Алексей Милер: Източна Европа се фиксира в собствените си страдания

- В съвременния научен и политически език активно се използват понятията „историческа политика“, „политика на паметта“. Какъв е произходът на тези понятия и съвременното им значение?

- Няма никаква установена норма в използването на понятия като „колективна памет“, „историческа политика“, „политика на паметта“, всеки влага различен смисъл. Трябва да отбележа, че това не е ново явление, например терминът „историческа политика“ възниква в контекста на политическите борби в Западна Германия през 80-те години. Тогава той имаше само негативно значение, беше като клеймо за хората, които се занимават с нещо неприлично, по-точно с историческа политика. Терминът беше актуализиран отново през 2004 г. от полски интелектуалци в положителен смисъл, като определение за това с какво трябва да се занимава държавата в областта на историята. Как да се провежда „историческата политика“ и да се отстоява позитивен образ срещу нападките на противника. В това значение понятието бе пренесено в Източна Европа. Покрай това „историческа политика“ се използва и като неутрален термин за научен анализ.

Това може да се каже за „политиката на паметта“. Някой вижда в понятието изначално негативен феномен, друг – позитивен. Едни отбелязват неизбежността на разпространението на подобни практики, други го използват само за изследвания. Хората, които казват, че всички правят така, сигурно  се опитват да получат за себе си някакви индулгенции, но това е уловка и мошеничество. Всички общества работят с миналото, но не е оправдано онова, което правят с миналото в Източна Европа през последните 20 години.

- Историческа политика в една или друга форма се провежда във всички страни?

- Да, разбира се. Но по-добре да направим разграничение – навсякъде провеждат политика на паметта, а историческата политика е само една от версиите на политиката на паметта, доста агресивна и безсрамна.

- Може ли да се каже, че страните от Източна Европа реализират различни стратегии в тази сфера?

- Трябва да се уточним какво е това Източна Европа. Аз отнасям към Източна Европа всички страни, които бяха част от Варшавския договор и Съветския съюз. Днес това далеч не е единен регион. Може да се каже, че според повечето хора в тези страни са характерни общи тенденции, но има и различия. Първо, трябва да се разграничат държавите членки на Европейския съюз от другите държави. Също така трябва да отделим страните, които чрез политиката на паметта решават проблеми като разделение на обществото (например Молдова, Украйна) и такива, където такива проблеми не стоят толкова остро – литовци, поляци, беларуси.

Това, което обединява всички страни от Източна Европа, е, че те рисуват такъв образ на историята, в който самите те се представят за жертви. Това ги отличава от Западна Европа, където в последните десетилетия основният акцент е собствената отговорност за тъмните страни на историята, за Холокоста. В това отношение може би се открояват Русия и Беларус. Въпреки че не знам много за Беларус, но ми се струва, че там не се наблюдава героизация на колаборационистите и на всички, които са се борели срещу съветската власт, най-малкото в официален наратив. Това ги отличава от Прибалтика и примерно Украйна. Там хората, които са се борели срещу съветската власт, получават статут на герои, въпреки че самите са замесени във военни престъпления по време на Втората световна война. Такава стратегия определя политиката на паметта в повечето страни от региона. Интересно изключение е може би Румъния, която прие закон, забраняващ възвеличаването на замесени в Холокоста политически дейци. Нито в една друга страна от Източна Европа няма такъв закон.

- Може би има и други изключения. В Полша например хора, замесени в Холокоста и сътрудничество с нацистите, не се смятат за герои.

- Вярно, там няма героизация на колаборационистите, но е налице възвеличаване на т.нар. „żołnierzy wyklętych“, които са извършвали престъпления срещу човечеството, а също са убивали мирно население. Участието в Холокоста или равнодушието към него не винаги предопределяло сътрудничество с немците. И това е много важен момент, трябва да се разбере за какви мащаби става дума. Има едно обстоятелство, което се опитват да игнорират. Например известният историк Тимъти Снайдър (в книгата „Черната земя“) казва, че моделът на Холокоста на Изток е един и същ. Но това е лъжа и той сам знае, че не е вярно. Снайдър знае за книгата на Джеф Копщайн, която се готви да издаде, където обяснява феномена, съществуващ само и изключително на анексираните територии от Съветския съюз през 1939-1940 г. – Прибалтика, Източна Полша ( или Западна Украйна и Беларус), Бесарабия. Във всички тези страни виждаме как съседи убиват съседи евреи. Описаното от Грос за историята на Йедвабне* не е уникален случай, а модел. И има повече от 300 места, където са ставали подобни неща. Обяснението на Снайдър, че всичко това се случва, защото СССР и Германия разрушават малките държави в региона, не работи. Показаното от Копщайн е напълно убедително.

- Но се създава впечатление, че Полша не мълчи за Холокоста на официално ниво, както и не премълчава участието на някои полски формирования в него.

- Не, те мълчат на официално ниво. Това се вижда дори в такъв прост пример, че в самото Йедвабне хората не участват в церемонията в памет на убитите евреи, а на официалната страница на това място дори не се споменава за паметник, свързан с тези събития. Да се каже, че не мълчат, няма да е вярно. Както казва известният полски историк Анджей Новак – или Вестерплате**, или Йедвабне. Но това е измамно противопоставяне, защото историята не се състои от Вестерплате и Йедвабне. Това бе посочено от Новак и Йежи Едлицки, които неотдавна в „Gazeta Wyborcza“ се изказаха какво се случва с паметниците на съветската армия.

- Отбелязахте, че по този въпрос Беларус и Русия може да са изключения, но по въпроса за Холокоста това не е точно така. Тази тема и сега се премълчава, местните жители все пак не посещават паметниците на загиналите евреи.

- Имах предвид, че Беларус е изключение в това, че някои тесни неформални кръгове от хора, замесени в Холокоста, не получават статут на герои.

- Но в Полша изглежда е същото?

- Не, вече и за това казах. Нещо повече, ако говорим примерно за въстанието във Варшавското гето, резонно е да се постави въпросът – какво направи за него Армия Крайова. Дори не са планирали да се присъединят към въстанието, но поне го снабдяват с оръжие. Там има маса сложни въпроси.

- Още един характерен случай – Латвия. В рускоезичните медии много се говори по темата как латвийската историческа политика героизира колаборационистите. Като примери се дават шествия на ветерани на СС, споменава се за паметници в провинциални градове. Но от латвийска гледна точка всичко изглежда различно. Направено е достатъчно много – има официален ден в памет на Холокоста, поднесени са официални извинения, призната е вината на няколко латвийски формирования (въпреки че се водят спорове за степента на тяхното участие). Какво мислите по този повод?

- Аз специално не се занимавам с този въпрос. Но ако едновременно се прави шествие на ветераните от СС като герои и се водят дискусии, че участието на латвийците в Холокоста е имало епизодичен характер, също говори много.

- Но по правило в тях участват маргинални политически сили, това не е политическият „мейнстрийм“. И може би не е съвсем оправдано да го наричаме държавна политика.

- Политиката на държавата е, че такъв паметник съществува. Политиката на държавата е, че разрешава такива шествия и не разрешава контрадемонстрации.

- Добре. Ако се върнем към началото на разговора, кой сега е основният агент, основната причина за историческата политика в нашия регион, кой я провежда?

- Основен агент е държавата. Тя по силата на придобит опит, повече или по-малко успешно, създава структури, в частност държавни институти за националната памет (Полша, а в пародиен вид – Украйна), комисии по преброяване на жертвите на тоталитаризма. Създават се и обществени – формално, а понякога и реално независими институции. Не бива да се забравя, че и „Мемориал“*** е създаден при покровителството на държавни структури. В последно време в Русия са създадени няколко крупни – само формално независими организации – Руско историческо общество, Руско военно историческо общество, които се оглавяват от председателя на Държавната дума и министъра на културата. Също фонд „Историческа памет“, който извън всякакво съмнение получава финансова поддръжка от държавни структури. И, разбира се, тук се включват традиционни академични структури, електронни ресурси, музеи.

Това се вижда много добре в Полша, когато проектът за музей на Втората световна война под патронажа на партия „Гражданска платформа“, сега спешно се модифицира от партия „Право и справедливост“. В Литва има музей на геноцида и т.н. Институции много.

Струва ми се, че в политиката на паметта принципното различие може да е определящо за организациите, чиято цел е да осветяват тъмните страни на собственото си минало, и структурите, които поставят въпроси на своите съседи. Това е принципно важно.

- То е важно, но навън или навътре е насочено?

- Не, не е съвсем точно. Защото насочено навън, то може да преследва вътрешнополитически цели, както  и обратно. Често насоченото навътре, преследва далеч не благородни цели: „Нашите зли комунисти са виновни за това или за онова.“ То може да се използва в контекста на избора. По-важното е не навътре или навън е насочено, а дали е „за нас“ или „не е за нас“.

- В този смисъл разликата е по-скоро в моралните позиции?

- Да, именно. Всъщност културата на паметта се основава на възпитанието на човека чрез осъзнаване на грешките на неговите предци, чрез това се възпитава отзивчивост, културна рефлексия. Другият вариант е формиране на представата у човека, че някой друг все му е длъжен, че той винаги е невинно пострадалият. И затова като невинно пострадал представител на естонския, латвийския, беларуския народ има право в тази страна да прави каквото му е угодно, а ако не му харесва – куфара и терминала.

- Ясно. Какви позитивни или негативни последствия може да има такава политика в региона като цяло?

- Струва ми се, че регионът е замърсен по отношение на политиката на паметта, която като цяло е фиксирана върху идеята за собствените страдания. В резултат се излъчват мощни негативни импулси. Нещо повече, новите страни от Европейския съюз в голяма степен им се удаде да подкопаят съществуващия преди в стара Европа консенсус по отношение на Холокоста като основен урок на политиката от ХХ век. Такава практика не предвещава нищо добро, но тези тенденции се засилват. Мисля, че войната на паметта, релативизацията на собствената история, маргинализацията на собствената вина – това е основната тенденция в региона.

- Какви могат да бъдат според вас основните последствия? Може ли да доведе до конфликт между държавите?

- Той вече съществува. Държавите вече престанаха да си сътрудничат по определени болезнени проблеми. Като например Полша и Русия. Но сама по себе си историческата политика не води към война, тя обслужва обществената мобилизация, но все пак не води към военни конфликти и стълкновения.

- Как можем да оценим заплахата от такова манипулиране на историята?

- Възникна например ситуацията с бежанците в Европа. Само тези страни, които дълбоко възприемат старата европейска култура на паметта, съществуваща преди разширяването на ЕС, почувстваха своята отговорност, въпреки че и там нямаше вътрешно единомислие. Те помнят, че феноменът на бежанците не е от вчера и не могат да заемат позата „това не е наша работа“, както направи Източна Европа. „Това не e наша работа, вървете си, самите ние сме пострадали“. Това е демонстрация как паметта влияе на настроенията на хората по много важни въпроси.

- Вие казахте също, че източноевропейските държави изтласкват Холокоста от центъра на внимание…

- Стараят се да го изтласкат.

- А с какво го заменят?

- Заменят го със страданията на жертвите от тоталитаризма. Акцентът се слага върху борбата с комунизма, тъй като с нацизма вече са се справили. Разбира се, в тази конструкция отпред са хората, които са се борели с комунизма, а това, че мимоходом „обиждат“ евреите и си сътрудничат с нацисти, не е важно, тъй като то е в резултат на травми. Преувеличавам, но това е смисълът. Ние имаме ден в памет на жертвите на тоталитарните режими. Той не предполага, че се отменя паметта за евреите, унищожени от нацистите. И наред с това латвийските есесовци, които ги изгарят, а после отчаяно се борят със съветската власт и стават нейни жертви. Имам проблем да разбера такава структура на паметта.

- Каква перспектива има подобна структура на паметта? Ще остане ли или ще се върне към стария „западноевропейски“ модел?

- Сложно е да се прецени как ще се развият събитията в подобен план. Част от хората на Запад осъзнават опасността от подобни неща, но това е въпрос на борба, тук политическите залози са много високи. Очевиден е например стремежът на прибалтийските страни да поставят темата за европейския тоталитаризъм в центъра на европейската политика на паметта. Така, както се страхуват от съвременна Русия. Трябва да разберат, че този страх възниква веднага след като получават независимост и не трябва да се обвързва със събитията от 2014 г., това не е вярно. Те имат своите оправдания, имат своите травми и целенасочено работят в този контекст. Те искат Западна Европа да не търгуват с техните интереси по отношение на Русия, както им се струва.

- Тоест изглежда, че външният политически фактор е основен?

- В дадения случай – да. Но не винаги е така. Понякога е основен, друг път е вторичен.

- Да преминем към темата за Русия. За последните 15 години може да се види, че подходът на руските власти към политическата памет и историческата политика се промени. Как бихте характеризирали тази еволюция?

- По време на перестройката и в първите години след разпадането на Съветския съюз  се отделя много голямо внимание към историята. После при късния Елцин последва спад, когато се провали съдът над КПСС и други подобни дела. Властта остави, повече или по-малко, историците намира.

След 2000 г. властта отново се обърна към темата за миналото, но чрез изграждането на коалиции. Пример може да бъде утвърждаването на знамето и химна. Знамето беше утвърдено, когато Путин встъпи в коалиция с т.нар. демократи, а химнът, когато направи коалиция с т.нар. комунисти. Всичко това се случи в продължение на една година. После в периода 2004-2009 г. настъпи политизация на темата за историята. Важно е да се отбележи много противоречивият период 2008-2010 г. – имаше тенденция за всеобщо омаскаряване, взаимни нападки, създаване на комисии по фалшификации. Но, от друга страна, имаше импулси за примирение, които бяха озвучени от Путин през 2008г., когато осъди пакта Рибентроп-Молотов и повтори това в своята реч на Вестерплате през 2009 г. Но после той откри, че всички се съгласиха с него – „да, ти си виновен“. А той очакваше да кажат – „Да, ти си виновен, но ние също, например в Мюнхен“. Но всички казаха, че Мюнхен не е важен, вие сте виновни. Затова у нас паметта за всички лоши неща, случили се през ХХ век, ще бъде белязана от решението на Европейския парламент в деня на сключване на пакта Рибентроп-Молотов.

Противоречивите тенденции продължиха до 2013 г., когато започна сътрудничество и с властите, и със системните либерали, и с полусистемните либерали, и с църквата по въпросите за паметта и престъпленията на комунистическия режим. Но после всичко рухна в контекста на конфликта с Украйна и Запада. Сега през 2016 г. имам чувството, че нещо се придвижва напред. Открихме музей на ГУЛАГ, музей на сталинизма, и това са интересни музеи, наистина важни музеи. Но за съжаление всичко сега се прави като чисто държавна програма, а не като сътрудничество между различни обществени сили. Струва ми се, че ситуацията днес в Русия не е добра в този смисъл. Има много примери, че историците работят на принципа „както ви е угодно“.

Взеха Крим - ето ви история на Крим, начена се Новорусия – ние сега ще ви напишем история на Новорусия. Получи се една дискредитация на значителна част от професионалната общност. Спецификата на руската ситуация е, че има теми, с които в Русия е много удобно да се занимаваш, ако се намираш в състояние на война на паметта със съседите. Например активната разработка на темата за Холокоста в Източна Европа и участието на местното население в събитията – това вече е двойствено нещо. От една страна, няма нужда много да се мисля, просто публикувай документи, и ти вече губиш играта със своите партньори от другата страна на границата.

От друга страна, това се преподнася така, че ние, руснаците, сме някакви различни. Един вид, ние такива неща никога не сме правили. Може да се каже, че всъщност не сме, но не мисля, че сред руснаците няма да се намерят хора, участвали в Холокоста. Имало ги е, в това число сред казаците и т.н. Но със сигурност в Русия няма героизация на колаборационистите, това е много болезнена тема. Скоро в Санкт Петербург историк защити дисертация за власовците, не беше някакъв панегирик и възхвала, но въпреки това предизвика много скандали, опити да се провали защитата, много нерационални реакции видяхме по този повод.

Но трябва да помним, че ключовата тема за паметта на ХХ век в Русия е подвигът на руските войници, които победиха нацизма, освободиха от нацизма Европа, освободиха Освиенцим. Въпреки че, както призна Путин – те не можеха да донесат свобода, тъй като самите не бяха свободни (2009г.) На този фон ще видим как външният министър на Полша Схетина в речта си роди мисълта, че тях украинците са ги освободили, Украинският фронт, а Путин не го поканиха за честване на датата на освобождението на Овиенцим. При това този министър има степен доктор на историческите науки, тоест знаеше какво прави.

В Русия много са противоречивите тенденции, много са загубените възможности и има много повече несигурност, отколкото у съседите. В Русия няма консенсус по въпроса накъде отива обществото и какво иска, затова няма и консенсус по повод миналото.

- Кой е основният двигател за промяна в политиката на паметта?

- Невъзможно е да се определи. В отделни случаи е абсолютно очевидно, че това е външнополитическият фактор. Когато през 2005-2006 г. разбраха, че Русия отново става обект на системни атаки от страна на съседните историографии и исторически политики, се наложи да реагира. Когато се очертаха нови тенденции – Туск спечели изборите, Обама дойде на власт, това също се отрази.

- Янукович през 2010…

- А после Янукович… Но ако погледнем ситуацията през 2011-2012г., ще видим, че много инициативи стават заложници на вътрешнополитическите борби. В частност, противоречията между Путин и Медведев. Медведев се позиционира като човек, който еднозначно осъжда сталинизма. Той се опита да си създаде съответстващ политически профил, докато не стана ясно, че няма да остане президент. Профилът на Путин беше – „всичко, което е било, е все наше“, а Медведев се отказа от отделни неща, въпреки че ние не сме чули Путин да хвали сталинизма.

- Да, но от някои официални лица на руската държава сме го чували.

- От властта все пак това трудно може да се чуе, но в отделни обществени слоеве ситуацията изглежда различно. Раздразнението от корупцията, от социалното неравенство намира израз във фразата – „Сталин за вас“. Фразата може да се замени и с „Китайско ръководство за вас, защото разстрелва за корупция.“ Значителна част от народа безусловно би се подписал под това.

Но като цяло без съмнение много голяма роля играе външнополитическият фактор. Самият Путин демонстрира готовност за взаимно покаяние. Ние се покайваме за Катин, за пакта Рибентроп-Молотов, ние го осъждаме. И с това темата се закрива. Когато Путин разбра, че това няма да затвори темата, а е само начало на дълъг път, се изключи от нея. Въпреки че аз смятам, че това не е правилно, би трябвало да се заеме по-разумна позиция. Да не се връща назад в позицията си от 2009г.

- Тоест според вас руската политика на паметта е реактивна. Тя реагира на външните предизвикателства, но ясна и разбираема стратегия по този въпрос няма?

- Настоявам на факта, че тя е преди всичко реактивна. Реагира не само на външните, но и на вътрешните предизвикателства. Последният пример е дебатът за общия стандарт, не за учебниците, а единен стандарт. Това беше реакция на предизвикателствата на т.нар. автономни републики. 20% от историята на Русия са заделени за регионалния компонент. И се прави кой знае защо, тъй като тези учебници произвеждат много негативно впечатление и често наистина възпитават ненавист към съседите, към съгражданите.

- Ако трябва да се оцени степента на вмешателство на държавата по въпросите на историята от 2003 до 2016 г., къде беше пикът на такова вмешателство? Сега или по-рано?

- Не мисля, че сега има пик. Пикът беше в 2008-2009 г. , когато имаше усещане, че се готви тотален контрол или система за тотални преследвания. Сега тенденциите са противоречиви. Действат организации, създадени под патронажа на властта, но паралелно и без влиянието на властта се оформи Свободно историческо общество, което се опитва да се съпротивлява на тази политика. В него има няколко стотин души със своя програма за действия, много места за публични мероприятия. По принцип в Русия може да се издаде всякаква книга, да се пише за каквото ти хрумне, да изказваш всякакво мнение, за такива неща на практика няма репресии.

- Тоест свободата за историците в Русия сега е повече, отколкото през 2008г.?

- Не, навярно свободата не е повече. Например при новите условия историците са отрязани от всякакви пари от чужбина, има заплаха от превръщането им в „чужди агенти“ . При това има и имаше маса проекти с чуждестранно финансиране или съвместни, които хората сега се страхуват да започнат или да продължат. Както вече казах, тенденциите са противоречиви. Това не е движение в правилната посока, нито е затягане на винтовете. Нито едното, нито другото.

- Ако говорим не само за ХХ век, но и за ХІХ, повече отдалечена история, може ли да се каже, че има промени в историческата политика? Например по беларуския и украинския „проблем“?

- Основният интерес се измести встрани от ХХ век. Не виждам някакви нови и агресивни тенденции в интерпретацията на ХІХ век. Все пак въпросът за ХІХ век е дали беларусите и украинците са нации и той беше открит. Въпросът за руската нация не стои, тъй като е била империя, създала е държава, въпросът е само в това, в какъв вид ще бъде руската нация. Има вероятност беларусите и украинците (или по-точно, малорусите) да станат отделни нации, но може да се реализира и друга възможност, няма нищо предопределено.

- Но какво да кажем за изявленията на официалните лица, които активно циркулират в медиите? Може дори да припомним изказвания на Путин за „единен народ“, което може да се интерпретира като отричане на беларуската и украинската нация на официално ниво. Доколко такава тенденция намира поддръжка и бива забелязвана?

- Изказванията на Путин са несполучливи, неразбираеми и е сложно да бъдат защитени. Но е друго, когато казва, че русите и украинците са един народ – забележете – „русите и украинците“. Вероятно смисълът на това изказване е, че не бива да има вражди, въпреки че в действителност съществуват.

В украинските и беларуските медии се хващат за отделни изказвания и интерпретации, за да се създава негативен образ на Русия. Например има една концепция за „руския свят“, която има негативно значение, особено в украинските и беларуските кръгове. По мое мнение преди украинската криза главен проповедник на тази концепция беше патриарх Кирил и смисълът беше да се предвидят необходимите способи за взаимодействие в рамките на „руския свят“, който бил уважавал суверенитета на отделните държави. Да се научим на уважителен разговор със суверенните общества, но да съхраним общата тъкан – такава беше през 2011-2012 г. позицията на Кирил. Разбира се, от тази интерпретация остана много малко след 2014 г., но то е пример, че много идеи и концепции, създадени в Русия, далеч не са така еднозначни, както се опитват да ги представят в Украйна и Беларус.

- Да, Русия е сложна и съществуват различни подходи към съседите, но какви идеи формират централната позиция? Признание за суверенитета и самостоятелност и стремеж да се намери механизъм за взаимодействие с отчитане на статута или стремеж някак си да се изгладят различията и да се концентрира всичко под властта на Москва?

- Дискусиите за това се водят на една плоскост – между националисти на десния фланг, тоест това не е „мейнстрийм“. Малко встрани от центъра и далече надясно до открит радикализъм. Смятам, че въпросът за държавността трябва да се решава само чрез референдум, но има още много и други въпроси, особено в Украйна – за статута на руския език, за положението на руснаците, за НАТО, за Митническия съюз. Разбираемо е, че идеята за създаване на структура, която да обедини икономически и политически Русия, Украйна и Беларус за Кремъл беше много скъпа. Цялата история през 2014-2015 г. е история на борбата между големи играчи около този проект. Сега разбираме, че проектът е погребан, въпросът е само – кой, колко и за какво ще плаща. Украйна сега се намира в лоша позиция, тъй като нейните политици позволиха да превърнат страната в игрално поле с нулев резултат. В това отношение Лукашенко демонстрира значително по-висока политическа класа, което дори беларуските националисти трудно могат да отрекат.

- А какво е вашето лично отношение към идеята за „руския свят“, струва ли си да се боят от този „руски свят“ съседите на Русия?

- Това е дълъг разговор, но към съвременните политически процеси в тази област не трябва да се отнасяме позитивно.

- Могат ли да се обособят някакви отделни моменти?

- Има тема за православния руски свят, но с това, естествено, всичко не следва да бъде изчерпано. Има гигантски масив от руска литература, която се създава, в това число и от такива хора като Светлана Алексиевич или Александър Кабанов. Въпросът е как да се направи така, че този масив постоянно да се обогатява, за да се получи преливане. Трябва да има достъпност до руските книги, повече внимание да се отделя на единното образователно пространство, за да идват повече рускоезични хора в Русия да се учат.

- Тоест „руският свят“ според вашето разбиране е да се насърчава хуманитарното единство?

- Да, точно така.

- А политическото единство?

- Идеологията на своеобразен иредентизъм**** беше например официална идеология на ФРГ до обединяването си с ГДР. Тази идеология днес е официална за Китай. Разбирате, че в отношенията между Русия и Беларус, струва ми се, всичко е много просто. Позицията на Кремъл е такава: ние ще бъдем много щастливи, ако Беларус се присъедини към нас, но чрез референдум и по волята на народа. Такава перспектива вероятно плаши някои беларуси, но такъв подход не предполага война и насилие. И това е принципно. А ако ситуацията е такава, че политиката на иредентизъм способства за разцепление в страната, както е в Украйна, тогава започва кървавата история, затова съм против руското „събиране на земите“. Дори идеята, че такива въпроси може да се решават по въоръжен път, не трябва да съществува.

- Тогава е резонно да се зададе въпросът – а за какво е този „руски свят“?

- Той е нужен на много хора. „Руският свят“ произвежда културен продукт, достатъчно привлекателен, но ако някой казва, че на него такъв продукт не му трябва, че предпочита продукт на беларуски език – това е негов избор. Не трябва от това да се прави проблем.

- Значи ли това, че продуктът на беларуски език не може да бъде част от „руския свят“?

- Това зависи от позиционирането. Важно е с какво този продукт на беларуски език ще вдъхновява – с враждебност към руския свят или със стремеж за неговото обогатяване. Или изобщо не се ръководи от тези въпроси. Всички тези позиции са напълно легитимни.

- Но враждебни към „руския свят“ може да бъдат и продукти на руски език, това се среща, дори често.

- От руския език като някои медии може да се възползва човек дълбоко враждебен на „руския свят“. Ако човек смята, че всичко, което е от Москва, е вредно, то вероятно си има собствена позиция, но той ще бъде маргинал в „руския свят“. В най-елементарен израз идеята за „руския свят“ се заключава в това, че културният продукт, създаден в неговите рамки, трябва да бъде достъпен до цялото население от този свят, за да съществува единство между тези хора, в това число и чрез постоянен културен диалог. Това не означава изолация от другите „светове“. Но нямам усещането, че като цяло хората от Източна Европа успяха да се сближат например с англо-саксонския свят. В резултат отказът от „руския свят“ като резервоар на културни ценности води не към обогатяване от нови източници, а към примитивизъм на културния репертоар. Впрочем това също е вариант на свободния избор.

Превод: Рени Нешкова

*Йедвабне - По време на Втората световна война градът отначало попада под съветски контрол, но впоследствие е окупиран от Германия. На 10 юли 1941 г. нееврейското полско население на града събира 75 от местните евреи на площада в центъра на града. След нанесен побой върху тях евреите (включително местният равин) са принудени да унищожат паметник на Ленин, издигнат на площада по време на съветската окупация. След това евреите са убити и погребани в масов гроб, заедно с фрагменти от паметника. Останалата част от евреите в Йедвабне е изгорена жива в един хамбар.

**Вестерплате - полуостров в Гданск, Полша. Става известен с нападението на германските войски над Полша от 1 септември 1939 година и героичната отбрана на военно-транзитния склад – т.нар. Битка за Вестерплате, с която започва Втората световна война

***“Мемориал“ – Международно историко-просветителско, правозащитно и благотворително общество - неправителствена организация, чиято основна задача е да изследва политическите репресии в СССР.

****Иредентизмът е политическо движение за анексиране на чужди територии към предполагаемо еднонационалната държава