, не спира да се разширява. Имигрантският въпрос засилва привържениците на Брекзит в Обединеното кралство. В Холандия Партията на свободата на Герт Вилдерс, която отхвърля исляма, е във възход. Така както и антимюсюлманската Народна партия в Дания.

Дори в Швеция крайната десница направи неочакван пробив. Така че противопоставянето, което се наблюдава между европейския Изток и Запад, съществува и в самото сърце на старите западни демокрации, където приемът на бежанци съвсем не е единодушен. За това свидетелства слабостта на Ангела Меркел, чийто глас, проповядващ отваряне към мигрантите, е все по-изолиран в Европа и все по-оспорван в Германия. За няколко седмици канцлерът бе изоставена от повечето си партньори в ЕС.

За разлика от Централна Европа антиимигрантските и антиевропейски движения все още не са се изкачили до властта в страните от старата Западна Европа. Това е основната разлика спрямо бившата комунистическа Европа. Възходът на популистки и ксенофобски лидери в Източна Европа въпреки това е предупреждение. Той би могъл да предвещава в действителност един феномен, който заплашва да се разпространи на целия континент. Страхът от ислямизма и бежанците мюсюлмани на фона на терористичните атентати тласка общественото мнение в ръцете на националистически и популистки движения, чиято мигрантска политика все повече съблазнява “стара Европа”.

В опасност ли е Европейският съюз?

Демонстрация в защита на полската конституция, 12 март, Варшава, снимка: KACPER PEMPEL/REUTERS

Новото разделение между европейския Изток и Запад, както и в рамките на западните страни, между тези, които поставят под въпрос ценностите на старата Европа, и онези, които отказват да ги променят и да ги адаптират към новия свят, рискува да разбие Европейския съюз. Дълго време той не направи нищо срещу “острието” Виктор Орбан, освен няколко чисто формални протеста. Брюксел никога не изиска от бившите съветски сателити да консолидират демократичната си култура в замяна на субсидиите.

Въпреки това в Будапеща и във Варшава новите антиевропейски правителства не поставят под въпрос демокрацията. Но те налагат своя концепция, смятайки, че изборната победа им дава всички правомощия, включително да променят правилата на играта, без да държат сметка за интересите или мнението на малцинствата. Днес Централна Европа поставя на преразглеждане демократичната култура, която държавите, членки на ЕС, смятаха за нещо спечелено.

“Ние смятахме, че европейският модел се разбира от само себе си. Но ни беше все по-трудно да го дефинираме. Сегашната криза, мигрантската криза, но също така и онази, която ни противопоставя на европейците от Изток, в крайна сметка ни кара да размишляваме за собствената си идентичност. Кои сме ние? Какви искаме да бъдем?“, подчертава Жак Рупник. 

От отговора, който западните страни все още не успяват да формулират, ще зависи отчасти доколко ще бъде стабилен мостът, който трябва да възстановим с Изтока.

Превод от френски: Галя Дачкова