- Автор: Андрей Липский, novayagazeta.ru
- 10 Sep 2020
- 84
- 23
За „паметта на войните“ и „войните на символите“, за краха на европейския консенсус по проблемите на историята, за законите, забраняващи тези или онези исторически изявления, за героизацията на престъпниците и историческата амнезия – по тези теми журналистът Андрей Липский разговаря с професора от Европейския институт в Санкт Петербург, известния историк Алексей Милер.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/52517_ZYBDxlW7WZ2zJjR0OzWadQy3ZoeVUb.jpg" style="height:353px; width:500px" /></p>
<p> </p>
<p><strong>— Нека в началото уточним темата на нашия разговор. Смятам да говорим за използването на историята в конкретната политика, за пряката полотическа експлоатация на историята. Това явление се нарича „историческа политика“. Моля, кажете няколко думи що за термин е това, какъв е генезисът му, какво описва и по какво се отличава от същинската историческа дискусия.</strong></p>
<p>— Терминът „историческа политика“ — Geschichtspolitik — възниква през 80-те години в Германия. Тогава той се смята за обиден. Използват го левите, в това число Хабермас, в своите атаки срещу опитите на новия кацлер Хелмут Кол да отмести акцентите и да каже, че отношенията на немците с миналото не трябва да се изчерпват единствено с покаяние. Състои се знаменитата дискусия, наречена „разправията на историците“. В този именно контекст възниква понятиието Geschichtspolitik.</p>
<p>През 2004 г. група полски автори публикува статия, която се казва „Историческа политика“ (Polityka historyczna). В нея те твърдят, че историческата политика е нещо много правилно и необходимо. Тъй да се рече, всички страни използват историята в политическите си борби – защо да не го правим и ние, поляците? Това съвсем не е срамно, при това е толкова важно, че не бива да се оставя само на историците. И тръгна…</p>
<p>Когато аз започнах да използвам понятието „историческа политика“, вече като изследователски термин, се опитах да го разширя. Освен за историческа политика в международните и междунационалните отношения, започнах да говоря за това, че историческата политика съществува и като плод на борбата на различните партии за правото им да интерпретират миналото на съответната държава във вътрешнополитически план. Тоест става въпрос за това как с помощта на миналото тази или онази политическа сила се опитва да получи предимство в борбата с опонентите си.</p>
<p><strong>— Спомням си публикации за историческата политика в списанието на Московския център „Карнеги” през 2009 – имаше и ваша голяма статия, и текстове на историци от Полша и Германия. В онзи период Русия още силно „изоставаше“ по отношение на историческата политика в сравнение с тези страни и изобщо със стрените от Източна Европа и балтийските държави. </strong></p>
<p><strong>Сега обаче сме свидетели колко активно руските власти използват историята за политически цели. Не става дума само за конюнктурната експлоатация на темата за Великата победа, а и за определени административни действия и забрани. Можем ли да кажем, че именно сега в Русия започва историческата политика?</strong></p>
<p>— Не, можем да кажем, че е станала по-твърда и радикална.</p>
<p><strong>— А когато тя започна в своя съвременен вид? Нямам предвид онази тотална и опасна за живота историческа политика, каквато съществуваше при Сталин.</strong></p>
<p>— Спомнете си Комисията за борба с фалшифицирането на историята към аминистрацията на президента от 2009 година. Спомнете си учебника по история на Данилов—Филипов. Това са все проявления на историческата политика.</p>
<p><strong>— Днес сме свидетели не просто на прослава на империята, но и на връщане към сакралното отношение към държавността като такава. Изгражда се линия, която не може да се пререже, на държавната приемственост: царизмът — съветската империя — путинска Русия. А отделните „грешки“, смутните времена и „спокойните“ години не са пречка за това.</strong></p>
<p>— Думата „сакрален“ в случая има принципно значение. Винаги е много опасно, когато започнат да се отнасят към нещо като към сакрална, свята ценност — именно тогава започват всякакви неприятни, мракобесни неща, и ние сега добре виждаме това.</p>
<p><strong>— Днес се забелязва активизиране на действията на руската власт в областта на историческата политика. Съвсем наскоро, по време на визитата си в Полша, първото лице на държавата официално и публично се върна към съветското тълкуване на „Молотов—Рибентроп”. При това избягвайки собствената си осъдителна оценка на този пакт.</strong></p>
<p>— Казвате нещо много важно — изтъкнахте, че Путин осъждаше пакта от 1939 година. Сега да видим що за визита бе тази в Полша. Това бе началото на някакво затопляне между Варшава и Москва – когато на власт дойде Туск, когато братята Качински все още не си бяха отишли (Лех Качински остана президент до трагичната си гибел през април 2011 година), но бяха загубили контрол над правителството.</p>
<p>Проблемът се състои в това, че за Путин осъждането на пакта „Молотов—Рибентроп” беше инструмент.</p>
<p>Видите ли, ако вие се държите с нас по човешки, ние ще направим същото. Ако вие демонстрирате стремеж отношенията ни да се нормализират, ние сме готови да поемем няякаква отговорност, някаква историческа вина. А, ако се нуждаете от конфронтация, извинете, но ще тълкуваме историята така, както на нас ни е по-удобно.</p>
<p>Изобщо, струва ми се, стигаме до ключовата тема в нашия разговор. Това, което се случва сега, включително изявленията по повод пакта „Молотов—Рибентроп”, това, бих казал, са финални щрихи към оформянето на новата картина на европейската политика на паметта и на европейските войни на паметта.</p>
<p>До този момент говорехме за историческата политика и за политиката на паметта в рамките на постсъветското пространство, Русия, Източна Европа. Всъщност на този етап ситуацията трябва да се разглежда по-широкомащабно — минимум в рамките на цяла Европа.</p>
<p>Ако погледнем състоянието на Европейския съюз в навечерието на неговото разширяване на Изток, ще установим, че още през 80-те години на ХХ век е бил налице консенсус за историческото му развитие в бъдеще.</p>
<p>Ключово събитие в тази картина на миналото е Холокостът. Това е много разумно, защото практически всички членове на ЕС, всичките тези нации, така или иначе носят отговорност за случилото се и за база е приет принципът „никога повече“. В рамките на този дискурс главна жертва са отсъстващите персонажи — евреите, загинали по времето на Холокоста. Съответно проблемът на жертвите в някакъв смисъл е изнесен извън скоби. Тоест холандците не са стояли пред германците, не са се били в гърдите и не са крещяли: „Ние сме ваши жертви“.</p>
<p>Разбира се, известно е, че немците са главните виновници. Но през 80-те години става ясно, че за много неща са виновни не само те, но и всички останали европейци. По този въпрос се постига консенсус във връзка и с възпитателната роля на историята. В рамките на така оформилата се картина на резултатите от Втората световна война Нюрнберг въобще не се обсъжда.</p>
<p>В момента, в който се случва разширяването на ЕС, източноевропейските страни, особено балтийските, просто взривяват този консенсус и към днешна дата той не съществува. Защото кои станаха национални герои на тези страни? Хората, участвали в Холокоста. Моите роднини от еврейската част на семейството ми са изгорени живи в Слонимската синагога под зоркия поглед на отряд латвийски есесовци. Толкова, с това дискусията се закрива.</p>
<p>А маршът в чест на биившите есесовци в Рига, който се провежда всяка година, без да бъде осъден от европейските политици? За мен той е лична обида, каквато впрочем би трябвало да бъде и за всички останали.</p>
<p>Вторият момент е, че ние, европейците, сме представяни като жертва на комунизма, привнесен от Москва и само от Москва, и в този смисъл сме пострадали от зверствата на тоталитаризма толкова, колкото и от тези на нацизма.</p>
<p>В тази нова ситуация ключовото понятие е тоталитаризмът. Важно е не сравнението между Съветите и нацистите (защото сравнението е напълно легитимно нещо), важен е полученият знак за равенство в края на това сравнение. Когато Европейският парламент прие 23 август (на тази дата през 1939 г. е подписан пактът „Молотов—Рибентроп”) за общоевропейски Ден в памет на жертвите на тоталитарните режими, стана ясно, че европейският поглед към миналото е преформатиран.</p>
<p>След това, условно казано, Путин реагира инстинктивно. Така да се каже, вие ще признаете своя Мюнхен и своята отговорност, а ние – своя пакт „Молотов—Рибентроп” и своята отговорност, и тогава всеки ще си носи последствията поравно. Ако пренебрегнете Мюнхен, а последствията ще са само за наша сметка във връзка с пакта „Молотов—Рибентроп”, ние не участваме в общата игра. Което впрочем и се случи.</p>
<p><strong>—Възниква странното разделение на добрите и лошите есесовци. Лошите са осъдени в Нюрнберг, а добрите – от Прибалтика или дивизията на Галчин – са се „борили“ за свободата и са се оказали есесовци едва ли не по принуда. </strong></p>
<p>— Въпросът не е дали са се оказали есесовци по принуда или не. Тези старци ние можем да ги „разберем“, да не ги преследваме, да ги оставим да доживеят дните си… Но да ги превръщаме в герои е недопустимо. А именно това се случи в Украйна по отношение на бойците от Украинската въстаническа армия, които също са сътрудничели с хитлеристите.</p>
<p><strong>— Излиза, че Украйна също се е присединила към разрушения предишен консенсус?</strong></p>
<p>— Излиза, че някакви базови, морални, принципни оценки от миналото са били пренесени в жертва на политическата конюнктура и затова днес критериите са размити.</p>
<p>Какво още е важно при преформатирането на историята? В Европа започна да се променя ролята на Германия. В продължение на много години тя бе икономическият двигател на Европа, който днес откровено претендира за политическо лидерство в Европейския съюз. Какво се получава в резултат?</p>
<p>Първо, виждаме, че всички сили, които така или иначе са критично настроени към политиката на ЕС, актуализираха спомена за Втората световна война и отговорността на германците в нея.</p>
<p>Погледнете Гърция. Погледнете Полша — там демонстрациите на евроскептиците минават под лозунга „Добре дошли в концлагера ЕС!“. Виждал съм това със собствените си очи.</p>
<p>Но за нас, в Русия, е важно друго. За последната година и половина ние загубихме едно от може би най-важните си общи достижения с германците. Независимо от трудната ни история на съседни държави немците стояха в най-горната част на скалата на симпатии – веднага след украинците и беларусите. Съществуваше политика, формулирана от германците като „партньорство в името на модернизацията“. Русия дава на Германия ресурси, тя на нас — технологии, ноу-хау, заводите „Фолксваген“ и т.н. На ниво „обикновени хара“ всичко това пасваше чудесно. Пример. Когато бе открит заводът „Фолксваген“ в Калуга, в качеството на наставници и наблюдатели-контрольори бяха изпратени чехи. Оказа се, че нещата не се получават. После пристигнаха германци и те прекрасно се разбраха с руските работници.</p>
<p>Какво става сега, две години след началото на кризата? Днес немците заемат трето място отзад напред в списъка със симпатии и антипатии на руснаците. По-лоши са само американците и украинците. Това означава, че се е променила цялата визия за миналото, защото от немеца, който още през XVII век е пристигал в Русия, за да открие аптека, а после става основател на медицински факултет, какъвто е случаят в Казан; от немеца академик, немеца фермер, немеца руски генерал, а след това и немеца, произвеждащ заедно с руски работници „Фолксваген“, той отново се превърна в немеца империалист, който през цялата първа половина на XX век се е борил с Русия за влияние в Източна Европа и сега е решил отново да поднови тази война.</p>
<p>Обърнете внимание – за последната година вместо формулировката „престъпленията на нацистите през Втората световна война“ постепенно започнахме да използваме „престъпленията на немците през Втората световна война“. Тоест всичко положително е отишло по дяволите.</p>
<p>Възниква въпрос. Когато са се формирали механизмите на взаимното помирение, какво, нима не сме били прави? Заблуждавали сме се и накрая, днес, сме си казали едни на други истината? И сега основното в нашите отношения са, от една страна, военните престъпления на германците, а от друга — немските жени, изнасилвани от съветски войници?</p>
<p>Кога сме стояли на правилните позиции? За мен отговорът е очевиден: на правилни позиции сме били тогава, когато сме търсили положителните сюжети в миналото си.</p>
<p>Аз следя настоящите сюжети в Германия и съм крайно огорчен от това, което се случва там. В Германия съществува понятие „Путин ферштеер“ (Putin versteher). Преведено, това е „човек, който иска да разбере Путин“. И това днес звучи като обида и обвинение.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/52517_EaE1qgNZw1fNN0nXiMdBOQlR4B0QQv.png" style="height:339px; width:570px" /></p>
<p> </p>
<p>Тоест в Германия има хора, които казват: „Момчета, може пък и ние нещо да сме направили не както трябва в тая Украйна? Може би и ние имаме някаква вина? Може би не бива да започваме и завършваме всичко с това, че единственият виновен е Путин?“. Такъв човек го нарочват за „Путин ферштеер“, разправят колко е лош и какви субсидии получава от Кремъл. С други думи, много хора вътре в Германия също са загубили способността си да разговарят нормално помежду си.</p>
<p><strong>— Това е логиката на информационно-психологическата война.</strong></p>
<p>— Най-страшното е, че това се случва и в Германия, и в Украйна, и в Русия. Най-страшното е, че има много хора, които го поощряват, разпалват. Тъканта на обществения живот се разнищва, стига се до разпад на социалните контакти, на нормалността в общуването.</p>
<p><strong>— Как се отнасяте към държавната намеса в историческата памет, свързана с приемането на законодателни актове? Актове от типа на така наречения „закон на Яровая“? На типа закони, приети в други държави – за забраната да бъде отричан Холокостът или за тоталитарната символика?</strong></p>
<p>— Тук трябва да разделим принципно нещата на две. Законите за Холокоста са закони за отричането на твоята собствена вина. Ако французите или немците приемат такъв закон, то е все едно ние да приемем закон, забраняващ да се отрича депортирането на чеченци или кримски татари по време на комунистическия режим.</p>
<p><strong>— Как мислите, защо „историческата“ престрелка в голямата си част е свързана с борбата на символите?</strong></p>
<p>— Защото в основата си тя е за масово потребление. По принцип има учени, които предпочитат да говорят не за историческа политика, а за символическа политика. Тоест за тях историческата политика се явява частен случай на символическата политика. А за мене георгиевската лентичка е частен случай на историческата политика.</p>
<p>И разбира се, че символите са мощна сила. Въпросната георгиевска лентичка бе измислена като символ в навечерието на 60-годишнината от Победата от едно момиче от предишния екип на РИА „Новости“. Тя самата се самоиронизираше и се шегуваше, че това било „абсолютно блондинско решение“. А се оказа, че това „решение“ притежава огромна сила.</p>
<p>Какво се случи? Символът бе измислен, вкаран в действие, моментално тиражиран. В определен момент държавата даде своята материална подкрепа – в бюджета се появи перо за производство на георгиевски лентички и тяхното разпространение. Това стана някъде около 2008—2009 година.</p>
<p>По-нататък стана ясно, че георгиевската лентичка има най-силно въздействие даже не в Русия, а в страни като Украйна, Молдова, в съседните държави. Тоест там, където има разкол, където съществува спор по повод на идентичността, на паметта. Затова започнаха демонстрациите с георгиевски ленти в Севастопол, в Кишинев, в Днепропетровск — където просто не ги е имало.</p>
<p>Имам снимка от 9 май 2012 година: на площада в Киев стои мъж във везана дреха и с георгиевска лентичка. Забележете – през 2012 година, когато в Лвов националистите вече атакуваха ветераните и късаха лентичките.</p>
<p>Сега лентичката се приема като опознавателен знак на сепаратистите в Донбас, а в Украйна е напълно делегитимирана. Това означава, че все пак има хора, които въпреки всичко се опитват да се закичат с нея на някаква демонстрация – примерно в Одеса и или някъде другаде, за което са заплашени от физическа разправа.</p>
<p>Има атаки срещу символите, а има и опити да се внедрят алтернативни символи — например ален мак вместо георгиевска лентичка. И всичко това е много интересно. За тези неща в момента пиша книжка.</p>
<p><em>Превод от руски: Елена Дюлгерова</em></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
