- Автор: Елена Дюлгерова
- 10 Sep 2020
- 221
- 7
В този свръхактуален пейзаж един човек сменя идентичността си – приема ново име, документи и дори лице... Загубената му любов обаче го връща обратно към Русия и към онзи, който някога е бил. Забавно-горчиво-романтичната социална мелодрама напомня за любими класики в този толкова руски жанр – тоналността е като тази на незабравимите „Москва не вярва на сълзи”, „Пет вечери”, „Гара за двама”, но в днешната епоха. Спектакълът е продукция на Драматичен театър „Стефан Киров” - Сливен, под режисурата на Васил Василев, а в ролите са обичаните Мария Сапунджиева, Мариана Миланова, Георги Кадурин и Христо Бонин. Преводът на пиесата е дело на Василка Бумбарова, сценографията на спектакъла – на Николай Нинов.
- „Лице“ е един европейски спектакъл, който съединява руската психологическа школа и играта. Това е пиеса за оцеляването на душата в съвременна Русия. Такъв кратък анонс за пиесата ви прочетох. Съгласен ли сте с него?
- Да, напълно.
- Ако трябва самият вие да характеризирате пиесата си „Лице“, как бихте го направили?
- Лицето не е само част от нашето тяло, това е и метафора, изразяваща духовното състояние на човека. Лицето като някаква специфична субстанция, чрез която си представяме даден човек.
Когато постъпваш по някакъв начин неправилно, ти губиш лицето си. И обратното – можеш да го намериш, извършвайки благороден жест. Затова става дума по-скоро за метафора. Името на пиесата ни отвежда към сюжета, в рамките на който човекът променя лицето си – губи го, губи своята същност.
- „Оцеляването на душата в съвременна Русия.“ Как оцелява душата в съвременна Русия?
- Ооо. Не оцелява.
- В Сливенския драматичен театър се играят едновременно представления по две ваши пиеси – „Особености на руската любов“ е едната. Другата – „Лице“, разбирам, че е поставена там за първи път в света. Екипът и на двата спектакъла е един и същ. Как ви обясниха – с какво ги е привлякла вашата драматургия?
- Трябва да кажа, че такова нещо, разбира се, не се случва често. Това е първият случай в живота ми, когато две мои пиеси се поставят последователно на една и съща сцена.
Макар че – не, в ранната ми младост имаше такъв случай. Тогава в театър „Съвременник“ поставиха две мои пиеси една след друга – и тогава режисьорът беше един и същи, Леонид Хейфец.
Сега, когато гледах спектакъла „Лице“, разбрах защо режисьорът е избрал именно тази пиеса.
- Защо?
- Струва ми се, защото тя по някакъв начин съвпада с представата му за природата на човешката духовност. За това какво означава тя в съвременния свят.
Историческите промени, които настъпиха в Русия – преходът от СССР в Русия и установяването на новите капиталистически отношения, се отразиха на всички. За много кратко време обикновени преди хора забогатяха и напълно промениха живота си. Всички си смениха жените. Някаква такава странност… Видимо те искаха пълна промяна.
На мене ми се стори, че в това има определена закономерност и започнах да дълбая. Стигнах до извода, че в основата на този факт лежи някаква жажда да успееш, взимайки възможно най-много. Новата жена понякога може да отстъпва на старата и по красота, и по каквото друго се сетите. Но тя е нова, важното е да е нова.
Разбирате ли, това е още едно нещо, което този човек се стреми да получи и получава в живота си. Стигна се до огромни драми между впрочем.
Богатството на театъра е в ролите, в човека на сцената. Театърът се измерва с количеството енергия, която той самият излъчва, с онова количество щастие, което самият той доставя на публиката. Аз пиша комедии, пиша смешни диалози. Щастлив съм, когато чувам смях в залата...
- Сюжетите, които ви вълнуват най-много като творец?
- Такива като в пиесата „Лице“. За мене е важно в сюжета човекът да стои пред духовен избор. Ситуациите да са такива, че да го предизвикват да избере или да не избере. Каквото и да се случва, ние проследяваме неговото поведение, мотивацията му да избере това или онова.
Според мене именно мотивацията, осмислянето на човешкия живот всъщност представлява истински театър. Аз например съм работил в куклен театър и съм наблюдавал животните – но така или иначе съм имал предвид хората, отделния човек.
Опитвам се да се докосна до тези хора, еднакво вълнувайки се от краткия им живот, от реалната възможност да се обича и от невъзможността нещо да се промени.
- Доколко вие самият присъствате в собствените си произведения – като психологическа нагласа, емоция, разум, характер?
- За себе си не знам. Но под секрет ще кажа, че жена ми присъства във всички женски роли. Защото жената, с която ти си преживял (Бооже мой! – повече от 40 години), прониква в теб самия.
Понякога се улавям – мисля си, че в своята същност жените не просто си приличат, те са абсолютно еднакви. Съществуват различни нюанси – една, примерно, е по-възвисена, друга – по-здраво стъпила на земята. Но винаги имат нещо общо помежду си.
Например интонацията. Трябва да определя интонацията на дадена героиня при определени обстоятелства. И си казвам: „Ето тази интонация ми е позната от Галочка“.
- Разкажете за себе си, за света, в който живеете, и онова което ви вълнува съвсем човешки.
- Още когато бях съвсем млад, си дадох следния обет: да не променям собствения си свят, света, в който живея.
Има различни хора. Наричат някои от тях „големи“ – събират се и правят велики неща заедно. Не че и аз не съм имал такива шансове – напротив, имал съм и имам. Но аз живея в моя си свят, сред съвсем обикновени хора. Това за мене е принцип, житейски принцип.
- А с какво се занимава жена ви?
- С мене, разбира се. А аз се занимавам с нея. Занимаваме се един с друг. По професия тя е кинокритик. Жестоко критикува това, което правя. Напоследък се занимава с редактиране. Изключителен професионалист!
От нея с годините научих много и невероятно сложни неща, свързани с езика. През цялото време ми разкрива как едно и също нещо може да се изрази, да се каже с различни думи, събрани в различни фрази – които от своя страна притежават съответни специфични окраски.
Жена ми притежава особени черти, каквито на мене не са ми присъщи. Не харесвам тази дума, но не се сещам за друга – тя е перфекционист. Но мисля, че това е характерно за жените – те искат всичко да бъде направено идеално. Мъжете са другата крайност.
- Пиесите ви са поставяни както в руската провинция, така и в престижните руски и западни театри. По какво се различава публиката?
- Зрителите са еднакви абсолютно навсякъде, стига преводът да е добър. А преводът, който Василка Бумбарова направи на „Лице“, е просто блестящ и резултатът е налице. Виждам, че публиката се смее на тези места, на които се смяха и моите приятели, когато им четох пиесата. Или пък настъпва гробна тишина в залата – отново там, където са притаявали дъх приятелите ми.
А за някои езикови оттенъци, които неминуемо има, за тях вероятно никога няма да разбера.
За мене е важно от самото начало до края на спектакъла вниманието на зрителите да е приковано, мисълта и емоциите им да са изцяло насочени към случващото се на сцената. Затова не виждам никаква разлика в публиката – където и да е тя по света.
- В момента в Русия киноиндустрията се развива с шеметни темпове. Има много приятни филми. Лично аз ги гледам с удоволствие през интернет – напомнят ми за младостта, за „Москва не вярва на сълзи“, „Гара за двама“, да не ги изреждам всичките. Но се питам – при агресивното настаняване на клишетата и в руското кино по подобие на американското, няма ли опасност то да стане твърде равно: „Да, един приятен филм, но нищо повече“.
- Ще отговоря така. Не обичам така нареченото „фестивално кино“ – ако на фестивала не са колоси като Фелини, Чаплин, Тарантино. Има великолепни филми, но по правило трудно може да се избяга от клишето. Съществува и фестивално клише – особено в Европа.
Това е някакъв набор от така наречените „общи изисквания“, които не винаги са благодатна почва за добро кино. Истинското кино и истинското изкуство трябва да разтоварват зрителя, но едновременно с това да разрушават всякакви изградени на съзнателно ниво норми – в добрия смисъл, за да бъдат изградени нови норми, своеобразна, по-различна естетика.
- Препоръчайте на българските почитатели на руското кино съвременни филми, които смятате, че непременно трябва да видят.
- Не бих посочил конкретен автор или филм. По-скоро бих говорил за определени направления. Руските филми от началото на миналия век, айзенщайновските филми, са в жанра на политическата пропаганда, но по форма са съвършени. Сега всичко е насочено към това да се произведе количество, бих нарекъл това явление „акция“ – да привлечеш вниманието. Има страшно много филми и всички агресивно настъпват към зрителите.
Това по всичко прилича на акциите, примерно, на Червения площад. Излизат някакви хора, протестират – привличат вниманието. Не винаги знаят защо го правят, но го правят. Така е и с тенденциите в съвременното кино въобще, не само с руското.
Истинското изкуство ражда школи. Аз имам своите учители. Чаплин – номер едно; Фелини – номер едно. И още няколко съвременни имена.
Италианският неореализъм ме е изградил – такъв, какъвто съм днес. Но това е школа. Те не са разрушавали, те са изграждали. В това виждам проблемите на съвременното кино. То руши всичко.
- През 80-те години дебютирате в онзи период, който условно наричаме „перестройката в Русия“. Днес като че ли сме свидетели на нова своеобразна перестройка. Бихте ли сравнили някак тези две – смея да кажа исторически епохи – в които имаме късмета или нещастието (не знам кое от двете да посоча) да живеем. Какво се промени в този прекрасен и ужасен свят?
- Не, невъзможно е да се сравняват. Ако приемем, че по времето на перестройката сме имали една здрава мрачна сграда – на тази сграда ѝ разбиха прозорците и в нея влезе свеж въздух.
Сега поставят решетки на прозорците, после очаквам да ги зазидат. Съвсем мъничко е свежият въздух, който влиза в нашата сграда. Меко казано.
- Правителството на САЩ ви е наградило с ордена „Посланик на изкуството”, а пиесата ви „Звезди на утринното небе” е включена в задължителната театрална образователна програма в САЩ. Като специално признание ли приемате това, или като нещо в реда на нещата? Америка и Русия са твърде различни, американците и руснаците също не ми се струва да имат много общо.
- Не е моя заслуга, струва ми се. Заслугата е на мои приятели, някои от които вече са на небето, които направиха всичко възможно това да се случи.
Когато написах пиесата „Звезди на утринното небе”, беше времето на големите надежди. Перестройка, в търсене на нова Русия… Отиде си Студената война. Беше време, когато ни се струваше, че светът е по-топъл. Точно тогава за първи път поставиха онази пиеса. Неотдавна я поставиха и в Англия. Но това сега, наскоро.
И аз имам някаква заслуга, но заслугата е основно на историята. На историята, в която хората не искаха повече войни – в това число и „студени“. Разбирате ли? Не ис-ка-ха! Те бяха уморени от тази конфронтация.
Сега е друго. Сега върви „захлаждане“, ще има нови „студени войни“. А възможно е – и горещи. Това е трагично явление. Това е цикличността на странния спираловиден живот – историята отново отива към степен на замръзване. Аз лично тъгувам. И с отчаяние мисля за това.
- Настоящето и бъдещето на театъра? Както в Русия, така и в България и другаде по света.
- В театъра хората винаги трябва да се обединяват, за бъдат заедно. Ние, хората на театъра, имаме изключително мирна професия.
Ние развличаме хората. Правим ги по-добри. Ние сме против войната, против злобата, против жестокостта. По своята същност, по креативното си състояние ние – как да кажа – присмиваме се и правим на глупаци сериозни хора.
Как да кажа – размиваме лицата на реалните хора. Доставяме и сме длъжни да доставяме радост. Ние не обслужваме страданието. Този въпрос е глобален за човечеството: кой какво защитава – оръжието или усмивката?
- Как гледате на политиката? Говори ли ви се за политика?
- Благодаря ви за този въпрос. Вероятно във всяка моя пиеса има политика. Но политиката не ми е близка. Не обичам политиците. Вероятно политиката е необходимост, но ми се струва, че тя е временна.
Например някакви големи групи хора се събират и организират партии. Други групи хора също се събират – по-малки или по-големи. Наричат ги „бандити“ или нещо подобно. Тях също ги занимават единствено собствените им интереси. Там талантливите хора са малко.
Струва ми се, че политиката е… Защо успели, можещи хора се нуждаят от партии? Или от банди?
Например великите футболисти играят в отбори. Гледам Мондиала. В отборите на актьорите моят Бог през последните години е Даниел Мейс. Той играе! Нищо не прави. Но в последната минута забива гол. Гений.
- Не мога да не попитам какво мислите за случващото се в Украйна, руската позиция. Прогнози за края на тази война – както мнозина наричат събитията в Украйна?
- Това е труден въпрос, по който би трябвало да говоря като истински политолог.
- Говорете като обикновен гражданин.
- Това, което се случи и се случва с невероятна скорост, с която беше възможно изобщо да стане такъв сблъсък, ме навежда на мисълта как даже братски народи – толкова близки и в езика, и във вярата си, със съдбата и историята си – за толкова кратко време могат да стигнат до братоубийствена война. Що за феномен е това? Нямам отговор.
Бих могъл да кажа, че съм свидетел на нещо красиво. Но това е обект на задълбочени изследвания. На ролята, която в съвременните войни играят медиите – в смисъл как се обработват хората; къде е истината; могат ли изобщо войните да се водят заради някаква правда. Защото за войната не е важно да каже истината, да покаже истината. Важна е победата.
А цената на победата... Не ми се говори за това. Иска ми се войните веднага да спрат. Не искам войни. Може би ще дойде време, когато тези народи ще поискат прошка един от друг.
Разбирате ли, за мене не са важни някакви политически лидери. Те може би не са виновни. Не знам.
Има геополитически въпроси, държавни въпроси – и т.н., и т.н.
Но това е война, истинска война. Дано да бъде кратка. Но в нея има доста въпросителни. Не за статии или предавания.
Ако се опитаме да извадим наяве истинските причини, това не е политиката.
- Писали сте пиесата „Лице“ преди събитията в Украйна. А сякаш в нея има някакво усещане, че нещо ще се случи…
- Да. Някакво предчувствие за катастрофа. Разбирате ли, като че ли такава малка катастрофа между двама души се е случила.
Така е в пиесата „Лице“ – гигантска, страшна катастрофа се случва там. Същото е, когато това стане между два народа.
***
Носител на множество награди, авторът на над 200 пиеси днес разделя времето си между Москва и Ню Йорк, където живее със съпругата си. Правителството на САЩ го награждава с ордена "Посланник на изкуството", а неговата пиеса "Звезди на утринното небе" е включена в задължителната театрална образователна програма в САЩ.
