Александра Жьонест: Не може да си бил оръдие на пропагандата и пак да си на сцената

На 19 ноември 2015 г. в Представителството на Европейския парламент в София бе представена дейността на организацията „Репортери без граници“, лауреат на наградата „Сахаров“ за свобода на мисълта на ЕП през 2005 г. На срещата бяха споделени актуални проблеми на медийната среда в ЕС и съседните държави, а така също за вече станали емблематични казуси  при защитата на медийната свобода и възможностите за формиране на мрежи за взаимопомощ.

Представител на известната правозащитна организация в София беше Александра Жьонест. Тя е ръководител на наскоро откритото представителство на „Репортери без граници“ в Брюксел и управлява дейностите на организацията на Балканите. Работила е като журналист в редица престижни печатни издания. Тази седмица видеоформатът „Инфохолиците в действие“ на сайта „Студия Трансмедия“ публикува интервюто с г-жа Жьонест.

Студия Трансмедия: Къде е основната разлика между това да бъдеш журналист и да станеш активист и лидер в неправителствена организация, работеща за съответна кауза? Съжалявате ли за това, че се отказахте от активната журналистика?

Александър Жьонест: Не мисля, че е възможно да се откажеш въобще от активната журналистика. Всъщност човек след като е бил такъв, той остава журналист през целия си живот. Това е начин на живот и отношение, както и интерпретиране на живота около теб. Така че аз продължавам да съм журналист, а освен това да си журналист означава, че си и активист, особено като разкриваш нарушения на правата на човека – та ние следим и критикуваме такива нарушения. За мен поне журналистиката не е да отразяваш само хубавите, щастливи неща. Тоест ако си журналист, ти си своеобразен активист.  Ти отразяваш неща, които не трябва да се случват – критикуваш ги и ги правиш публични.

С. Т.: „Репортери без граници“ е създадена от четирима журналисти. Връщайки се обратно в историята на организацията, какви са сегашните измерения на нейната дейност, различава ли се по нещо от онова, което и била преди толкова години, когото е била създадена?

А. Ж.: Естествено, че има различия. Основното съдържание е същото, мисията може да се е променила малко, но главната цел е все още и винаги е била да се защитава свободата на словото. Но конкретиката се е променила – особено с навлизането на Интернет – вече има информация за всичко и за всекиго, освен в онези случаи, когато достъпът до мрежата е ограничен – та един от всеки трима ползватели в света нямат свободен достъп и не могат да се възползват от глобалната платформа за комуникация.

Ние започнахме със защитата на свободата на печатното слово и все още го защитаваме, но днес все повече наблягаме на правото на информираност,  защото можеш днес да си блогър или човек, благодарение на когото е изтекла важна вътрешна информация – знаем за толкова много скандали напоследък като този във Ватикана, но и много други като този в Холандия. Та обикновено скандалът произтича от това, че има изтичане на вътрешна информация, защото всички тези хора имат правото да бъдат защитени, защото помагат на обществеността да бъдат информирани.

Това е един шанс, но освен това са и новите медии – тези нови технически средства промениха из основи живота на журналиста. Аз си спомних, когато пристигнах в Ню Йорк и започнах своята журналистическа практика, там аз нямах мобилен телефон, защото не съществуваше, имах бипър, изпращах материалите си до моите вестници чрез факс, и справките си ги правех, четейки в Ню Йоркската обществена библиотека. Сега вече просто кликваш с мишката и всичко ти излиза на екрана. Този клик с мишката може да ви свърже с толкова много хора – като например по време на Арабската пролет, когато толкова много хора успяха да се мобилизират, да се информират. Това е разбира се и оръдие на пропаганда, особено в условия на война.

С.Т.: Мислите ли, че трагичните събития от последните дни около нас ще повлияят негативно на медийните свободи и ще се стигне до ограничения на достъпа до информация? Защото от една страна всеки иска да знае всичко и веднага, а от друга – много хора са готови да жертват медийните свободи и свободата на словото в името на по-голямата сигурност?

А.Ж.: За нещастие днес това вече е глобален проблем. Относно ограниченията на свободата на словото и медиите – не директно, естествено, но има такава опасност. Защото със зачестяването на такива атаки рискът се увеличава и правителствата естествено и съвсем легитимно и нормално получават възможност за подобни ограничения в името на защитата на хората. Само че повечето такива закони за „защита на нацията“, които се приемат, създават предпоставки за налагането на мерки за подобна защита, което ограничава пространството на свободата по дефиниция. И свободата на словото е първата свобода, която е засегната от новите мерки. Но и на това не може да гледаме само негативно, тъй като с отразяването на тези атаки от журналистите в такъв мащаб имаме достъп до темата и всички хора се замислят върху проблема. Така радикалният ислямизъм вече дълго време е в радара на журналистиката.

С.Т.: Вероятно всичко, което се случва в момента, влияе на нашите нагласи.  Ако се върнем на вашия доклад за свободата на словото за 2014 г., кои са най-драстичните примери на репресии срещу журналисти през последната година-две в глобален план?

А.Ж.:  В глобален план, „лошите момчета“ са все едни и същи, за съжаление… Вече споменах две от тях – Иран и Китай, а също Саудитска Арабия. Последната страна в класацията е Еритрея – 181 в списъка. Но, гледайки картата, това е черната зона. Съществуват обаче и червена и оранжева зона  там. Всъщност България, искам да посоча, е на 106-то място, а е след 100-то място вече втора година.  Много места в Европа също не се представят много добре – България е на най-долното, последно място в класацията сред страните-членки на ЕС, но и други не са в цветущо положение. С изключение на северноевропейските и скандинавските страни – Дания, Норвегия, Финландия, Холандия, които винаги са били „добрите ученици в класа“, несвободата е, за съжаление, глобално явление, свързано с авторитарни режими, а в райони в Европа, където няма авторитарни режими, става въпрос за ограничения и за приети закони, включително и с аргументите за защита на вътрешната сигурност и затова ние си вършим работата като журналисти.

С.Т.: Конкретно за България – смятате ли, че има някаква специфика по отношение на сегашната ситуация със свободата на словото в България или по-скоро става въпрос за „лоши практики“, наследени от комунистическото минало или пък аналогични явления, свързани с тенденциите след влизането ни в ЕС? Може ли да коментирате малко по-подробно това?

А.Ж.:  Има определен модел и отношение, което човек може да го почувства подсъзнателно…Очевидно финансовият проблем е основен, а освен това и цензурата е все още тук на редица места. Освен това очевидно липсва солидарността сред колегията – очевидно е, че съществуват определени „проправителствени медии“, и те са гневни и враждебни към онези, които не са на тяхна страна – т.е. на страната на правителството, а и очевидно е разделението на партиен принцип. А не трябва да е така, това е първото, което се учи в нашите журналистически факултети.  Като прибавим и всички тези въпроси, които ми се зададоха вчера – аз бях натъжена да чуя всички тези случаи и особено същността на въпросите – какво може да се направи, за да променим нещата такива, каквито са?

Цялото интервю вижте ТУК

Видеофайл на интервюто на английски език